Предатели

47

Богарт седеше до Джеймисън в апартамента, който тя и Декър деляха. Беше сложил ръка на рамото ѝ.

— Сигурна ли си, че нямаш нужда от нищо?

От затворените ѝ очи се стичаха сълзи. Тя кимна бавно.

Богарт погледна към Декър, който седеше на кухненската маса, притиснал пликче с лед към подутата си скула.

— Добре ли си?

— Не се оплаквам. Алекс спаси живота и на двама ни.

— Никога не е убивала човек — каза тихо Милиган, който седеше до него. — Не се свиква лесно с тази мисъл.

— Ще се съвземе — промърмори Декър. — Тя е желязно момиче.

— Ще поставим охрана отвън, в случай че Алварес има приятели. Сигурни ли сте, че ще се оправите?

— Аз поемам нещата оттук нататък — кимна Декър.

Когато Богарт и Милиган си тръгнаха, той се надигна от стола си, прекоси стаята и седна до Джеймисън.

— Съжалявам за случилото се, Алекс — започна той.

Тя избърса нос с ръкава си и се изправи.

— Ако не ми беше казал какво да правя, и двамата щяхме да сме мъртви.

— Ако не беше направила това… което направи, пак щяхме да сме мъртви.

Тя се облегна и вдигна поглед към тавана.

— Убих човек, Еймъс. Ти какво направи, когато… когато ти се случи за пръв път?

— Честно ли?

Тя кимна.

— Звъннах на Каси и я предупредих, че няма да се прибера вечерта. Написах си докладите, приключих разговора с онези от Вътрешния отдел и си взех стая в един мотел. Заредих се с алкохол и се напих.

— Това помогна ли ти?

— Не. Събудих се с най-ужасния махмурлук в живота ми и продължих да се чувствам отвратително.

— Благодаря ти, че се опитваш да ме ободриш — каза тя с глух глас.

— Искам да кажа, че въпреки необичайната ми памет се справих някак. Миналото ме преследва, но не ми пречи да живея с него. Ти също ще се справиш. Просто ще ти отнеме време.

Тя зарови лице в шепите си.

— Ще виждам лицето му всеки ден до края на живота си.

— Не, няма. Алварес направи своя избор. Той започна тази история. Ти само я довърши. Ти ни спаси, Алекс.

— Бях толкова уплашена, Декър.

— Аз също.

— Но ти си бил полицай. Свикнал си с подобни неща.

— Човек никога не свиква с опитите на другите да го убият.

Джеймисън извади кърпичка от ръкава си и избърса очите си.

— Радвам се, че ме научи да стрелям.

— Не е толкова трудно да се научиш да стреляш. Трудното е да стреляш, когато трябва. Алварес очевидно не те сметна за заплаха. Предположи, че не си въоръжена. Голяма грешка.

— Но след като стрелях, изпаднах в паника. Не бях в състояние дори да се защитя.

— Тогава беше мой ред да ти помогна. Така постъпват партньорите, Алекс. Всеки пази гърба на другия.

— За пръв път ме наричаш така.

— Как?

— Твоя партньорка. — Тя отметна кичур коса от лицето си. — Звучи приятно.

— Трябва да вземеш горещ душ, да изпиеш едно хапче, да си легнеш и да не мислиш повече за това тази вечер.

— Но…

— Сега трябва просто да изключиш мозъка си, по-късно можеш да започнеш с опитите да преодолееш травмата. Но не и сега.

Джеймисън стана и тръгна към спалнята си, а Декър я проследи с поглед. Миг преди да затвори вратата след себе си, тя се обърна и каза:

— Благодаря ти, Еймъс.

— За какво?

— За… за това, че в момента не се държиш както обикновено.

Тя се усмихна едва-едва и не след дълго пусна душа в банята си.

Декър се надигна от мястото си и впери поглед в телефона си. Направи няколко опита да се свърже с Марс и да му разкаже какво се е случило, но така и не успя.

Това беше необичайно.

Облече якето си, взе ключовете от колата на Джеймисън, излезе и заключи вратата след себе си. Мина покрай федералните агенти, заели позиция във фоайето на сградата, и им каза:

— Грижете се добре за нея, момчета.

Знаеше къде е отседнал Марс. Не беше далече.

Напъха се в малката кола и съжали, че не е поне една педя по-нисък и петдесетина килограма по-лек.

Измина разстоянието за петнайсет минути. В този ранен час почти нямаше трафик.

Зави към паркинга пред хотела и спря на първото свободно място. Тъкмо се канеше да излезе навън, когато пред входа спря кола, която той познаваше, и от нея слезе мъж в униформа. Пиколото. Връчи ключовете на собственичката на колата, която се качи в нея и потегли.

Декър погледна часовника си. Наближаваше пет сутринта. Реши да промени плана си. Включи на скорост и последва колата.

Двайсет минути по-късно тя спря. Вратата се отвори тъкмо когато Декър се приближи и свали прозореца си.

— Рано излизаш — каза той. — Или късно се прибираш.

Харпър Браун се обърна и го видя.

— Какво правиш тук?

— Не си ме излъгала.

— За кое?

— Че в свободното си време можеш да бъдеш много мила, любезна и общителна. Как е Мелвин? Добре ли си почива?

Тя въздъхна, облегна се на бронята на беемвето и каза:

— Искаш ли да влезеш за едно кафе?

— Не знам. Искам ли?

Декър паркира малко по-надолу и се присъедини към нея точно когато тя отключи входната врата.

— Радвам се, че си прекарала приятно — каза той.

— Благодаря. Твоята нощ как мина?

— Нищо интересно — отвърна Декър, докато влизаха вътре.