Предатели

32

Декър и Джеймисън принтираха служебните досиета от флашката и прекараха следобеда в четене. Богарт и Милиган се присъединиха към тях.

— Имат доста клиенти, големи и малки — отбеляза Милиган.

— Повечето от тях работят с Дабни от десетилетия — добави Богарт, — а това означава, че трудно ще отсеем зърното от плявата.

— Може да е някой от партньорите му — предположи Джеймисън, докато прелистваше страниците. — Много от тях работят с него още от основаването на компанията. Казал е на дъщеря си, че човек си мисли, че познава някого, а после се оказва, че не е така. Това може да се отнася не само за клиент, но и за колега, с когото се е виждал всеки ден.

Декър не отговори. Продължи да чете досиетата и да запечатва в паметта си информацията.

— Ще отнеме месеци, може би дори година да разговаряме с всички тези хора — заяви Богарт. — А дотогава откраднатата информация ще се е обърнала против нас.

Декър продължаваше да мълчи. Чуваше всяка дума, но вниманието му бе насочено към досиетата. Богарт беше прав. Трябваше да съкратят списъка по някакъв начин. Да не говорим, че името можеше изобщо да не фигурира в тези страници. Нищо чудно Дабни да бе имал предвид човек, който не е свързан с бизнеса му. Милиган остави поредното досие, облегна се назад и каза:

— Да се надяваме, че целият този труд няма да отиде на вятъра.

Декър го погледна, изправи се рязко и напусна стаята. В първия момент останалите не забелязаха отсъствието му.

След няколко секунди Богарт попита:

— Чакайте малко! Къде отиде той?

Джеймисън погледна към вратата и поклати глава.

— Нали си наясно, че не мога да дотичвам всеки път, когато ми позвъниш?

Харпър Браун се взираше в Декър от шофьорската седалка на своето беемве.

— Ти се появяваш само когато решиш — отвърна Декър, който седеше до нея.

Браун прокара пръсти по волана.

— Признавам, че обаждането ти ме заинтригува.

Декър я изгледа мълчаливо.

— Притежаваш невероятна дарба — търпение, което ти позволява да изчакаш събеседника си да изтърве неволно някоя дума.

Той скръсти ръце на корема си и попита:

— Ти искаш ли да изтървеш някоя дума?

— Защо ме питаш, за бога?

— Защото, откакто се появи, само увърташ и говориш с недомлъвки.

— Време е за вечеря. Гладен ли си?

— Така като ме гледаш, не съм ли постоянно гладен?

— Знам едно място, където правят страхотни бургери.

— Не ми приличаш на човек, който обича бургери.

— Не ме познаваш.

Пристигнаха пред ресторанта, паркираха и влязоха. Беше евтино, непретенциозно заведение и Декър долови миризмата на мазнина откъм кухнята още преди да е подминал първата маса в малкия салон.

Откриха свободно сепаре близо до коридора, който водеше към тоалетните. Когато сервитьорката дойде, Браун поръча направо:

— Номер дванайсет плюс две бири „Еспесиал“. Без чаши. Нека спестим малко работа на кухненските работници.

Жената кимна и се отдалечи. Миг по-късно извика гръмогласно поръчката, за да могат да я чуят в кухнята.

— Номер дванайсет? — попита Декър.

— Повярвай ми, ще ти хареса. — Браун се облегна назад и протегна дългите си крака, обути в джинси. — И какво сега по въпроса за недомлъвките?

— Ами отваряш кранчето, а после го спираш. Само ни дразниш. Играеш си ту на доброто, ту на лошото ченге. Заплашваш да ни отнемеш случая, но не можеш да го решиш сама.

Тя сви рамене.

— Просто се опитвам да си върша работата.

— Богарт се обади на един приятел в АВР, за да те провери.

— Браво на него.

— Човекът казал, че не те познава. Никога не е чувал за теб.

— И в кой по-точно отдел работи приятелят на Богарт? Агенцията разполага с персонал в над сто и четирийсет града в допълнение към огромната централа тук.

— В Рестън. В информационния център.

— Информационният център? Вероятно е обикновен чиновник, някой цивилен, който мести папките от едно бюро на друго. Аз не съм нито цивилна, нито седя на бюро. Да не би да намекваш, че не работя в АВР?

— Значката и служебната ти карта изглеждат съвсем истински.

— Защото са си истински.

— Не съм казал, че са фалшиви. Иначе никога нямаше да влезеш в Хувър Билдинг, не и с подправени документи.

— Какво точно се опитваш да кажеш? — попита рязко Браун.

— Че събуждаш интереса ми, но не знам какви цели преследваш.

— Мисля, че бях пределно ясна. Преследвам човека, на когото Дабни е продал секретна информация.

— Някакъв напредък? — попита Декър.

Браун се усмихна и отвърна сдържано:

— Съжалявам, разбирам, че искаш да се възползваш от нашите усилия.

— Не, искам да си помагаме взаимно.

— Пак старата песен — усмихна се тя и каза резервирано: — Не си спомням да съм казвала, че се нуждая от помощта ти.

— Всеки има нужда от помощ от време на време.

Бирите им пристигнаха и двамата отпиха продължително от бутилките.

— Значи си тук, за да ми помогнеш? — каза тя и остави бирата си. — Колко щедро от твоя страна.

— След като и бездруго съм тук, пет пари не давам как точно ще стигна до истината. Смятам, че ако обединим усилията си, можем да постигнем целта по-бързо, отколкото ако бягаме по съседни писти. Ти сама каза, че тази история може да предизвика апокалипсис.

Браун отпи от бирата си и изтри устни със салфетката.

— Добре, разбрах логиката ти. Но вече ти обясних защо не искам в разследването да участват още хора.

— Аз не съм шпионин, Браун! Пристигнах в този град едва преди няколко месеца. Светът, в който живееш, ми изглежда също толкова странен, колкото Луната или Марс. Просто искам да разкрия истината. Нищо повече.

Тя се замисли върху думите му и каза:

— Добре. Докъде сте стигнали с вашето разследване?

— Работим по две линии: проучваме миналото на Дабни и на Бъркшър.

— Казах ти вече, че се интересувам само от Дабни.

— Но можеш да проявиш интерес и към Бъркшър. Дори би трябвало да го направиш.

Браун изглеждаше заинтригувана.

— Защо?

— Ако са шантажирали Дабни и така са го принудили да убие Бъркшър, това може да са същите хора, на които е продал секретните данни, или най-малкото хора, които са научили за това и са използвали информацията, за да го изнудват. Ако предположението ми се окаже вярно, те са част от мащабна шпионска мрежа и представляват заплаха за националната сигурност. А това е точно по твоята част.

Не размениха нито дума повече в продължение на няколко минути. Когато храната им пристигна, Декър впери поглед в двойния бургер, гарниран с дебели парчета бекон, лучени кръгчета и пържено яйце най-отгоре. Бургерът вървеше с огромна купчина пържени картофи.

Той отмести поглед от чинията към Браун.

— И ти ще изядеш всичко това? Чакай малко, колко тежиш? Петдесет и пет килограма? Имаш вид на човек, който не поема и грам мазнина.

Браун взе един пържен картоф, отхапа половината и отвърна:

— Добри гени, страхотен метаболизъм и малко фитнес от време на време.

— Да бе, малко!

Започнаха да се хранят. Браун изсипа кетчуп в една чинийка по средата на масата и каза:

— Да допуснем, че си прав… чисто хипотетично, разбира се. Как ще подходиш към разрешаването на загадката?

— Ще продължа да следвам двете линии в разследването и да търся информация. Може да извадим късмет и да се срещнем по средата.

Браун отхапа от бургера си, а Декър лапна лучено кръгче.

— Доста търсене ще падне около Дабни. Там потенциалните заподозрени са цял куп. Човекът е имал дълга кариера в този бизнес.

— Един от хората в екипа ни предположи, че имаме работа със схема от типа на „Непознати във влака“. Трета страна, която има зъб на Бъркшър, принуждава Дабни да я ликвидира, в замяна, на което обещава да не го разобличи. Възможно е между Дабни и Бъркшър да не е имало никаква връзка.

— Дабни очевидно не е знаел, че е привлякъл вниманието ни — отвърна замислено Браун. — В противен случай щеше да разбере, че всичко е приключило.

— Ако го беше разбрал, може би нямаше да се нагърби с убийството на Бъркшър.

— А може и да грешите и между Дабни и Бъркшър да има връзка. Просто вие да не сте я открили.

— Напълно е възможно — отвърна Декър. — Все отнякъде трябва да започнем. Ако между тях има връзка, ще я открием, когато проверим миналото им, особено нейното.

— Но в момента не разполагате с нито една следа — изтъкна тя.

— Имаме клоун — отвърна Декър.

Браун, която бе надигнала бутилката бира, едва не се задави.

— Моля?

Декър ѝ разказа за предположението си клоунът да е подал сигнал на Дабни.

— Да приключваме тук и да отидем някъде, където можем да поговорим на спокойствие — каза тя.

— Къде например?

— У дома.

След като изядоха бургерите си и Харпър плати сметката, тя откара Декър до улица със стари къщи, които бяха реновирани наскоро и вероятно много скъпи. От Капитолия ги деляха само няколко преки. Браун спря на едно свободно място за паркиране и изключи двигателя.

Декър погледна през прозореца и отбеляза:

— Хубав квартал.

— Наистина.

Тя излезе от колата и го поведе към входа на триетажна къща с фасада от боядисани в бяло тухли и допълнително крило, облицовано с камък. Вратата бе от масивно дърво и ако се съдеше по вида ѝ, на повече от сто години. В малкия преден двор, опасан с еднометрова ограда от ковано желязо, светеше газов фенер. Браун отвори вратата и изключи алармата. Декър я последва вътре.

Интериорът излъчваше уют и топлина, мебелите бяха подбрани с вкус, килимите бяха дебели и меки, с ненатрапчиви цветове и мотиви. Стените бяха тухлени на едни места, каменни на други, покрити с дебел слой гипс на трети. На някои от тях имаше маслени картини.

Браун въведе Декър в малка трапезария до кухнята, която бе обзаведена с модерни уреди, гранитни плотове, голяма печка и бюфети, които сякаш бяха пренесени от някоя вила в Тоскана. Тя си наля скоч от малък бар, долепен до стената, и го попита дали иска и той.

— Не си падам по скоча — отвърна Декър.

Браун се настани в голямо кожено кресло срещу него. Взе дистанционното, натисна едно копче и в каменната камина лумна огън. После свали кобура си и остави пистолета на масичката. Събу обувките си, сви крака под себе си и обви длани около чашата.

— Сигурно се чудиш как един федерален агент може да си позволи такава голяма къща — каза тя. — Както и беемве.

— И през ум не ми е минало.

— Чувал ли си някога за „Хюлет-Пакард“? — усмихна се тя.

— Чувал съм. Не само аз, а поне още няколко милиарда души.

— Прадядо ми е бил един от първите инвеститори в тази фирма, както и в още шест други, които днес присъстват в класацията „Форчън 500“ на най-големите компании в страната. Част от парите си наследих от него. А когато родителите ми починаха, наследих още. Къщата беше на дядо ми.

— Страхотно.

— Да, извадих голям късмет.

Той погледна беретата.

— Но очевидно не искаш да си харчиш наследството и да си живееш живота.

— И кариерата си съм получила в наследство. Баща ми беше военен. Премина в резерва като полковник. Служил е във Виетнам, откъдето се е върнал с два медала „Пурпурно сърце“ и една „Бронзова звезда“.

— Впечатлен съм, агент Браун.

— Наричай ме Харпър. Все пак не сме на работа, Еймъс. Баща ми беше причината да постъпя в армията. Той също е можел да си остане у дома и да харчи парите, които не е спечелил сам, но е решил да облече униформа и да служи на страната си.

— Значи и ти си в армията.

— Формално, да. В пехотата. Изкарах две мисии в Ирак и една в Афганистан.

— Като каква?

— СОЕ.

— Нямам представа какво означава.

— Извинявай, в армията често използваме подобни съкращения. Специалист по обезвреждане на експлозиви, неизбухнали бомби и самоделни взривни устройства. С една дума, сапьор.

— Звучи опасно.

— Всичко там беше опасно. Целият ден беше изпълнен с рискове. И нощта също.

— Разбирам. И баща ти ли е бил сапьор?

— Не. Смяташе ме за луда, че съм се захванала с това. Но всъщност бях много добра — каза Браун и отпи от уискито си. — Да се върнем на разследването. Искаше да ми предложиш някакво споразумение ли?

— Да, мисля, че е по-добре да работим заедно. Но ти очевидно държеше да го обсъдим на тихо и спокойно място. Затова сме тук — каза Декър, облегна се и я погледна подканящо.

Браун почеса босото си стъпало и помълча, докато събере мислите си.

— Тайните, които Дабни е продал, играят ключова роля за сигурността на страната. Без да навлизам в излишни подробности, ще спомена, че той вероятно е открил задна вратичка към някои от най-важните ни платформи за киберсигурност.

— Чакай малко! Нали каза, че откраднатата информация е свързана с танкове, самолети и прочие неща, които терористите не могат да построят?

Браун отпи отскоча си.

— Казах го, преди да те опозная по-добре.

— Значи си ме излъгала.

— Използвах стандартна тактика, която да ми позволи да преценя дали заслужаваш доверието ми.

— Значи си ме излъгала — повтори Декър.

— Сега обаче ти казвам истината. Всичките ни платформи, свързани с разузнаването и сигурността, имат неоторизирани задни вратички.

— Което означава, че могат да бъдат хакнати.

— Което означава, че най-вероятно вече са хакнати.

— Но след като знаете за кражбата, можете да вземете мерки и да предотвратите евентуалните щети, нали?

— Звучи лесно, но на практика не е така. Работата е там, че не знаем кога Дабни е предал информацията. Купувачите може вече да са инсталирали зловреден или шпионски софтуер в нашите системи. Не можем да изключим всичките си компютърни мрежи. Освен това враговете ни може вече да са източили информацията, която ги интересува, и да са навредили на националната сигурност.

— Разбирам проблема — кимна Декър.

— Не, не мисля, че го разбираш. Предпочитам да бяха откраднали чертежи за танкове или самолети. Ще им трябва много време да ги построят. А това… това може незабавно да бъде използвано срещу нас. В момента вероятно седим върху бомба, чийто часовников механизъм вече отмерва секундите до взрива, а ние нямаме представа нито кога, нито къде ще избухне… Какво мислиш за това? — добави предизвикателно тя.

— Мисля, че едно уиски ще ми се отрази добре.

Браун стана и му наля скоч, преди да се върне в креслото си. Декър отпи малка глътка, която опари гърлото му.

— Как разбрахте какво точно е откраднал Дабни? — попита той.

Браун също отпи, преди да отговори:

— Разполагам с най-високо ниво на достъп в АВР. Става въпрос за секретна информация със специален режим на съхранение. С други думи, мога да работя със свръхсекретни данни. Служители на ЦРУ или АНС с аналогичен достъп до информация в своите агенции няма как да припарят до онова, което знаем в АВР. Така е устроен нашият свят. Никой не може да разчита на реципрочност в това отношение.

— А това е вежлив начин да ми обясниш защо не можеш да отговориш на въпроса ми.

Тя вдигна чашата си в знак на потвърждение.

— Мога да ти кажа, че със сигурност знаем какво точно е откраднато. Не знаем обаче при кого е отишло или откога разполагат с информацията. И какво е направено с нея.

— Как си представяш съвместната ни работа?

— Наистина ли си в състояние да запомниш всичко?

— Повече или по-малко.

— Колко души имаше в ресторанта тази вечер?

Декър върна лентата и прегледа нужните кадри.

— Четиринайсет, ако не броим нас двамата и персонала.

— Вдясно от бара седеше един мъж. С какво беше облечен?

Декър ѝ каза, като не пропусна дори цвета на чорапите му. После добави:

— Километражът на колата ти показва трийсет и осем хиляди осемстотин и шейсет. Искаш ли да ти кажа номера на рамата? Запомних го още първия път, когато се качих в колата ти — каза Декър.

Браун грабна чантата си, извади талона на колата си и проследи номера, докато той ѝ го диктуваше. Изражението ѝ бе достатъчно красноречиво — Декър не бе сгрешил нито една цифра.

— Това е невероятно! — възкликна тя.

— И така, как си представяш съвместната ни работа?

— Както вече казах, интересувам се повече от Дабни, отколкото от Бъркшър. Съгласен ли си?

Декър поклати глава.

— Онзи, който е принудил Дабни да я убие, го е шантажирал. Това означава, че е знаел за продажбата на секретната информация. Обзалагам се, че знае и на кого я е продал. Нищо чудно да става въпрос за едни и същи хора. Научим ли повече за Бъркшър, можем да разрешим и твоя проблем.

— Звучи логично.

— Това означава ли, че ще работиш с нас и по отношение на Бъркшър?

— Да — кимна Браун.

— Добре, в такъв случай може би имам информация, която ще ти помогне.

— Например?

— Например каква е била Ан Бъркшър.