Предатели

4

Напуснаха едно място, пълно с умрели хора, само за да се озоват на друго, пълно с умиращи хора.

След като се представиха на рецепцията и зададоха няколко въпроса, Декър и Милиган отидоха право при директорката на хоспис „Доминион“ Сали Палмър. Жената остана шокирана от новината за смъртта на Ан Бъркшър.

— Та тя беше тук тази сутрин! — възкликна Палмър и ги изгледа иззад бюрото си в малкия кабинет.

— Знаем, затова дойдохме — каза Декър. — Видяхме на ръката ѝ печат с името на хосписа.

— Да, това е част от процедурите ни за сигурност.

— А мястото нуждае ли се от подобни мерки? — попита Милиган.

Палмър го изгледа строго.

— Нашите пациенти са слаби и немощни, а вземат силни лекарства. Трудно могат да се защитят. Грижата за това пада върху нас и ние се отнасяме изключително сериозно към този проблем. Всички посетители се проверяват на входа, а печатът на ръката се вижда лесно. Освен това сменяме цвета всеки ден. Един поглед от персонала е достатъчен да разберем дали даден посетител има право да бъде тук или не.

Декър попита:

— Бъркшър има ли близък, който е ваш пациент? Затова ли е идвала тук тази сутрин?

— О, не. Ан беше доброволка. Идваше и прекарваше известно време с определени пациенти. Понякога роднините им живеят далече и нямат възможност да ги посещават често. Ние разполагаме с доброволци, внимателно подбрани, разбира се, които идват и разговарят с пациентите, четат им книги или просто им правят компания. Никак не е лесно да посрещнеш смъртта. Особено сам.

— С кого е разговаряла Бъркшър днес? — попита Милиган.

— Сега ще разбера. Извинете ме за минута.

Палмър стана и излезе от кабинета.

Милиган извади телефона си и провери за нови съобщения.

— Съпругата на Дабни е в болницата. Алекс пише, че Уолтър Дабни не е дошъл в съзнание и най-вероятно изобщо няма да отвори очи.

— Научили ли са нещо от нея?

— Заявила е, че не познава Ан Бъркшър, и е сигурна, че съпругът ѝ също не я познава. Не знае нищо за работата му и няма представа защо е постъпил така. Но Алекс е изпратила второ съобщение. Според госпожа Дабни мъжът ѝ е предприел неочаквано пътуване преди около месец. След това вече не бил същият.

— Не бил същият? В какъв смисъл?

— Настроението му се променило. И не ѝ казал къде е бил.

— Добре.

Милиган огледа тесния кабинет.

— Наистина ли очакваш да открием нещо тук?

— Случва се понякога някой да загине от ръката на непознат, но повечето жертви са убити от хора, които познават.

— Да, звучи успокоително — отвърна мрачно Милиган.

Двамата замълчаха. Палмър се върна след няколко минути.

— Ан Бъркшър се е срещнала с трима пациенти тази сутрин. Дороти Витърс, Джоуи Скот и Албърт Друз.

— И преди ли ги е посещавала? — попита Декър.

— Да.

— Споменахте, че е дошла рано сутринта. Това обичайно ли е за нея?

— Като се замисля… не. Обикновено идваше по обед. Тогава пациентите ни са в по-добра форма.

— Можем ли да говорим с тях? — попита Декър.

Въпросът му изненада Палмър.

— Не съм сигурна, че могат да ви кажат каквото и да било. Те са много болни. И слаби.

Декър се надигна от мястото си.

— Ясно, но Ан Бъркшър е била убита тази сутрин и задачата ни е да разберем защо. Ако е дошла тук в необичайно време малко преди да отиде в центъра на града, за да срещне смъртта си, трябва да открием причината за това.

— Ще бъдем изключително внимателни — побърза да добави Милиган.

— Налага ли се да им съобщите, че Ан е убита? Това ще ги разстрои много.

— Ще положим всички усилия да не разберат — обеща Милиган.

Декър не каза нищо. Той вече гледаше към коридора.

Дороти Витърс наближаваше деветдесет и изглеждаше съвсем слаба и крехка в последното легло, което щеше да заема на този свят. От съображения за конфиденциалност Палмър не им бе казала от какво точно е болна старицата. Управителката на хосписа ги съпроводи до стаята на Дороти, след което се върна в кабинета си.

Декър се спря на прага и огледа малката оскъдно мебелирана стая.

— Добре ли си? — попита тихо Милиган.

Декър не беше добре. Никак даже.

В момента той не виждаше онова електриковосиньо, което асоциираше със смъртта, а наситено морскосиньо. Случваше се за пръв път. Но когато погледна неизлечимо болната Дороти, разбра причината. Сетивата му очевидно обозначаваха близостта до смъртта с друг нюанс на синьото.

Интересно. Необикновеното ми съзнание продължава да ме изненадва.

Не желаеше да бъде тук, когато старицата умре, защото не искаше морскосиньото да прелее изведнъж в електриковосиньо.

— Добре съм — успя да изрече най-после Декър.

Той влезе в стаята, взе стол и седна до леглото. Милиган застана до него.

— Госпожо Витърс, казвам се Еймъс Декър, а това е Тод Милиган. Искаме да поговорим за Ан Бъркшър. Разбрахме, че е била при вас тази сутрин.

Дороти го погледна с хлътналите си очи. Кожата ѝ бе бледосива, погледът ѝ воднист, а дишането плитко. Декър виждаше централния източник до ключицата ѝ, откъдето се вливаха болкоуспокоителните.

— Да, Ан беше тук — изрече бавно тя. — Бях изненадана, защото дойде по-рано от обичайното.

— Спомняте ли си за какво говорихте?

— Кои сте вие?

Декър понечи да извади служебната си карта, когато Милиган го спря и каза:

— Приятели сме на Ан. Тя ни помоли да се отбием, защото искаше да се върне при вас да продължите разговора си, но беше възпрепятствана.

Воднистите очи на старицата се изпълниха с тревога.

— Тя… тя добре ли е? Нали не е болна?

— Не, нищо не я боли — отвърна Декър.

Това бе самата истина. Той се надяваше, че каквито и медикаменти да приема госпожа Витърс, те забавят мисловната ѝ дейност — в противен случай щеше да разбере колко нелогично е казаното от тях.

— О, говорихме си за най-обикновени неща. За времето. За книгата, която тя чете. За моята котка…

— За вашата котка? — попита Милиган.

— Съни е мъртъв. Изминаха десет години, откакто умря. Но Ан обича котките.

— И за нищо друго? — попита Декър.

— Не, не си спомням. Тя не остана дълго.

— Забелязахте ли нещо необичайно у нея?

Гласът на старицата прозвуча напрегнато:

— Сигурни ли сте, че Ан е добре? Защо ми задавате такива въпроси? Може да умирам, но не съм глупава.

Декър забеляза искрица гняв в очите ѝ, но тя бързо угасна.

— Е, щом искате да знаете истината…

Милиган го прекъсна:

— Знаем, че не сте глупава, госпожо Витърс. Моят колега искаше да каже, че Ан е паднала и си с ударила главата. Състоянието ѝ е стабилно, но е получила краткотрайна амнезия. Трябва да си спомни паролите за телефона, компютъра, алармената система в дома си. Изпрати ни да разберем за какво е говорила с хората, които е посетила днес. Трябва да ѝ предадем какво сме научили с надеждата нещо от казаното да отключи паметта ѝ. Лекарите смятат, че това може да помогне.

Дороти изглеждаше облекчена.

— А, добре! Съжалявам, че е паднала.

Декър погледна Милиган за миг, преди отново да насочи вниманието си към старицата.

— Всичко, което можете да ни кажете, ще ни бъде от полза.

— Ами… честно казано, не разговаряхме дълго. Ан обаче ми се стори угрижена. Обикновено тя води разговора, но днес се наложи да взема инициативата на няколко пъти.

Милиган се извърна рязко към Декър, който обаче не откъсваше очи от Дороти.

— Попитахте ли я какво не е наред?

— Всъщност, да. Но тя ми отговори, че всичко е чудесно. Замислила се била за нещо… но не каза за какво.

— Имате ли представа дали е посетила първо вас, или преди това се е отбила при други пациенти?

— Мисля, че аз бях последната. Ан спомена, че е време да тръгва… Имала някаква среща.

— Каза ли ви къде отива?

— Не.

Декър стана и се запъти към вратата.

— Много ви благодарим за помощта — каза Милиган. — Можем ли да направим нещо за вас?

Дороти се усмихна мрачно.

— Да кажете някоя добра дума за мен на онзи там, горе.

Докато излизаха от стаята, Милиган прошепна:

— Ей, Декър, бъди по-внимателен с тия хора. Те са на смъртно легло.

Той мина покрай Декър, който се обърна към старицата — тя вече бе със затворени очи. Върна се при нея и я погледна. Морскосиният образ в съзнанието му започна да прелива в електриково. Декър не вярваше, че е в състояние да види нечия смърт, но явно съзнанието му правеше логично заключение по отношение на Дороти. Той се пресегна, за да нагласи по-удобно възглавницата ѝ. Погали бялата ѝ коса и каза тихо:

— Съжалявам, госпожо Витърс.

Изобщо не забеляза, че Милиган го наблюдава иззад вратата. Федералният агент тръгна по коридора, преди Декър да се обърне.