Предатели

29

— Хубаво място — каза Мелвин Марс.

Той беше висок почти метър и деветдесет и тежеше над сто килограма. Тази планина от мускули се извисяваше в кухнята на Джеймисън и Декър и се оглеждаше. Марс беше бивш професионален футболист от Тексас, сигурен участник в драфта на НФЛ, обвинен несправедливо за смъртта на родителите си и осъден на смърт. След като бе прекарал двайсет години в затвора, някой друг бе признал, че е извършил престъплението. Това се бе случило в навечерието на екзекуцията на Марс. Декър и екипът от федерални агенти, с които работеше, се бяха намесили и бяха извадили истината на бял свят. Щатските власти на Тексас и федералното правителство бяха изплатили огромно обезщетение на Марс, което го бе освободило от финансови проблеми до края на дните му.

Джеймисън се усмихна.

— Всичко това е осигурено с твоите пари.

Местната полиция бе пристигнала на строежа и се бе погрижила за бъркотията там.

Мъжът, когото Декър бе прострелял, вече бе мъртъв, а тримата, които бе атакувал Марс, бяха живи, но в безсъзнание. Петият, онзи от дупката, бе идентифициран като Роджър Бейкър, дребен бияч на местна банда. Останалите бяха част от екипа му.

Тялото в изкопа беше на Матео Родригес, счетоводител, за когото разбраха, че е бил информатор на полицията. Целта му била да разкрие машинациите на латиноамерикански наркокартел, заел позиции във Вашингтон.

Все още издирваха Луис Алварес, мъжа с костюма и каската. Оказа се, че той е един от техническите ръководители на сградата, но полицията предполагаше, че е свързан с престъпния свят. Беше изчезнал, но ченгетата се надяваха, че ще го открият.

Дани и баща му бяха отново заедно. Щяха да продължат живота си на ново място, но на Томас Амая щеше да му се наложи да свидетелства на процеса срещу Роджър Бейкър. Властите се надяваха, че Бейкър на свой ред ще издаде останалите по веригата. Джеймисън и Декър бяха уверили двамата Амая, че могат да разчитат на помощта им.

— Ще се обаждам, за да проверявам как сте — обеща Джеймисън на Дани, преди момчето и баща му да бъдат отведени от полицаите. — Не се притеснявай, всичко ще бъде наред.

Ченгетата ги бяха задържали с часове и вече наближаваше шест сутринта. Марс бе откарал у дома Декър, който сега седеше на кухненската маса, все още пребледнял от преживяното.

Марс го изгледа и каза:

— Отървахме се на косъм. В ръкопашен бой мога да се справя с почти всеки противник, но тия типове бяха въоръжени. Добре че Алекс ми каза къде да те открия. Пристигнах от летището десет минути след като ти беше излязъл. Бях взел автомобил под наем и веднага потеглих към строежа. Огледах се и чух някакъв шум от мазето. Когато слязох долу, видях, че положението не е никак розово.

— Спаси ми живота, Мелвин — каза Декър. — Щяха да ме закопаят под бетона, ако не беше ти.

— Връщам ти услугата, човече. Колко пъти си ме спасявал? — Марс погледа Джеймисън и отбеляза: — Добре се грижиш за него, Алекс. Отслабнал е още след последната ни среща.

Джеймисън сякаш не го чу.

— Еймъс, ти обеща да не правиш нищо опасно! Двамата с Мелвин едва не сте загинали!

— Съжалявам. Но там очевидно ставаше нещо.

— В такъв случай трябваше да позвъниш на полицията. Както ми обеща!

— Добре! Ако ти не беше дала адреса на Мелвин, той нямаше да дойде!

— Ей, човече! Не ѝ се сърди. Аз я накарах да ми го даде. Трябваше да се уверя, че си добре.

Декър погледна Джеймисън, която продължаваше да се мръщи.

— Той го направи, защото ти е приятел, Еймъс. Но ти не бива да излагаш на опасност живота на своите приятели.

— Добре, Алекс, разбрах съвсем ясно.

— Наистина ли? До следващия път, когато забравиш какво си казал?

Тримата помълчаха за няколко секунди, след което Декър се обърна към Мелвин и попита:

— Как са нещата в Алабама?

Марс седна на един от столовете край барплота, а Джеймисън му наля кафе. Личеше си, че още е ядосана на Декър.

— Добре. Изпълних намерението си да потренирам футболния отбор на гимназията, след което реших да си взема малко отпуска.

— Там ли ще живееш? — попита напрегнато Джеймисън.

— Търся си място, където да се установя постоянно. Може би някъде тук. — Той погледна Декър и попита: — Какво ще кажеш да живея наблизо?

— Можеш да живееш, където си поискаш, Мелвин — каза Декър. — Можеш да си купиш имение, ако желаеш.

— Прекарах двайсет години в затворническа килия, какво ще правя в някое имение? Най-много да се изгубя в него — отвърна с усмивка Марс.

— Наоколо има доста хубави места — каза Джеймисън. — Районът е интересен. Има какво да се прави.

Марс отпи от кафето си.

— Работите ли по някое разследване?

— Да, може да се каже, че работим върху нещо… когато Еймъс не скита навън и не излага живота си на опасност — каза Джеймисън и отново погледна Декър. — Доста е сложно. Не сме отбелязали почти никакъв напредък.

Марс посочи към Декър.

— Той е специалист по сложните разследвания. Не може ли да разгадае нещо, значи никой няма да може.

— Случаят може да се окаже точно такъв — отвърна Декър, отиде при Марс и седна на стола до него.

— Не искаш ли да ми разкажеш? — попита Марс.

— Чу ли за онзи човек, който застреля жена пред централата на ФБР? — попита Джеймисън.

— Да. Гледах новините на Си Ен Ен преди няколко дни, докато обядвах. А после видях репортаж, докато чаках на летището.

— Е, това е случаят.

— Знаем само част от историята — обясни Декър. — Нямаме представа защо Уолтър Дабни е застрелял Ан Бъркшър.

— Смятаме, че е бил изнудван от някого и принуден да го направи — добави Джеймисън.

— Изнудван? Как?

— Това е поверително, Мелвин — каза Джеймисън.

Той се подсмихна.

— И на кого смятате, че ще кажа? Дори да искам, не знам на кого!

— Очевидно Дабни е откраднал секретна информация, свързана с военни проекти, по които е работил. Продал я е и с парите е помогнал на дъщеря си. Съпругът ѝ натрупал дългове от хазарт, а кредиторите му били доста опасни типове. Руснаци. Трябвало е да избира — или да плати дълговете си, или да се прости с живота си.

— По дяволите, този Дабни е бил между чука и наковалнята!

— Извършил е държавна измяна, Мелвин — напомни му Джеймисън.

— Ставало е въпрос за семейството му, Алекс. Много трудно можеш да обърнеш гръб на семейството си!

— Това е всичко, което знаем — продължи Декър. — Не откриваме никаква връзка между него и Бъркшър. Възможно е дори да няма такава, ако Дабни е бил шантажиран. Това означава, че трябва да научим повече за Бъркшър и така да се опитаме да стигнем до хората, които са искали да я елиминират.

— Богарт и Милиган събират информация за Дабни — прекъсна го Джеймисън.

— А Дабни се е самоубил, нали?

— Да, но е бил неизлечимо болен. Злокачествен мозъчен тумор — продължи Джеймисън. — Оставали са му най-много шест месеца.

Марс се намръщи и поклати глава.

— Боже! Изнудване, дългове от хазарт, мозъчен тумор. Този човек е извадил много лош късмет.

— Гадна история — каза Джеймисън. — Когато изпаднеш в лошо настроение, достатъчно е да се сетиш какво се е случило с него. Семейството му е съсипано.

— А дъщерята, чийто съпруг е забъркал цялата тази каша? — попита Марс.

— Какво за нея? — отвърна Джеймисън.

— Тя би трябвало да се чувства доста зле.

— Така е. Видяхме го с очите си.

— Ами ако Дабни ѝ е казал нещо?

— Какво?

— Доколкото разбирам, двамата са запазили в тайна тази история с хазарта.

— Така е — призна Декър. — Съпругата му нямаше представа. Нито пък сестрите. Така поне твърдят.

— Възможно е Дабни да е бил по-близък именно с тази дъщеря. Понякога родителите имат специално отношение към някое от децата си. И ако той е направил нещо незаконно, за да ѝ помогне, в резултат на което е станал жертва на шантаж, нищо чудно да са разговаряли за това.

— Но защо? — настоя Джеймисън.

— За да разбере тя причината баща ѝ да постъпи така. Едва ли е искал дъщеря му да го сметне за умопобъркан убиец. Ако Дабни наистина е бил шантажиран заради кражбата на секретни документи, извършена, с цел да ѝ помогне, мисля, че е щял да иска тя да знае истината.

Погледът на Марс пробяга между Декър и Джеймисън.

— Просто разсъждавам на глас.

Джеймисън се обърна към Декър:

— Но нали агент Браун каза, че Натали не е имала представа, че баща ѝ е възнамерявал да открадне секретна информация, за да плати дълговете на съпруга ѝ?

— Да, но няма как да бъде сигурна. Не знам дали изобщо е разговаряла с Натали.

— Но нали, ако Натали и баща ѝ са общували по телефон или имейл, би трябвало да останат следи?

— Възможно е да са разговаряли на четири очи. Проверихме къде е пътувал Дабни, но не знаем нищо за програмата на Натали.

— Искаш да кажеш, че може да е идвала тук или да са се срещнали на друго място?

Декър я погледна.

— Представи си, че не се чувстваш добре и подозираш какво не е наред. Би ли отишла в „Андерсън“ или която и да било болница сама? Или би предпочела да те придружи твой роднина?

— Не бих искала да отида сама — призна Джеймисън. — Но защо не е взел съпругата си?

— Може да не е искал да я тревожи. Стори ми се, че тя не е добре с нервите. Ако Дабни наистина е бил по-близък с Натали, както предположи Мелвин, нищо чудно тя да го с придружила до онази болница. В края на краищата била му е задължена, че е спасил съпруга ѝ.

— Изобщо не попитахме болницата дали Дабни е имал придружител — каза Джеймисън. — Наистина ли смяташ, че Натали може да знае кой е шантажирал баща ѝ?

— Трябва да проверим.

— Но, Декър, агент Браун ни каза, че Натали…

— Знам какво ни каза — сопна се той. — Това не означава, че е истина.

— Ние се занимаваме с Бъркшър. Рос и Тод поеха разследването на Дабни.

— Не ме интересува кой с какво се е захванал, Алекс. Ще направя каквото е необходимо, за да разкрия случая — каза Декър и се надигна от мястото си.

Джеймисън погледна часовника си.

— Къде тръгна? Още няма шест и половина!

Миг по-късно Декър вече беше до вратата. Излезе, без да отговори.

Марс се обърна към Джеймисън с блеснали очи и възкликна:

— Май изобщо не се е променил, а?

— Това е проблемът, Мелвин — отвърна Джеймисън.