Предатели

33

Изражението на Браун замръзна за миг.

— Каква е била? Нещо против да ми обясниш?

— Това е причината да ти позвъня тази вечер. Бъркшър няма минало. Не можем да открием нищо за нея, което да е отпреди повече от десет години. Документите ѝ показват, че е завършила Политехниката във Вирджиния, но първото ѝ име е изписано по различен начин. Освен това е богата, но нямаме представа откъде са дошли парите.

— Добре, какво ти говори това?

— Предполагам, че е шпионка. Нищо чудно Дабни да е предавал информацията тъкмо на нея. Но тогава защо ще я убива? Не успяхме да открием връзка между двамата. Запитахме се дори дали не е била в Програмата за защита на свидетели, но хората, включени в нея, едва ли са толкова богати. Освен това е работила като учителка и доброволка в хоспис. А това означава, че се е срещала с много хора. Не мисля, че Службата на федералните шерифи, която ръководи програмата, би насърчила това. Шерифите предпочитат защитените свидетели да не се набиват на очи.

— Какви варианти остават?

— Извършила е нещо, която я е принудило да смени самоличността си. А в сравнително недалечното минало е намерила начин да се сдобие с много пари.

— Не ме дръж в напрежение, Декър.

— Мисля, че тя може да е била информаторка на правителството и да е разкрила незаконна дейност.

Браун стъпи на пода и го погледна:

— Продължавай.

— Ако е разобличила машинации, свързани с изпълнението на военните поръчки например, може да е получила награда. Понякога хора като нея вземат процент от сумата, която правителството е спестило благодарение на техните действия. Това би обяснило финансовото състояние на Бъркшър. Възможно е част от хората, които е разобличила, да са влезли в затвора. Това пък би обяснило новата ѝ самоличност. Трябвало е да се скрие от тях.

— А тези хора може вече да са излезли от затвора — каза Браун.

— Да, възможно е. Както е възможно някои изобщо да не са попадали зад решетките, но въпреки това скандалът да е съсипал бизнеса им, да е довел до фалит или да им е отрязал достъпа до федерални проекти. Това е достатъчен мотив да искат смъртта ѝ.

— Така е. Как ти хрумна това?

— Заради нещо, което Милиган спомена.

— Какво ще правим с тази информация?

— Ще я проверим. Ще трябва да прегледаме всички подобни случаи.

— Едва ли са малко.

— Ти ще ми помогнеш. Убеден съм, че случаят е свързан с военния сектор.

Тя кимна и отпи от скоча си.

— Ще трябва да подпишеш някои формуляри. Нямаш разрешително за достъп до секретна информация, което усложнява нещата.

— Подадох молба във ФБР. Издържах полиграфа, но още не са приключили с проверката на миналото ми… А то е малко объркано — добави Декър.

Браун го изгледа проницателно.

— Да, представям си. — Остави чашата си и каза: — Може би ще измисля нещо. Ще ти звънна утре.

Браун закара Декър пред дома му и потегли. Той остана на място, вперил поглед в прозореца на апартамента, в който бяха живели Дани и баща му. Дани Амая бе с година по-голям от дъщерята на Декър, когато тя бе загубила живота си. Така и не бе отпразнувала десетия си рожден ден. Убиецът ѝ бе попречил.

Тази година Моли щеше да навърши дванайсет. Съпругата му, Каси, щеше да стане на четирийсет и две. И двете бяха мъртви, погребани в Охайо. Декър се намираше на стотици километри от тях, много по-далече, отколкото някога бе предполагал, че ще бъде.

Той седна на стъпалата пред сградата и заби поглед в краката си. Макар да притежаваше абсолютна памет, съществуваха куп емоционални ограничения, които той трудно можеше да преодолее. А навремето бе съвсем различен.

Съзнаваше, че поведението му дразни околните, че понякога къса нервите на Алекс Джеймисън и останалите от екипа. Част от него искаше той да направи нещо по въпроса, да им позволи да видят човека, който е бил някога. Но друга, по-голямата част от него, като че ли задушаваше всеки опит за промяна.

И ако това дразнеше околните, то направо вбесяваше Декър. Онзи сблъсък на футболното игрище не се измерваше единствено с абсолютна памет или способност да вижда нещата в цвят. Травмата го бе превърнала в друг човек, сякаш в собственото му тяло беше поместено чуждо съзнание с характерните му странности и чудатости.

Аз съм чужденец. Чужденец в собственото си тяло.

Понякога се събуждаше посред нощ и се чудеше не къде се намира, а кой е. И отговорът не бе лесен.

Декър се изправи, обърна се и влезе вътре. Минаваше единайсет и той очакваше Джеймисън да си е легнала. Затова, когато отвори вратата на апартамента, остана изненадан да я види седнала край кухненската маса напълно облечена.

— Къде беше, Декър? — попита тихо тя.

— Съжалявам, Алекс. Бях с агент Браун. Хрумна ми нещо, споделих теорията си с нея и се разбрахме да работим заедно.

— Чудесно, наистина чудесно.

Той като че ли не долови острата нотка в гласа ѝ.

— Свързано е с…

— Човекът, който не забравя нищо — каза тя.

Декър я погледна объркано.

— Какво?

— Е, не е съвсем вярно — продължи Джеймисън.

— Не разбирам какво означава това.

— Добре тогава, позволи ми да те просветя. — Тя замълча, пое си дъх и продължи с остър тон: — Забрави, че днес имахме уговорка за вечеря с Мелвин. В „Котън“ на Четиринайсета улица.

Декър пребледня.

— О, господи! Алекс, аз…

Тя повиши тон и продължи:

— Чакахме те в ресторанта цели два часа. Цели два часа, по дяволите! Звънях на Богарт. Звънях на деветстотин и единайсет. Звънях на всеки, за когото се сетих.

— Защо не позвъни на мен?

— Звънях ти! Цели дванайсет пъти!

Декър бръкна в джоба си и извади телефона. Пребледня още повече.

— Забравих, че съм изключил звука.

— Забравил си още нещо? Абсолютната памет май ти изневерява.

— Алекс, аз…

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

— Можеш да прослушаш тревожните ми съобщения по-късно. Можеш да се позабавляваш с тях.

Преди той да успее да каже каквото и да било, тя му обърна гръб, профуча по коридора и се прибра в стаята си. Вратата ѝ се затръшна силно.

Декър погледна телефона си и видя всичките пропуснати обаждания. Седна край кухненската маса и прослуша гласовите съобщения от Джеймисън — едно от друго по-тревожни. Тя звучеше така, сякаш ще се побърка от притеснение. А предвид обстоятелството, че той съвсем наскоро бе убил двама души и сега имаше врагове, страховете ѝ не бяха безпочвени.

Старият Декър щеше да отиде до стаята ѝ, да почука на вратата и да се извини.

Новият Декър продължи да седи на стола и да се взира през прозореца в мрака.