Предатели

31

Декър и Джеймисън напуснаха потъналата в скръб къща и Марс ги откара до вашингтонския офис на ФБР.

По пътя Джеймисън попита:

— Какво имаше предвид, като каза, че Дабни се е изразил съвсем буквално?

— Човек, на когото е имал доверие, го е предал. Но нямам представа кой е бил той.

Марс го погледна.

— Имаш предвид като човека, когото смятах за мой баща?

— Да, нещо подобно.

— Трябваше да бъдеш по-деликатен с Натали, Декър — укори го Джеймисън.

— Как? — погледна я той.

— Тя току-що е изгубила баща си, а ти не прояви никакво съчувствие.

— Ако Натали изпитва вина, така и трябва да бъде. Тя е причината баща ѝ да открадне секретна информация.

— Но съпругът ѝ… — започна Джеймисън.

— Всеки човек прави избор — прекъсна я Декър. — Уолтър Дабни никога не би направил всичко това, ако Корбет умееше да контролира страстта си към хазарта. И сега онзи, който би трябвало да понесе всички последствия, се измъква невредим. А онзи, който е смъртно болен и би трябвало да изживее достойно последните си месеци, лежи в моргата. След като години наред се е трудил, за да осигури на семейството си добър живот, ще бъде запомнен като предател и убиец.

— Той също е направил своя избор — възрази Джеймисън.

— Не е същото — отвърна Декър. — Натали е била малкото му момиченце. Какво е можел да направи?

— Можел е да откаже — отвърна Марс. — Но не го е направил. Не казвам, че изборът е бил лесен. Но Уолтър е трябвало да се обади в полицията или да помогне на Натали и семейството ѝ да се скрият от онези, които са ги заплашвали. Бил е човек с връзки. Можел е да действа по друг начин.

Декър поклати глава.

— Никой от вас не е имал дете. Аз имах. Човек е готов на всичко, за да помогне на детето си. Буквално на всичко — каза и не пророни нито дума повече по обратния път.

Когато пристигнеха във вашингтонския офис на ФБР, трябваше да извадят временен пропуск за Марс, но тъй като бяха позвънили предварително на Богарт, той се бе погрижил за всичко. Посрещна ги на входа.

— По дяволите, Мелвин, изглеждаш чудесно! — възкликна специалният агент. — Алекс ми разказа какво се е случило снощи. Декър, поел си голям риск. Глупав риск. Извадил си късмет, че Мелвин е дошъл.

— „Винаги разчитам на малко помощ от приятелите“ — изтананика Декър.

— Аха, като бийтълсите — отвърна Богарт. — Но късметът не е вечен.

— Алекс вече ми чете конско.

— Няма да навреди, ако и Богарт го направи — заяви категорично Джеймисън. — За по-голям ефект.

Богарт ги заведе в своя кабинет. Когато седнаха, Декър започна:

— Проверихме една идея на Мелвин и разговаряхме с Натали, най-малката дъщеря. — И разказа всичко.

Богарт отвърна замислено:

— Смяташ, че Дабни е знаел кой го шантажира?

— Казал ѝ е: „Мислиш си, че познаваш някого, а после се оказва, че изобщо не го познаваш“. Това може да означава много неща в зависимост от ситуацията. Кого ли е имал предвид Дабни?

— Може да е имал предвид много хора — намеси се Джеймисън.

— Там е проблемът — кимна Декър.

— Но поне ни дава нова следа, по която да тръгнем — заключи Богарт.

— Може да говори за някого, с когото е работил през годините — предположи Джеймисън.

— Сигурно за човек, който е бил в позицията да го шантажира напоследък — отвърна Декър. — Ще трябва да проучим по-задълбочено миналото му.

— Откъде ще започнем? — попита Джеймисън.

— От най-очевидния източник на информация — отвърна Декър. — „Уолтър Дабни и съдружници“.

— Открихте ли още нещо? — попита Фей Томпсън.

Декър и Джеймисън седяха в кабинета ѝ. Марс се бе върнал в апартамента.

Преди той да успее да отговори, Томпсън продължи:

— Между другото, показах на колегите снимката на онази жена от видеото с Уолтър. Никой не я позна.

— Благодаря — отвърна Декър. — Надявахме се да ни помогнете с още нещо.

— Аз? Как?

— Трябва ни списък на всичките ви служители и съдружници, като се интересуваме най-вече от онези, които работят тук отдавна. Ще ни трябва списък и на вашите клиенти. Със същия фокус. Най-дългогодишните.

Томпсън се облегна на стола си. Изглеждаше объркана и изпълнена с недоверие.

— Какво целите с това?

— Надяваме се да открием истината.

— На мен ми прилича по-скоро на изстрел в мрака.

— При подобни разследвания сме длъжни да обърнем внимание и на най-незначителната подробност — обясни Декър. — Не можем да изключим вероятността хората, принудили Уолтър Дабни да постъпи по този начин, да са свързани с работата му тук.

— Намирам, че подобна вероятност граничи с невъзможното.

— Въпреки това.

— Имате ли съдебна заповед?

— А трябва ли да имаме? — Декър наклони глава. — Мислех, че вие също искате да откриете истината.

— Разбира се, че искам. Но освен това управлявам тази компания. А подобна информация може да навреди на някои мои колеги. Освен това, както добре знаете, голяма част от работата ни е секретна. Има правила, които не можем да нарушим.

— Извиняваме се за неудобството, но разследваме смъртта на двама души.

— Разбирам, обаче…

— Има още една подробност — прекъсна я Декър.

— Каква?

— Уолтър Дабни се е нуждаел от огромна сума пари. Нещо повече, трябвало е да я събере много бързо. Няма да навлизам в подробности около причината. Важното е, че е откраднал секретна информация от проект, върху който е работил, и я е продал на врагове на страната ни.

Томпсън се надигна бавно с широко отворени очи.

— Глупости!

— Агенцията за военно разузнаване работи по случая. Свържете се с тях, ако не ми вярвате.

Томпсън се олюля и опря ръка в стената, за да възстанови равновесието си.

— АВР?

Декър кимна.

— Каква информация?

— Секретна.

— Незабавно ще разпоредя вътрешна проверка.

— Не мислите ли, че е малко късно за това?

— Тази история може да ни съсипе — простена Томпсън.

— Колкото по-бързо разрешим случая, толкова по-добре за вас — изтъкна Джеймисън.

— Ще трябва да го обсъдя с някои хора.

— Добре, но ако откажете да сътрудничите, лесно ще извадим заповед за обиск — каза Декър.

— Не съм отказала да сътруднича — побърза да го увери Томпсън. — Просто трябва да се консултирам с останалите съдружници и с юристите. Не мога ли да направя поне това?

— Разбира се. А ние ще почакаме тук.

Томпсън го изгледа смразяващо, но Декър не трепна.

— В такъв случай, моля да ме извините — заяви студено тя и взе телефона си.

Излезе от стаята и затръшна вратата след себе си.

— Смяташ ли, че крие нещо? — попита Джеймисън.

Декър сви рамене.

— Мисля, че просто е ядосана, тъй като тази история ще бръкне дълбоко в портфейла ѝ.

— Разумно ли беше да ѝ казваш за откраднатата информация?

— До момента не сме постигнали нищо. Това започва да ми омръзва. Трябва да ускорим разследването. Освен това не споменах каква точно информация е открадната, защото агент Браун така и не ми каза.

Томпсън се върна половин час по-късно с флашка, която връчи на Декър.

— Много ви моля да се отнесете към тези данни с изключителна конфиденциалност.

— Разбираме колко е важно това — отвърна Джеймисън. — Можете да разчитате на нас.

Томпсън не откъсваше поглед от Декър.

— Не се съмнявам за вас. Имах предвид него.

Декър стана и напусна стаята.

Томпсън погледна Джеймисън и попита:

— Как понасяте този човек?

— Справя се отлично с работата си — опита се да го защити тя.

— Би трябвало, нали? — изсумтя Томпсън. — Иначе защо да го търпите?

Джеймисън забърза след Декър, който вече крачеше към изхода. Настигна го по средата на коридора и отбеляза:

— Вероятно флашката съдържа доста информация, която ще трябва да прегледаме.

— Вероятно.

— Ей, може да вечеряме с Мелвин днес. Да отидем на ресторант.

Той не отговори.

— Декър, казах, че…

— Чух те, Алекс. Звучи добре.

— Чудесно. Какво ще кажеш за „Котън“? В седем и половина. Намира се на Четиринайсета улица. Ще направя резервация.

— Окей.

Тя се поколеба.

— Сигурна съм, че се радваш на Мелвин.

— Така е.

— Имам предвид, че той е най-добрият ти приятел.

— Вярно е.

Джеймисън пъхна ръце в джобовете и се отдалечи с мрачно изражение.