Призори в неделя

9

Фрида отвори кухненската врата и излезе навън в малкия двор. Денят беше топъл, не духаше вятър; котаракът лежеше, облян от сноп слънчева светлина, и леко мърдаше с опашка в дрямката си. От седмици не беше валяло. Тя се обърна и погледна към къщата си, която много бавно започваше отново да усеща като собствен дом. Джоузеф беше боядисал всяка от стаите и освен водка, не приемаше никакво заплащане. Беше й поставил чисто ново дюшеме в хола, а тя беше купила килим с богати шарки и го беше застлала на мястото, където беше лежал трупът на Стрингър.

Фрида чу, че в банята тече вода, влезе отново вътре и се качи на горния етаж.

— Добре ли си? — попита тя през вратата.

— Не, не съм, по дяволите.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Не.

— Може ли да вляза?

— Ако желаеш.

Фрида отвори вратата. Рубен се беше навел над мивката и плискаше с вода лицето си и оплешивелия си, плашещо бял череп.

— Много ли ти беше зле? — Тя все още се стряскаше от това колко много се беше променил през последните месеци. Лицето му беше слабо и с увиснала кожа; хубавата му гъста коса, с която той толкова много се гордееше и я носеше дълга над яката като студент, беше опадала напълно. Беше се смалил и остарял: хубавите му дрехи висяха на него.

— Да.

— Да слезем долу. След малко трябва да изляза за срещата, но ще ти направя чай. Поръчала съм ти такси да те закара вкъщи.

— Мразя шибания чай. Силно черно кафе. — Той я изгледа. — А може би и цигара.

— Но допреди малко ти беше толкова зле!

— Точно затова.

— Добре. Предполагам, че двамата с Джоузеф скоро ще се върнете към старите си навици.

Рубен се намръщи.

— Не съм го виждал от дни. Не ми връща обажданията. Сигурно си мисли, че съм заразноболен.

— Вероятно се е хванал някъде на работа.

Рубен заслиза по стълбите бавно и театрално: един болен мъж, който се преструваше, че ходи като болен. Той повдигна вежди, докато минаваше край Фрида и за един кратък миг тя си го спомни какъв беше, когато се бяха срещнали за пръв път — артистично небрежен, хубав и млад.

Половин час по-късно Фрида пристигна в полицейското управление, където я заведоха в голяма стая, чиито венециански щори на прозорците бяха спуснати срещу ярката слънчева светлина. През изминалите месеци беше опознала тази стая и други, подобни на нея: дългата маса, каната с вода, високата метална количка за сервиране, бутната в единия ъгъл, с чаени чаши отгоре, малка купчина чинии. Прекалено топла и през зимата, и през лятото; вътре беше задушно и миришеше на освежител за въздух и на лак за мебели.

Няколко полицаи, които тя познаваше, вече бяха там и се настаняваха на столовете. Сред тях беше детектив Дон Камински, висок и едър. Когато я видя, се смути и се направи, че е зает. Тя видя, че Фран Болтън също беше там и седеше в ъгъла. Когато срещна погледа на Фрида, Фран й помаха леко с ръка. Фрида седна и зачака мълчаливо. Знаеше какво следва.

Не й се наложи да чака дълго. Вратата се отвори широко и Петра Бърдж влезе в стаята, дребна и слаба, облечена с широки черни панталони и широка синя тениска, което я правеше да изглежда така, сякаш беше взела дрехите назаем от по-голямата си сестра. Лицето й беше бледо, а луничките й се виждаха отдалеч. След нея вървяха няколко мъже в костюми с мрачен и сериозен вид, а зад всички тях вървеше комисар Крофорд. Той не погледна нито към Фрида, нито към когото и да било от присъстващите, и седна в далечния край на масата. Попитаха го дали желае вода, но той само поклати глава. Фрида забеляза как стиска и отпуска челюстта си. Изглеждаше по-едър и по-розов от всякога, рядката му коса беше съвсем ниско подстригана, а лицето му беше свежо избръснато. Край ухото му се виждаше малка капчица кръв, където вероятно се беше порязал. Нямаше да му хареса, ако знаеше, че Фрида го гледа със съчувствие.

Когато всички се настаниха, в стаята настъпи неловка тишина. Петра Бърдж огледа насядалите около масата. Тя срещна съсредоточения поглед на Фрида, но не й се усмихна. Започна да говори, но веднага беше прекъсната от шума на отварящата се врата. Фрида се огледа и видя Карлсън и Ивет Лонг да влизат. И двамата бяха запъхтя ни.

— Закъсняхме ли? — попита Карлсън.

Те измъкнаха два стола и седнаха до Фрида.

— Не знаех, че и вие ще идвате — каза Фрида.

— Нито пък аз. — Петра не изглеждаше щастлива, че ги вижда.

— Решихме, че може да ти е нужна подкрепа. — Карлсън си наля чаша вода.

— Все едно сте дошли да гледате корида — подхвърли Крофорд.

— Кой е бикът? — попита невинно Карлсън.

— Ще видиш.

Фрида забеляза, че комисарят говореше по-спокойно от обикновено. Изглеждаше уморен.

— Готови ли сме да започнем? — Петра хвърли поглед към присъстващите и в стаята настъпи мълчание. — Преди шест месеца беше убит Брус Стрингър и тялото му беше заровено под дъските на пода в жилището на доктор Клайн. Малко след това Даниъл Патрик Глашър също беше намерен убит. Всички знаем за това. Имаме основания да смятаме, че двете убийства са били извършени от Дийн Рийв. От доста време доктор Клайн твърди, че Рийв е жив, но досега полицейските власти категорично отричаха това.

Тя преглътна сухо и отпи от чашата с вода пред нея. Фрида видя колко тънки бяха ръцете й. Ноктите й бяха оцветени с тъмносин лак.

— Както ви е известно, започнахме мащабно разследване. В него се включиха полицейски отряди, към гражданите бяха отправени призиви за съдействие, бяха извършени криминалистични анализи, детективи обикаляха от врата на врата, бяха проследени записите от камери за наблюдение. — Сега Петра Бърдж погледна право към Фрида. — На няколко пъти получавахме доклади, че някой нещо е забелязал, че на някои записи се вижда нещо подозрително, но в крайна сметка нищо не беше потвърдено.

— До момента не разполагаме с нищо — каза Крофорд.

— Разследването не доведе до желаните резултати — продължи Петра, — но нямаме намерение да го прекратим.

Фрида кимна.

— Знам, че случаите с убийства никога не се обявяват за приключени. Те просто потъват и биват забравени.

— Както вече казах, нямаме намерение да прекратяваме разследването, но ще пренасочим някои от нашите ресурси.

— И ще продължите да работите по случая?

— Когато е нужно, ще бъда на разположение.

— Това ми прилича на „не“.

— Няма да ви лъжа. Не разполагаме с никакви улики и не сме обнадеждени. Съжалявам.

Петра Бърдж се обърна отново към навъсените мъже и жени около масата.

— Някакви въпроси?

Всички мълчаха.

— Добре. Комисар Крофорд иска да каже няколко думи.

Крофорд се изкашля сухо и прокара пръст по вътрешната страна на яката си.

— След половин час — каза той — ще дам пресконференция. Главен криминален инспектор Бърдж показа висок професионализъм и извърши разследването по всички правила. Но резултати няма и това никак не е добре. Задават се въпроси във и извън полицейските структури. Тиражират се инсинуации, че съм отказал това разследване да бъде проведено на по-ранен етап.

Фрида не смееше да погледне към Карл сън и Ивет. И двамата знаеха каква е истината зад тези „инсинуации“. Вътрешно се надяваше Ивет да не каже нещо, да не измърмори нещо или да не се изкашля и това да бъде изтълкувано като сарказъм.

— Някои вътрешноведомствени решения определено подлежат на критика — продължи Крофорд. — А ето че сега се провалихме при решаването на този заплетен случай. Винаги съм вярвал, че неделима част от работата на полицейския комисар е да умее да поема отговорност. Бикът се отказва от борбата и спира дотук. Днес подавам оставка и това влиза в сила незабавно.

Никой не проговори. Всички седяха с наведени глави. Мъжът до Крофорд го потупа по рамото, но съвсем леко, сякаш се боеше, че едно по-силно потупване би предизвикало експлозия. Комисарят се изправи.

— За мен беше чест да служа заедно с вас — каза церемониално той.

В стаята се чуха тихи гласове. Всички се изправиха на крака. Докато комисарят крачеше към вратата, към него се приближи Фрида.

— Предполагам, че се чувствате отмъстена — подхвърли той.

— Тъкмо исках да ви кажа, че съжалявам.

— Съжалявате?

— Да. Не виждам защо трябваше да стане така.

— Нима? — отвърна Крофорд с иронична усмивка. — Може би трябва да попитате за това вашия приятел Уолтър Левин.

— Защо? Какво общо има той?

— Откъде да знам? Аз съм просто обикновен полицай. Или бивш полицай. — Крофорд кимна към Карлсън. — Опитай се да й попречиш да бъде убита, Мал. Е, добре, отивам на последната си пресконференция.

Фрида, Карлсън и Ивет го изпратиха с поглед.

— Гадняр! — изфуча Ивет.

— Недей! — изгледа я неодобрително Карлсън.

— Защо не? Той от години си прави гаргара с вас.

— Аз пък си мисля, че може би ще ни липсва, когато се оттегли.

— Не знам — каза Ивет. — Може би съм уморена от всичко това.

— Първо си вземи изпита — посъветва я Карлсън. — Порадвай се на повишението, поработи, а после може и да се почувстван] изморена. — Той се обърна към Фрида загрижен: — Изключително много съжалявам за всичко.

Когато Фрида се прибра вкъщи, първото, което направи, беше да се обади в „Складовете“ — клиниката по психотерапия, в която работеше през част от времето и която й изпращаше клиенти за консултация.

— Отново започвам да приемам пациенти — каза тя. — Колкото по-скоро и колкото повече, толкова по-добре. От доста време тъпча на едно място в очакване да се случи нещо, което очевидно никога няма да се случи. Искам отново да запълня живота си.