Призори в неделя

21

Времето не само че течеше бавно — то беше спряло. Около Джоузеф сякаш беше паднала мъгла. Той искаше да направи всичко за сина си, но не можеше нито да вижда, нито да се помръдне. Искаше някой да дойде и с едно махваме да реши въпроса. Искаше да умре.

Само това заслужаваше. Неговото скъпо момче, чиято ръка само преди минути беше държала неговата. Той не трябваше да пуска тази доверчива ръка. Джоузеф дишаше с мъка, гърдите го боляха, а гърлото му се беше стегнало от ужас.

После сякаш изневиделица се чу пронизителният вой на полицейска сирена и той видя проблясващи светлини в невероятно ярки и весели сини и жълти цветове. Полицейската кола спря, после се придвижи до отсрещната страна на улицата и извивайки се като змия, си проправи път до него. Той си протегна ръката. Беше изплашен, виновен и засрамен. Искаше му се да изкрещи: „Ето ме, аз съм. Аз го направих“.

Колата нахално се стовари на паважа. Наоколо се събра любопитна тълпа. Една млада полицайка слезе от мястото до шофьора. Самата тя изглеждаше като дете.

— Насам — каза Джоузеф, без да може да познае гласа си.

— От колко време? — попита полицайката.

— Петнайсет минути. По-малко. Моля ви.

Жената направи гримаса към полицая, който слезе от шофьорското място.

— Може да е тръгнал да пообиколи сергиите — каза тя.

— Не — отвърна Джоузеф. — Мисля, не.

От радиостанцията на полицая дойде сигнал и той се отдели настрана и проведе разговор, който Джоузеф не можа да чуе. След няколко минути се върна.

— Шефът каза да не губим време и че случаят е от изключителна важност. — Той млъкна и се загледа в Джоузеф.

— Имате ли негова снимка? — попита полицайката. Да, имаше. Тя я показа на колегата си, а после я върна обратно на Джоузеф.

— Стойте тук и я покажете, като дойдат останалите — каза тя.

Двамата тръгнаха из пазара, като се разделиха. Джоузеф остана да стои край празната полицейска кола, стискайки безпомощно телефона си със снимката на екрана, заобиколен от тълпата, която не си тръгваше. Някой сложи ръка на рамото му. Нямаше как да е Алексей. Той не можеше да стигне толкова високо. Джоузеф се озърна.

Една жена на средна възраст му се усмихваше.

— Моето дете често прави така — опита се да го успокои тя. — Момчето ви може би дори не осъзнава, че го търсите.

На Джоузеф му се искаше да стене, да я удари, да удари някой друг, да легне на земята като куче. Но каза само:

— Да. Може би.

После се обърна към всички и към никой:

— Моля ви. Моля ви, помогнете. Той е синът ми.

В това време се приближи още една кола, а после още една. Двете паркираха една зад друга. Карлсън слезе от задната седалка на втората кола, следван от Фрида. Джоузеф я видя още преди тя да го види.

Заедно с Фрида бяха преживели ужасни неща, а самата Фрида беше преживяла още по-ужасни неща. Но никога не я беше виждал да изглежда по този начин. Лицето й беше застинало като на мъртвец. Очите й бяха ужасяващо живи, тя мяташе погледи ту тук, ту там. Фрида го видя и се приближи до него. Той беше изгубил ума и дума. Беше изгубил всичко. Обгърна я с ръце и се разплака, разтърсван от ридания, сякаш беше малко дете. Не можеше да се спре и никога нямаше да може. Усети ръцете на Фрида върху гърба си и успокоителното им потупване, след което тя го отблъсна леко.

— Не може точно сега да се държиш по този начин.

Но той не можеше да спре горчивите сълзи. Те продължаваха да се стичат по лицето му.

— Джоузеф! — извика Фрида и го зашлеви по бузата.

Един полицай пристъпи към тях.

— Я се разкарай! — кресна му Фрида.

— Какво? — полицаят я погледна изумено, без да успее да каже нищо повече.

Фрида измъкна телефона със снимката на екрана от ръцете на Джоузеф.

— Така изобщо не помагаш на Алексей.

— Вината е моя — изстена Джоузеф.

— По-късно ще говорим чия е вината — каза Фрида. — Но отсега мога да те уверя, че не е твоя. А сега трябва да се опитаме да мислим трезво и да направим каквото е нужно.

— Ти и преди правила това — каза Джоузеф. — Тогава ти намерила онова момче. Сега ти намериш Алексей. Ти направиш това, нали?

За момент Фрида сякаш загуби самоуверения си вид, сякаш някой й беше нанесъл неочакван удар.

— Ние всички ще направим каквото можем. Но всяка минута е ценна. — Тя се извърна към полицая. — Извинете, че ви се развиках.

Човекът отвори уста да каже нещо, но Фрида го прекъсна.

— Моля, отведете господин Морозов до една от колите. Той има нужда от спокойствие и усамотение.

Джоузеф се опита да възрази, но Фрида настоя. Когато той се отдалечи, тя се обърна към Карлсън:

— А сега какво? Ще обградите района ли?

Също като Фрида, и Карлсън изглеждаше блед и шокиран.

— Кой район?

— На пазара. Той е доста компактен.

— Не е компактен. Има поне трийсет изхода и хиляди хора. — Карлсън погледна часовника си. — Онзи, който го е отвлякъл, вече го е качил в кола, или са се качили в метрото, или са извървели километър-два и после са се качили на някой автобус.

— Тогава какво ще правим?

— Ще поогледаме. — Карлсън се озърна наоколо. Пристигна още една полицейска кола. Полицаите влязоха тичешком в пазара. — Той на колко години беше?

— На колко години е — поправи го Фрида. — Трябва да продължаваме да говорим в сегашно време. На осем години е.

— На осем години е, не знае нито дума на английски, намира се в непозната част на голям град, в който никога не е стъпвал. Защо му е да тръгва с непознат човек?

— Може би онзи го е накарал насила. А и мястото е много оживено, блъсканицата е голяма.

Карлсън се замисли за момент.

— Дийн Рийв е добър в това — да убеждава малки деца да се качат в колата му — каза той след малко. — По-рано са му помагали жени. Децата се доверяват на жените.

Фрида поклати глава.

— Но не и тук. Насред оживен пазар, в Лондон, и баща му, който е бил на десетина метра от него.

— Но го няма.

— Да, няма го.

Фрида знаеше какво е усещането в такива случаи, защото вече се беше сблъсквала с това. За около час-два човек все още живее с надеждата, че вероятно е станала някаква ужасна грешка. Беше чувала за малки момчета, които ненадейно са решили да играят на криеница и в продължение на часове не могат да ги открият; понякога дори заспиват под някоя маса. Но нима това можеше да се случи сред най-оживения пазар в Лондон? След известно време Фрида забеляза група мъже, които мъкнеха тежка екипировка, кислородни цилиндри и обемисти сакове. Те се движеха откъм главната улица по посока на канала.

— Не може да е паднал във водата — каза Фрида. — Наоколо е имало десетки хора. Крайбрежната алея е много оживена.

— Може да се случи само за секунда — възрази Карлсън. — Водната повърхност се затваря над падналото тяло почти мигновено.

Групата водолази не откри нищо. До девет часа инцидентът вече беше в новините. Фрида седеше край Джоузеф на дивана на Рубен, а от екрана на телевизора ги гледаше снимката на момчето, която Джоузеф беше показал на полицията. Когато, часове по-късно, Фрида му каза, че трябва да се опита да поспи, Джоузеф я погледна смаяно.

— Той е там някъде в тъмнината. Как мога да заспя? Как ще мога изобщо някога да заспя?

И Фрида се чувстваше по същия начин.

— Утре в десет часа ще има пресконференция. Ще трябва да присъстваш.

Джоузеф гледаше с немигащ стъклен поглед.

— Хората трябва да видят един страдащ родител. Това ще ги накара да се идентифицират с теб и да си спомнят, ако са забелязали нещо.

Фрида го заведе до стаята му на горния етаж и му помогна да си легне. После събу обувките си и без да се съблича, легна на съседното легло и хвана ръката му. Стори й се, че той поспа около час-два. Спомни си как Алексей се беше появил в градината по-рано същия ден и доверчиво беше сложил ръката си в нейната. Фрида изобщо не можа да мигне.