Призори в неделя

52

— Защо имам чувството, че наскоро пак си седяхме тук тримата? — каза присмехулно Даниъл Блексток. Носът му беше зачервен от слънцето, а бузите му розовееха. Той се усмихна на Петра, усмихна се на Дон Камински, настани се удобно на стола и сложи ръце зад главата си. Може би не беше чак толкова спокоен, помисли си Петра. Под мишниците му имаше петна от пот. Тя отново му прочете правата.

— Всичко ми е ясно.

Той седна с изправен гръб и извади бележник и молив от джоба на якето си.

— Вие двамата имате ли нещо против, ако си водя бележки?

— Целият разговор се записва.

Петра посочи с ръка към касетофона, който тихо жужеше.

— Трябват ми бележки за следващия ми репортаж. Част втора, така да се каже.

— Също така имате право на адвокат. Ако нямате такъв, можем да ви осигурим.

— Струва ми се, че използвате абсолютно същите думи като миналия път.

Той усърдно започна да пише нещо.

— Искате ли адвокат?

Даниъл Блексток почука няколко пъти с молива по бележника си.

— Може би ще поискам адвокат — каза той накрая. — Достатъчно дълго съм бил криминален репортер, за да не вярвам особено на полицията.

— Много добре. Да ви осигурим ли адвокат?

— Направете го.

— Добре. Междувременно ще отидем да поговорим с жена ви.

Тя следеше внимателно изражението му; то не се промени. Но дясното му коляно подскачаше нагоре-надолу. В момента Даниъл Блексток представляваше една странна смесица от притеснен и нахакан човек.

— Без коментар — каза Лий Блексток. Тя седеше с изправен гръб на стола си, с ръце, скръстени в скута. Беше облечена в бледосиня рокля тип риза, а косата й беше леко омазнена и прилепнала на главата й; бретонът й влизаше в очите, от което тя често примигваше. Устните й бяха бледи и сухи и Лий постоянно ги облизваше. Тя говореше монотонно, произнасяйки поотделно всяка дума, подобно на ученичка, която е назубрила урока си. Избягваше погледа на Петра и гледаше леко встрани.

— Сама разбирате, госпожо Блексток, че обвинението в съглашателство с друго лице за заблуда на следствието е нещо сериозно и може да доведе до излежаване на дълга присъда в затвора.

— Без коментар.

— Интересува ни вечерта, когато вашият съпруг си е наранил ръката. Спомняте ли си въпросната вечер?

— Без коментар.

— Въпросът ми е достатъчно ясен.

Лий Блексток продължи да гледа встрани.

— Той беше ли с вас вкъщи вечерта, когато си поряза ръката?

— Без коментар.

— На двайсет и девети август, около девет и половина вечерта, вие сте се обадили на телефон 111 и сте съобщили за инцидента. — Лий мълчеше. Петра забеляза, че тя отпусна ръцете си и изтри длани в роклята си. — Съпругът ви беше ли с вас, когато се обадихте? — Тя почака няколко секунди. — Или първо се обадихте, а след това отидохте с колата, за да се срещнете с него на предварително уговорено място? — Тя си мислеше за онова, което Фрида й беше казала вчера. — Лий, може би вие самата сте причинили раната, за да осигурите алиби на съпруга си?

— Без коментар — каза Лий Блексток. Гласът й беше дрезгав. Тя се изкашля, слагайки ръка пред устата си.

— Знам, че е много трудно да свидетелстваш срещу партньора си — каза Петра с благ тон. — Това е наистина голямо изпитание. Но трябва да ни кажете, Лий. Ако съпругът ви е извършил нещо лошо, не бива да го прикривате. Това би било много лоша постъпка, която може да ви навлече големи неприятности.

Стаята се изпълни с тежко мълчание. Петра чуваше свистенето на касетофона; до нея Дон Камински се размърда неспокойно на стола си. Тя наблюдаваше внимателно лицето на Лий.

— Става дума за серия от брутални нападения — продължи Петра. — И едно убийство. Един човек беше убит. Ако знаете нещо, можете да ми кажете. Още не е късно.

Лий погледна надолу към скута си; сега Петра виждаше само кривата пътечка в косата й.

— Без коментар — каза тя.

Служебният адвокат Саймън Нийвс беше мъж на средна възраст, с оплешивяваща на челото сива коса и с торбички под очите. Всичко около него изглеждаше износено и изхабено: костюмът му, овехтялата му кожена чанта с документи, мършавата му фигура.

— Интересува ни вашето алиби за вечерта на двайсет и девети август — започна Петра, след като тя и Дон Камински се настаниха отново на местата си, включиха касетофона и още веднъж прочетоха правата му. — Знам, че предишния път ни разказахте за въпросната вечер. — Тя взе папката и извади отвътре показанията му. — Моля. Сега искам отново да поговорим за това.

Саймън Нийвс кимна на Даниъл Блексток. Даниъл Блексток кимна на Петра.

— Няма да кажа нищо по-различно — отвърна той с любезен тон. — Режех парче линолеум. Пръстите ми се плъзнаха. Сгъваемият нож сряза ръката ми. Жена ми се обади на 111. После ме откара в болницата, където ми зашиха раната. Сигурен съм, че всичко това е потвърдено от болницата.

— По кое време стана инцидентът?

— Около девет и половина.

— А кога пристигнахте в болницата?

— Някъде около десет и петнайсет. Сигурен съм, че от болничния регистър ще ви дадат точното време.

— Значи точно по времето, когато някой е нападнал господин Дарган, вие можете да се похвалите с неоспоримо алиби.

— Точно така — обади се Саймън Нийвс. — Поради което е учудващ фактът, че господин Блексток е тук.

— Няма никакво доказателство, че по време на инцидента сте си били вкъщи. За това имаме единствено думата на съпругата ви.

— Ръката ми — започна Блексток, след което млъкна с видимо усилие.

— Раната ви може да е била причинена на всяко друго място. Например недалеч от болницата.

Лицето на Блексток пламна. Той се наведе напред, но адвокатът сложи ръка на рамото му и в следващия миг той отново се дръпна назад и изправи раменете си.

— Не коментирам — изрече кратко Блексток.

— Може да сте шофирали от Излингтън, да сте взели жена си от определено място и да сте продължили към болницата — каза Петра. — И това обяснява нереалистично точните часове, които цитирате, както и факта, че ни представихте подробно алиби едва след като бяхте тук на разпит. Сякаш сте нападнали господин Дарган, за да докажете, че не сте нападнали нито него, нито когото и да било.

— Няма ли да ми зададете въпрос? — попита насмешливо Блексток.

— Ние, разбира се, ще се срещнем отново с жена ви, за да видим дали този път няма да бъде по-разговорлива. Ще проверим и камерите за наблюдение. — Петра Бърдж го наблюдаваше внимателно. Очевидно му беше горещо. Кафявите му очи гледаха остро. — Но засега ще ви попитам за други часове и дати. Можете ли да ми кажете къде бяхте на двайсет и втори август?

— Не.

— Както може би знаете, през онази вечер е бил нападнат и жестоко пребит в дома си Рубен Макгил. Имате ли алиби и за въпросната вечер?

— Без коментар.

— Къде бяхте през уикенда на тринайсети и четиринайсети август?

— Откъде да знам? Може би с жена ми сме гледали телевизия и… — На лицето му се появи ехидна усмивка. — Знам ли? Може би съм имал някакви домашни задължения, като например изрязване на плочки от линолеум.

Петра позвъни на Фрида.

— Е?

— Не знам, Фрида. Той е самодоволно копеле, но пък и много хора са такива. Нямам нищо срещу него.

— Ами тя?

— Единственото, което каза, с изключение на това, че потвърди самоличността си, беше „без коментар“. Все едно беше с изключено съзнание и сякаш не чуваше какво я питам.

— Имаш ли на разположение двайсет и четири часа?

— В момента не повече от петнайсет.

— Не можеш ли да ги задържиш за по-дълго?

— За това ми трябва основателна причина.

— Не можеш ли да „заобиколиш“…?

— Не.

Последва мълчание.

— Може ли да дойда и да поговоря с тях?

— Ти?

— Мисля си, че може би Даниъл Блексток ме иска като негова аудитория, за да може да ми каже нещо.

— Не знам.

— Моля те — настоя Фрида с почти заповеднически тон.

Настъпи мълчание. Петра си помисли за проваленото разследване на убийството на Брус Стрингър, за серията от нападения срещу приятелите на Фрида, за смъртта на Морган Роситър. Представи си Даниъл Блексток, който седеше в стаята за разпити с изгорелия си от слънцето нос и пламтящите си кафяви очи. Целият той беше една странна смесица от нервно очакване и превъзбуда. Помисли си за бележника му, за статията, която би написал, ако го освободяха отново без обвинение, и стомахът й се сви.

— Добре. Защо не? В момента и двамата са в почивка.

Тя затвори телефона.

— Здравей, Фрида.

Тя седна срещу него, без да му отговори, а Петра се настани отстрани. Очите им се срещнаха. Фрида усети възбудата му и нещо я парна под лъжичката. Защо, след като се намираше в полицейска стая за разпити, а жена му беше в съседната стая, беше изпълнен с такова нетърпеливо очакване?

— Не можа да се сдържиш и да не дойдеш, нали? — подхвърли Даниъл. — Пред него имаше разтворен бележник; той я погледна съсредоточено, след което надраска няколко думи. — Сива риза — отбеляза той. — Коса, изпъната силно назад и вързана в стегната конска опашка. На читателите им харесва да научават такива неща. — Той написа още нещо. — Изглежда уморена, бледа, напрегната. Точно така!

— Наистина ли вярвате — каза Фрида, — че макар и да сте убили един човек, да сте пребили други двама и да сте отвлекли едно младо момиче, не сте оставили никакви следи?

Даниъл хвърли поглед към седящия отляво Саймън Нийвс, повдигна веждите си и се усмихна.

— Без коментар — каза той.

— Имате фалшиво алиби.

— Без коментар.

— Накарали сте съпругата си да ви прикрива и съм сигурна, че сте я накарали тя да ви нанесе раната.

— Без коментар.

— Що за съпруг би направил подобно нещо?

— Без коментар.

— Срещнах се със съпругата ви. Смятате ли, че ще продължи да поддържа версията си, след като разбере в каква беда се е забъркала?

— Нямаш нищо срещу мен — каза Даниъл Блексток. — Прочутата Фрида Клайн, която не разполага с никакви факти. Това как те кара да се чувстваш?

— Кого се опитваш да впечатлиш, Даниъл? Мен ли? — Фрида се вгледа в зачервеното му лице. — Дийн Рийв?

— Нямаш нищо срещу мен — повтори Даниъл Блексток.

— Играта ти приключи — каза невъзмутимо Фрида. — Дори и този път да излезеш от тук, не ти остава много. Ще ти повдигнат обвинение, ще те осъдят, ще влезеш в затвора и докато си там, в безкрайната поредица от празни дни, през годините, когато ще си зад решетките, смяташ ли, че някой ще си спомни името ти?

Даниъл се втренчи в нея, после се наведе напред.

— Н-и-щ-о — натърти той.

— Клиентът ми няма какво повече да каже и ние се оттегляме в почивка. — Саймън Нийвс хвана лакътя на Блексток, сякаш за да му помогне да стане от стола.

— В такъв случай ще бъдеш поредното нищожество, заключено зад решетките. Няма да има какво да оставиш след себе си.

Даниъл се изправи.

— Изобщо нямаш представа — процеди през зъби той. — Абсолютно никаква представа.

Лицето на Лий беше подпухнало като тесто. Погледът й беше замъглен, очите й гледаха Фрида, но сякаш не я виждаха.

— Знам, че искаш да бъдеш лоялна. Но понякога има неща, които са дори по-важни от лоялността — каза кротко Фрида. Усещаше присъствието на Петра, която наблюдаваше, застанала до вратата. — Понякога да подкрепиш съпруга си, означава да направиш нещо много лошо, Лий. — Тя изчака няколко секунди. — Не бива да се превръщаш в негов съучастник. Можеш да действаш като самостоятелна личност. И това ще бъде много храбро. — Отново пауза. — Той не си поряза ръката вкъщи, нали?

Лий изрече глухо:

— Без коментар.

— Той те е накарал да му порежеш ръката, нали? Близо до болницата?

Жената мълчеше. Фрида чу вратата зад гърба й да се отваря.

— Това не е нужно да продължава, Лий — каза Фрида, без да се обръща, опитвайки се да се съсредоточи. — Можеш да сложиш край още сега. Не е прекалено късно.

— Мисля, че на случващото се в момента трябва да се сложи край — каза непознат глас. Фрида се обърна и видя висока жена със сива коса и продълговато лице, на което се беше изписал гняв. — Главен криминален инспектор Бърдж, може ли да разменим няколко думи? С вас също, доктор Клайн — кимна тя към Фрида.

Те се спряха до вратата.

— Коя…

— Считано от вчера, аз съм новият комисар. И това, което виждам тук, изобщо не ме радва. — Тя насочи вниманието си към Петра. — Стига вече със заобикалянето и нарушаването на правилата. Осъзнавате ли, че в момента ни гледат под лупа?

— Това не е причина…

— Разбирам, че сте поискали удължаване срока на задържането им.

— Да.

— На какво основание?

Петра издържа втренчения й поглед.

— Убедена съм, че именно Даниъл Блексток е убил Морган Роситър, отвлякъл е Клои Клайн, нападнал е Рубен Макгил и Джак Дарган.

— Знам в какво сте убедена, но не разбирам защо сте убедена. Какви доказателства имате?

— Алибито му е неубедително и…

— Какви доказателства, главен криминален инспектор Бърдж?

— Той го е направил — обади се Фрида.

Жената се обърна и я изгледа. Очите й бяха ясни и проницателни, погледът й беше остър. Тя въздъхна.

— Знам какви неща сте преживели, доктор Клайн, но трябва да разберете, че тук работим по определени правила. Освен това е недопустимо един цивилен гражданин да разпитва един заподозрян.

— Тогава нека Петра го разпита. Просто й дайте допълнително време. Той го е направил.

— Не.

— Той е опасен.

— Едно е да имаш интуиция, друго е да разполагаш с улики. Предположение и доказателство са различни неща. Представете ми убедителни доказателства за вината му и ние ще го задържим. В противен случай той и съпругата му трябва да бъдат освободени.

— Той е извършил и още нещо — изрече отривисто Фрида.

— Какво имате предвид?

— Не знам.

— Нали разбирате, че така не ми помагате?

— Не можете просто да го пуснете да си тръгне.

— Не мога да не го пусна. Но — тонът й се смекчи — ще го оставим под наблюдение.

Тя вдигна предупредително длан, за да не им позволи да говорят.

— Това е всичко, което мога да направя.

Фрида отиде пеша до дома на Рубен. Беше рано вечерта и тя се беше обадила преди това по телефона, за да каже, че Даниъл и Лий Блексток са били освободени, без да им бъде повдигнато обвинение.

Рубен й отвори вратата. Той си беше облякъл един стар летен костюм, който висеше от него, и носеше нови очила без рамка. Пресегна се и леко прегърна Фрида, след което я поведе към градината. На масата имаше поднос с чаши и бутилка бяло вино.

— Сядай — каза той и посочи към един стол.

Тя седна, свали якето и сандалите си и затвори за кратко очи. Чу го как разлива вино в чашите. Градината миришеше на окосена трева.

— Освободиха ги и двамата — каза Фрида. — Нямало убедителни доказателства.

— Пийни вино.

Рубен й подаде едната чаша и вдигна своята в безмълвна наздравица.

— Изглеждаш елегантен — каза тя.

— Имаш предвид, че не съм с пижама.

— Може би.

— Има нещо приятно да се шляеш наоколо като инвалид, но започва да омръзва. Днес поработих над един научен доклад, който започнах преди време. И се обадих на хора, които от известно време избягвам.

— Това е добре.

— Е, поне е нещо.

— Къде са останалите?

— Останалите?

— Доколкото знам, още петима души живеят в къщата ти.

— Четирима. Засега Джак е в болницата. Добре че Джоузеф инсталира нов бойлер миналата година.

— Пречи ли ти присъствието на толкова много хора?

— Надявам се да не е за много дълго.

— Рубен… — Тя млъкна.

Той я погледна и сложи пръст на устните си.

— В отговор на въпроса ти, Джоузеф и Алексей приготвят ястие. Джоузеф сякаш вече не е строител, а се е превърнал в майстор-готвач. Той и Оливия водят непрекъсната война в кухнята: тя не спира да му дава съвети, които той не иска да приеме, и освен това му изяжда приготвените продукти, преди той да успее да ги използва. Тя е в банята в момента. Мисля, че Клои отиде да види Джак.

— Клои е тук — чуха те един глас и след малко тя излезе през кухненската врата. — Как мина, Фрида?

— Освободиха го.

Лицето й се сгърчи.

— О! Аз си мислех… Надявах се, че… — Очите й се напълниха със сълзи. Тя се намръщи и ги изтри с длан. — По дяволите! Ние сме тук като затворници, а той е на свобода.

— Затворничката иска ли вино? — пошегува се Рубен.

Тя пое чашата, която той й подаде, и отпи голяма глътка. Ръката й трепереше.

— Какво ще правим сега?

— Той ще бъде под полицейско наблюдение.

— А ние ще стоим и ще чакаме? Всички тук накуп? Ще чакаме, докато направи нещо друго?

Тя задаваше на Фрида същия въпрос, който Фрида беше задала на Петра. Нямаше отговор.

— Освен това има и друго гадно нещо — каза Клои.

— Какво е то?

— Става дума за Уилям.

— Какво се е случило?

— Тормозят го.

— Кой, журналистите ли?

— Не. Има една шайка тийнейджъри, които превръщат живота му в ад. — В очите й отново се появиха сълзи. — Страхува се да излезе навън. Те го обграждат, наричат го с ужасни имена, блъскат го и се хилят. Отвратително!

— Обаждал ли се е в полицията?

— Ти как мислиш? Той просто стои и трепери от страх в стаята си.

— Добре. — Фрида мислеше усилено. Можеше да ангажира Петра с това, но в момента то едва ли щеше да й бъде приоритет. А пък кварталната полиция едва ли щеше да се заеме сериозно с проблема. Тя с неохота реши да помоли Карлсън за помощ.

После обаче й хрумна нещо друго.

— Почакай за минута — каза Фрида и влезе в къщата, за да си вземе чантата. В портфейла си намери листчето, на което Ивет беше написала номера на мобилния си телефон. Тя си спомни изражението й, когато го беше сложила в ръката й, заръчвайки й да се обади, ако има нужда от помощ: непохватна, развълнувана, настойчива. Фрида щеше да помоли Ивет да се разправи с хулиганите, които издевателстваха над Уилям Макълоу. Тя щеше да се задейства бързо и ефикасно и щеше да бъде щастлива, че Фрида се е обърнала към нея за помощ. Това щеше да я накара да се почувства необходима.

Тя набра номера, но отсреща никой не вдигна. Фрида сбърчи чело, провери номера и отново го набра.

Отсреща нямаше отговор, само тишина.

„Странно“, зачуди се тя. Върна се в градината, дълбоко замислена.

— Какво става? — попита Клои, забелязвайки тревожното й изражение.

— Опитвам се да се свържа с Ивет.

— Тя ще ти върне обаждането.

— Засега нямам отговор.

Фрида позвъни на Карлсън, но се включи гласовата поща. Тя погледна невиждащо към Клои и Рубен, обхваната от смразяващо чувство.

— Какво? — питаше Рубен сякаш отдалеч. — Какво има?

Телефонът й иззвъня: беше Карлсън.

— Фрида? Всичко наред ли е?

— Напоследък чувал ли си се с Ивет?

— С Ивет? Не. Тя си е взела отпуск за неопределено време.

— Никой ли няма връзка с нея?

— Не. Защо?

— Опитвам се да се свържа с нея. Телефонът й е изключен.

— И? — попита Карлсън предпазливо.

— Ще ти звънна отново.