Призори в неделя

33

Джак беше сготвил спагети.

— Искаш ли да ти сипя? — попита той с надежда. -

Направил съм спагети за цяла армия.

— Бих хапнала малко — отвърна Фрида не защото беше гладна, а за да го зарадва.

— Трябва да се науча да готвя и други ястия — каза Джак. — Мога да правя няколко вида паста и съм много добър на ризото. Но това е едно доста ограничено меню. — Той сипа от пастата в една чиния за сервиране и я поля със сос.

— Как върви с щанда за сирена?

— Повече ме бива да работя с хора, които купуват сирене, отколкото с пациентите, които идваха при мен за помощ.

— Почакай да мине известно време. Може отново да се върнеш към професията си. Как живееш тук?

— Малко е странно. Клои си е в предишната си стая, а аз съм в гостната. Няма да продължи дълго, нали?

— Надявам се, че не. Има ли нещо друго, за което да ми разкажеш?

Джак сипваше паста в две чинии.

— Това е много — каза Фрида.

— Като психотерапевтка ли ме питаш, или като приятелка?

— Питам те като човек, който е загрижен за теб.

— Искаш да знаеш дали има някой друг в живота ми.

— Това би било едно от нещата за обсъждане.

— Имаш предвид Клои ли?

— Клои отново ли се върна в живота ти?

— Тя никога не е излизала от него, но не присъства в живота ми по начина, по който си мислиш.

— Някой друг?

— Хората винаги идват и си тръгват от живота на другите.

— В момента се интересувам от хората, които идват.

— Добре. Един човек, когото познавам още от училище, се свърза с мен.

— О, така ли?

Тя се постара тонът й да бъде неутрален.

— Години не го бях виждал — може би повече от десет години. Освен това се стараех да не мисля за него.

— Защо?

— В продължение на две години той правеше живота ми непоносим.

— Тормозеше ли те?

— Много го биваше в това. Но той не само ме тормозеше, а накара и останалите да ме тормозят. Направо велико!

— Ти каза ли на някого за това?

— Не, дори и когато ходех на терапевтични сеанси. Може би само съм загатнал за това. Някак си не можех да го направя. Ето защо бях малко изненадан, когато той неочаквано се свърза с мен.

— Видяхте ли се?

— Няколко пъти. Изглежда както преди, макар и да е възмъжал — кръгло лице, розови бузи. Всички учители го обичаха. Той беше толкова целеустремен. Почувствах се странно. Искаше да му простя. Мисля си, че е посещавал психотерапевт и е решил да обиколи всички, които е наранил по някакъв начин.

— А ти прости ли му?

— Той е изживял голяма лична драма. Преди няколко години родителите му и сестра му са загинали в автомобилна катастрофа. Каза ми, че това го е накарало да преосмисли живота си. Може би всеки от нас бива травмиран по определен начин.

— Може би. Ще продължиш ли да поддържаш връзка с него?

— Не знам. Честно казано, сега, когато вече не му се сърдя, си давам сметка, че изобщо не го харесвам. Страданието невинаги прави хората симпатични.

— Определено не.

— Но всичко това ме накара да си спомня за нещата, които така старателно се опитвах да изгоня от съзнанието си. За пръв път от месеци насам започнах да си мисля за предимствата на психотерапията, а не само за нейните недостатъци.

— Трябва да мислиш и за двете. Винаги.

Фрида си мислеше да отмени следващия сеанс с Морган Роситър, но в крайна сметка не го направи. Тревожеше я фактът, че той се разхождаше необезпокояван, че беше преподавател, който общува с млади жени. Рудкин беше открил информация за онези два случая, когато Морган все още е бил студент в университета. А дали имаше нещо важно, което не беше успял да открие? Дали Роситър беше продължил с това и след завършването на университета? Или всичко беше приключило в студентските му години? Трябваше да се увери дали имаше смисъл да продължи да работи с него. Ако в стаята има оса, е добре да знаеш къде се намира.

Когато пристигна за следващия сеанс, Морган Роситър просто седна и започна да говори. Отначало Фрида не успя да се съсредоточи върху онова, което той казваше. Тя просто виждаше как устните му се движат и как усмивката му образува бръчици около очите. Беше се изтегнал господарски в креслото, сякаш се опитваше да завладее възможно по-голяма част от пространството наоколо. Краката му бяха небрежно разтворени.

— Съжалявам — каза Фрида. — Ще ви помоля да спрете дотук.

Последва пауза.

— Продължете — каза Роситър, все едно той провеждаше сеанса, а тя се нуждаеше от позволението му, за да говори. При други обстоятелства Фрида би обсъдила това с пациента. Един терапевтичен сеанс може да се превърне в битка за територия, в която пациентът да се опитва да вземе контрола в свои ръце. Но сега не я беше грижа за това.

— Целта на тези начални сеанси е психотерапевтът да се ориентира и да прецени…

— Извинете, проблем ли има?

— Моля ви. Оставете ме да довърша. Целта на тези начални сеанси е да се ориентирам и да преценя дали това е правилното място за вас, дали в случая аз съм подходящият терапевт. Смятам, че не съм подходящият терапевт за вас.

— Защо? Нещо не е наред ли? — попита настоятелно Роситър.

— Ще пиша на доктор Сингх и ще направя някои препоръки.

— Защо трябва да пишете на доктор Сингх? Ако нещо не се получава както трябва, не може ли просто да поговорим за това и да се опитаме да оправим нещата?

Фрида дори не можеше да го гледа. В същото време беше неспокойна заради онова, което беше научила за него. Тревожеше се от последиците, които можеше да има решението й да го пусне да се разхожда свободно, но не можеше да измисли нищо друго. Усетът й подсказваше, че хората трябва да бъдат предупредени за този човек, но кого би могла да предупреди, въз основа на какво и в качеството си на каква? Все пак трябваше да каже нещо.

— Абсолютно съм убедена, че трябва да се подложите на психотерапия — започна тя. — Но бях смутена от онова, което казахте на последния ни сеанс: че желаете да посещавате жена психотерапевт, и по-конкретно мен. Категорично вярвам, че трябва да ходите при мъж психотерапевт.

Роситър стисна толкова здраво страничните облегалки на креслото си, че вените му се издуха.

— Аз избрах вас — изрече отчетливо той.

— Не вие избирате. Това не е супермаркет.

— Но ако за мен е важно да се лекувам при жена психотерапевт? Ако съм убеден, че вие сте единственият човек, който може да ми помогне?

— Това е нещо, за което трябва да говорите, само че с мъж психотерапевт — каза Фрида. — Очевидно за днешния сеанс няма да ви взема пари.

— Очевидно защото разговорът ни дотук едва ли е някаква терапия.

Морган Роситър продължи да седи насреща й. Какво щеше да стане, ако не си тръгнеше? Когато заговори отново, тонът му беше омекнал.

— Може би твърде много исках да ви направя впечатление — опита се да се оправдае той. — Нали разбирате, да накарам Фрида Клайн да се заинтересува от мен. Дали не бихте ми дали втори шанс?

Изведнъж Фрида си помисли за двете млади жени от студентските години на Морган Роситър. Тя дори не знаеше имената им. Къде бяха те сега? Бяха ли се освободили от спомена за него? Бяха ли се освободили от шока, който им беше причинил?

— Когато се срещнете с вашия нов терапевт — изрече бавно Фрида, — непременно поговорете с него за неспособността ви да се вслушвате в онова, което някой ви казва. Ще трябва да поработите върху това.

Роситър се изправи.

— Не ми трябва никакъв шибан психотерапевт — каза той троснато и изхвърча от стаята, затръшвайки вратата.

Сега за него нямаше по-лесно нещо на света. По-лесно от първия път. По-лесно от отвличането на племенницата. По-лесно от побоя над Руден Макгил. Той постоянно си повтаряше едно и също нещо: трябва да се научиш да импровизираш, трябва да си готов и да чакаш идеалния момент.

Моментът дойде, когато не го очакваше, но той беше подготвен.

Когато са ядосани, хората имат желание да разговарят. Те имат желание да ви изложат своята гледна точка. Скоро двамата се озоваха в мъжката тоалетна. Дори нямаше нужда да го подканя да говори. Беше си сложил най-приветливия израз на лицето, слушаше го със загриженост и интерес. Устата му неволно се разтегна в усмивка. Той я закри с ръка, преструвайки се, че кашля, и едва успя да скрие възторжената си възбуда.

А и онзи другият все още беше някъде там. И тиктакаше.