Призори в неделя

40

В единайсет часа същата вечер, когато Фрида четеше книга в хола си, на външната врата се чу силно тропане. Тя вдигна котарака от скута си и отиде да отвори.

— Добре ли си? — Клои изобщо не изглеждаше добре. По бузите й бяха избили петна, беше разстроена. Препъна се невиждащо през прага. — Как дойде дотук?

— Не се безпокой. Взех си такси, а на входа на уличката ти има двама полицаи, ако не си забелязала.

— Знам. Ела и седни. Ето тук.

Фрида посочи към креслото от едната страна на камината, където всяка зимна вечер гореше огън.

— Случило ли се е нещо? Знам, че Петра Бърдж имаше намерение да дойде да те разпита.

— Не става дума за това. — Клои нервно прокара ръка през косата си. — Аз самата непрекъснато прехвърлям през ума си всичко, което се случи.

Фрида кимна.

— Тогава защо си разстроена?

— Заради Уилям. Нали помниш, че ти разказах за него. Уилям Макълоу. Новият колега в работилницата.

— Да, спомням си — отвърна Фрида. Тя си спомняше и какво беше открил Рудкин за него: че е израснал в приют, че като дете е бил изнасилван, че има криминално досие за кражби и употреба на наркотици.

— Разказах й за него. И не само за него, а за всички, с които работя. Но полицията се интересува единствено от него. Няколко часа по-късно дойдоха двама полицаи и го отведоха с колата си.

— Това още нищо не означава.

— Той ме гледаше втренчено, докато го отвеждаха, сякаш съм го предала.

— Ти просто си отговорила на въпросите, които са ти задали, и точно това се е очаквало от теб.

— Нали не мислиш, че може да е бил той?

— Не знам.

— Той е симпатичен, въпреки че е малко странен. Има дълга сива коса, вързана на конска опашка; избягва погледа ти и мънка, когато говори. Жал ми е за него.

— Полицията е длъжна да разследва всички.

— Знам. Но не разследват останалите ми колеги. Както и да е, това не е всичко.

— Слушам те.

— Останах до късно на работа. Всички бяхме донякъде разстроени и Роби — той е едно от момчетата, с него бяхме гаджета за известно време, но сега сме само приятели — попита Роби отиде и купи бира и ние седнахме и започнахме да си говорим. Разказах им какво се беше случило. — Тя обърна лицето си към Фрида — разтревожено, с размазан грим. — Изслушаха ме внимателно, бяха съпричастни. Не знам защо не се осмелих да им разкажа по-рано за това.

— И това ли е причината да си толкова притеснена?

— Извинявай. Отклоних се от темата. Внезапно отнякъде изникна една журналистка. Защо са отвели Уилям Макълоу на разпит? Имали ли сме някакви подозрения?

Фрида си замълча.

— Как, по дяволите, е разбрала?

— От полицията нерядко изтича информация.

— Цялата грееше в усмивка, държеше се приятелски и беше изключително настоятелна.

— Мисля, че се досещам. Лиз Барън.

— Познаваш ли я?

— Срещали сме се.

Тя си представи Лиз Барън с нейното свежо, сияещо лице и момичешка външност.

— Тя изприказва всички онези неща за Уил. Че е бил изнасилван като дете. Че е бил наркоман и че е лежал в затвора за кражби. Беше ужасно. Преструваше се, че му съчувства, но през цялото време намекваше, че ако са те изнасилвали като дете, когато пораснеш, и ти ще изнасилваш. Това не е вярно, нали?

— Вероятно не — отвърна Фрида. — Но е възможно.

— Сега ще се появи във всички вестници, нали?

— Предполагам.

— И ще бъде заради мен. Не вярвам, че Уил го е направил. Просто не вярвам. Иначе щях да разбера по някакъв начин.

— Нали уж твърдеше, че си експерт по Фрида Клайн.

— Какво?

Даниъл Блексток беше замаян от съня: звънът на телефона му го беше събудил и той видя, че макар и отвън да се развиделяваше, още нямаше шест часът. Той седна в леглото. Лий даваше нощни смени до края на седмицата, така че той беше сам в цялата къща и това беше добре.

— Току-що говорих с нощния редактор. Ти ми каза, че знаеш всичко, което би могло да се научи за Фрида Клайн — каза редакторът му.

— Да.

— Тогава как така Лиз Барън е излязла с новина, а ти нямаш нищо?

— Каква новина?

— Името Уилям Макълоу говори ли ти нещо?

— Уилям Макълоу?

— Един дърводелец, който работи заедно с племенницата. Тип с доста неприятна външност. Вчера след обяд са го отвели за разпит в полицията. Може да се окаже, че са намерили човека, когото търсят. Защо Лиз Барън знае за това, а ти не знаеш?

Мозъкът на Даниъл Блексток работеше на бавни обороти. Той стана от леглото и дръпна завесите, примижавайки срещу нахлулата светлина. Дори не беше чувал за Макълоу.

— Ще седна да прочета какво е написала и ще ти се обадя — каза той.

— До девет часа искам да ми изпратиш информация на имейла. След това ще поговорим.

Даниъл Блексток седна в малкия си, почти лишен от обзавеждане офис вкъщи и включи компютъра си. Репортажът на Лиз Барън заемаше цялата първа страница на „Дейли Нюз“, придружен от снимка на Макълоу, който имаше запуснат и потаен вид, дългата му коса беше вързана на конска опашка, а очите му бяха леко притворени. Репортажът продължаваше на две вътрешни страници, където бяха отпечатани още снимки на Макълоу, както и снимка на Фрида Клайн, която беше виждал много пъти досега, и една по-малка снимка на нейната племенница, Клои Клайн. Той се загледа в снимките на двете жени. Обзе го чувство на интимност, на много близка връзка с тях. Спомни си деня, когато беше подал пощенския плик на Фрида и как пръстите им се бяха докоснали, а очите й се бяха загледали в неговите.

Какво трябваше да направи? Щеше да се вдигне голям медиен шум. Макълоу идеално се вписваше в картинката: самотен неудачник, който съответстваше на очакванията на обществото за предполагаемия убиец. Но постепенно нещата щяха да се уталожат. Трябваше да намери начин да се възползва от това. Мислите му започнаха да се проясняват. Той имаше идея, добра идея. Усещаше, че тя ще проработи.

Входният звънец на Уилям Макълоу звънеше. Телефонът му звънеше. Той дръпна завесата и погледна през прозореца. На паважа се беше събрала малка тълпа и гледаше нагоре. Към него засвяткаха светлини и той се дръпна назад. Седна на леглото и зарови лице в дланите си. Опита се да се изолира от шумотевицата, но телефонът му продължаваше да звъни, а събралата се тълпа не се разотиваше. Цялото му същество се изпълни със срам и страх. Никога нямаше да се отърве от миналото. Колкото повече напредваха годините, колкото повече време минаваше, дори когато остарееше, дори когато дойдеше последният му час, то щеше да го преследва.

Фрида седеше в кабинета на Петра Бърдж. Лицето й беше побеляло от гняв.

— Казваш, че не е заподозрян.

Петра облегна лице на дланта си и започна безцелно да си играе с химикалката на бюрото. Беше натежала от умора.

— Казвам, че на Уилям Макълоу не е повдигнато обвинение.

— Тогава как са стигнали до него? Видя ли вестниците и всичко, което са написали за него?

— Естествено.

— Репортерите го преследват. Кой е казал на Лиз Барън?

— Не знам. Опитвам се да разбера. Пуснахме съобщение до медиите, в което се казва, че той не е под подозрение.

— Но те продължават да го обсаждат.

— Да.

Петра се облегна назад и прокара пръсти през рижата си коса.

— Знаеш как е. Той има полицейско досие и изглежда странно.

— Отраснал е в приют. Бил е изнасилван. Поради тези причини животът му отново се обърква.

— Съжалявам. Бъди сигурна, че ще разбера откъде е изтекла информацията.

— И после какво? Ще върнеш обратно живота на Макълоу?

Фрида излезе от метростанцията, крачейки забързано силно разгневена, без да забелязва в каква посока се движи. Беше се спряла на един булевард, дебнейки пролука в оживения трафик, когато един глас зад нея я повика по име.

— Доктор Клайн?

Обърна се и видя журналиста, който я беше интервюирал, и което беше по-важно, който й беше дал снимката на Клои.

— Даниъл Блексток, нали?

— Да.

Той се приближи до нея.

— Имате отлична памет.

— Не искам да разговарям с никого от вас — каза тя.

Той направи гримаса.

— Заради това, което се случва с Уилям Макълоу?

— Как може всички вие да постъпвате по този начин?

— Погледнете ме — каза той. — Аз съм тук, а не там, където моят вестник би желал да бъда. Повярвайте ми, отвратен съм. Аз не съм като тях. Винаги съм постъпвал честно с вас, нали?

Фрида го изгледа.

— Да — отвърна кисело тя. Спомни си за един друг журналист, Джим Фиърби, който беше непреклонен в търсенето на истината. Представи си безжизненото му лице и невиждащите му очи, вперени в нея. — Знам, че не всички сте еднакви. Но съм бясна.

— Също и аз. Нищо чудно, че хората не ни вярват.

Тя се обърна, за да продължи пътя си.

— За компенсация бих могъл да направя нещо — продължи той. — Тогава, пред дома ви, ми казахте, че ако решите да говорите с някой журналист, това ще бъда аз.

Напомняше й, че му дължи услуга. Тя го измери с поглед: лицето му беше сериозно, кафявите му очи я гледаха съсредоточено.

— Какво предлагате?

— Мога да цитирам изявление от ваша страна за това колко сте шокирана. Освен това се питах… — Той млъкна и облиза устните си.

— Да?

— Може да не ви хареса идеята ми, но си мисля, че би могла да има силен ефект.

— Продължете.

— Дали не бих могъл да интервюирам племенницата ви?

— Клои?

— Тя познава Уилям Макълоу. Едно интервю с нея, една от потърпевшите, би могло да има много по-голям ефект, отколкото хиляда изявления от страна на полицията.

— Не съм убедена, че идеята ви е добра. Не искам Клои да се появява в светлината на прожекторите. И без това й се насъбра много.

— Същото е положението и с Макълоу. — Неизреченото заради вас увисна във въздуха.

Фрида се намръщи. Той я гледаше втренчено.

— Ще говоря с Клои — каза тя накрая.

— Давам ви дума, че ще бъда изключително ненатрапчив. Освен това двете с нея ще имате възможност да прочетете репортажа, преди да бъде публикуван. Това, естествено, е само един лондонски вестник, но ви обещавам, че ще бъде разграбен ей така. — Той щракна с пръсти пред лицето й. — А това ще повлияе на събитията.

— Ще видим.

— Ето ви визитката ми. — Той измъкна портфейла си от джоба на панталона си, извади една визитна картичка и й я подаде. — Можете да ми се обадите по всяко време. Но, заради доброто на Макълоу, не чакайте твърде дълго.