Призори в неделя

14

Карлсън седеше на един дървен стол до леглото. По бузите на Клои се стичаха едри сълзи. „Изглежда като разплакано дете“, помисли си Фрида. Дори лицето й, почистено от мръсотията и грима, изглеждаше по-кръгло и по-пухкаво. Фрида видя, че устните й бяха напукани, а по рамото й имаше драскотини.

— Боли ме главата — каза Клои.

— Сигурно те боли — отвърна Карлсън със сериозен тон.

— И ми се гади. Все едно са ме отровили.

— Наистина са те отровили.

— Какво е станало? — Клои премести погледа си от Фрида към Карлсън, сякаш те можеха да й поднесат отговора с магическа пръчица.

— Не знаем, но ще разберем — каза Фрида.

— Някой ти е инжектирал голямо количество фенобарбитал — поясни Карлсън.

— Не съм аз — каза Клои. — Вярвате ми, нали?

— Да. — Фрида хвана ръката й и я задържа за момент. — Но как го е направил? Бях в бара. Хората наоколо щяха да видят.

— Най-вероятно първо са ти сипали нещо в питието — каза Карлсън. — Може би рохипнол.

— От него не бяха открити следи в кръвта й — обади се Фрида.

— След три дена вече няма следи.

— Но защо? — Клои стисна по-здраво ръката на Фрида. — Не са ме изнасилили. Не са ме ограбили. Защо са го направили?

— Понякога тези перверзници просто обичат да гледат. — Лицето на Карлсън беше мрачно. — Избират си някоя жена и се забавляват, гледайки я как губи контрол над себе си. Те имат власт над нея, без нищо да са направили.

— Продължило е три нощи и два дни — каза Фрида.

Той кимна.

— Що за гледка е това?

— Не знам.

— Дий и Майла — обърна се Фрида към Клои. — Искам да говоря с тях.

— В телефона ми са.

Фрида взе платнената чанта, която беше оставена до Клои край Дървото на Харди, и я отвори. Вътре имаше гребен, портмоне с банкнота от десет лири, карта за градския транспорт и мобилния телефон на Клои. Карлсън го взе от Фрида и го включи.

— Никакви обаждания през уикенда — установи той. — До момента, в който ти е позвънила.

— Какво означава това?

Карлсън сви рамене.

— Означава, че най-вероятно са извадили СИМ картата. Един телефон може да бъде проследен дори когато е изключен, но не и когато няма СИМ карта. Тогава е просто парче безполезна пластмаса.

— Значи, който е извършил това, е знаел какво прави.

— Тази особеност на мобилните телефони е известна на всички.

— На мен не ми е известна. — Фрида се обърна към Клои. — Иска ми се да поговоря и с Клаус.

— Клаус е готин.

— Колко добре го познаваш?

— Знам, че е готин.

— Тогава не би имал нищо против да поговоря с него.

— Предполагам. — Клои затвори очи. — Е, добре. Обади му се. Все ми е едно.

— Нещо друго спомняш ли си?

Но отговор не последва — чу се само слабо похъркване. Карлсън се изправи и се дръпна от леглото; все още накуцваше леко, макар че още преди месеци му бяха свалили гипса. Фрида придърпа по-нагоре пухената завивка и спусна завесите. После двамата с Карлсън излязоха от стаята.

Докато слизаха на долния етаж, те чуха Оливия да говори много високо по телефона; от време на време гласът й изтъняваше в провлачено скимтене. Тя крачеше възбудено от кухнята към дневната и обратно, като през цялото време жестикулираше със свободната си ръка.

— Можем ли да отидем на по-тихо място? — попита Карлсън.

Фрида отвори вратата към това, което Оливия наричаше свой кабинет, но което очевидно беше стая за непотребни вещи. Вътре беше пълно с празни кашони от вино, стари вестници и списания, купчини от безразборно нахвърляни банкови извлечения, дрехи, които Оливия вече не носеше.

— Трябва да се обадим на Петра Бърдж — каза Карлсън, щом затвориха вратата.

— Да си го кажем направо. И двамата мислим, че Дийн е отвлякъл Клои.

— Както вече спомена горе, това не е бил просто някакъв негодник, който е сипал опиат в питието на Клои. Тя е изчезнала за целия уикенд. Не е била изнасилена. Каква е причината за случилото се?

Фрида стоеше мрачна, без да отговори.

— А и виж къде беше намерена. На място, което познаваш. В гробище. Все едно е хищник, който обикаля, грабва и домъква набелязаната жертва.

Фрида зарови лице в дланите си и изрече с мъка:

— Значи сега Дийн се е прицелил в някого, когото обичам и за когото съм се грижила през целия си живот.

— Може би просто ти се подиграва за това, че следствието се провали.

Фрида повдигна главата си и кимна. Лицето й беше свъсено.

— Ще трябва да поговоря с приятелите на Клои. А също и с този Клаус.

— Освен това трябва да разберем къде е била.

— Благодаря ти.

— За какво?

— За това, че казваш „ние“.

За кратко изражението на Карлсън се смекчи.

— Едва ли е лежала край дървото през целия уикенд — продължи той.

— Тя не си спомня нищо — с изключение на някаква кола.

— Може би ще си спомни още нещо.

— Може би.

— Ще говоря с Петра.

— Вече минаха шест месеца, а те така и не намериха Дийн.

— Тя трябва да бъде уведомена.

— Прав си.

— Виж, ще пътувам с децата си за няколко дни.

— Казваш го с такъв тон, сякаш е нещо лошо.

— Искам да съм наоколо, за да се уверя, че Клои е добре, а и ти може да имаш нужда от мен.

— Карлсън, децата ти имат нужда от теб. Ние ще се справим. Освен това не знам какво би могъл да направиш.

— Най-вероятно нищо. Но ти трябва да внимаваш.

— Нямам представа какво точно означава това.