Призори в неделя

62

Краката й незабелязано я бяха отвели до моста „Ватерло“. Тя се спря по средата и се наведе към реката, в чиито кафяви води се оглеждаха внушителните здания наоколо.

Преди доста време тя и Санди бяха стояли на същото място и той я беше попитал дали би живяла на друго място: Манхатън, Берлин. Тя му беше казала, че човек може да има само един любим град, и това за нея беше Лондон. Но после мъртвото тяло на Санди беше намерено недалеч оттук, довлечено от подводните течения на Темза. Фрида се замисли за него, как я беше обичал и как тя го беше изоставила; как беше намерил смъртта си. Мислите й се прехвърлиха на нещастната, изгубила разсъдъка си Хана Дохърти, прекарваща дните си в клиника за психично болни престъпници. Спомни си за отдадения на професията си Джим Фиърби, който нито за миг не се беше отказал от търсенето на истината за убитите момичета, заради което накрая самият той беше убит. Толкова много призраци… Толкова много хора, на които не беше успяла да помогне.

Фрида постоя там доста дълго, загледана във великата река, потънала дълбоко в мислите си. Не беше забелязала как тълпата от хора, които вървяха пеша по моста, се беше увеличила, а слънцето се издигаше все по-високо в небето на отиващото си лято.

Ние сме просто листа по дърветата… Есента наближава.

Тя потрепери, макар че беше горещо. Есента наближаваше. Мракът се спускаше. Краят беше близо.

Накрая Фрида тръгна обратно и стигна до крайбрежния булевард. Недалеч оттам я чакаше къщата й. Тя мислено се пренесе на малката павирана уличка, отключи синята врата и влезе вътре. Спря се за момент в антрето, вдишвайки познатия аромат на пчелен восък и на книги. После се пренесе в хола, където шахматната масичка беше заредена за партия шах, а котаракът с костенурковата окраска се беше свил блажено във фотьойла, и където през зимата огънят в камината гореше без прекъсване. Мислено влезе в кухнята с жълтите рози на масата и саксията с босилек на прозореца. Изкачи се на втория етаж, мина покрай спалнята си и покрай банята с великолепната вана, която Джоузеф й беше монтирал, продължи нагоре по тесните стълби до таванския етаж, където беше ателието й. Представи си скицника си, отворен на чиста страница, моливите с мек графит, сложени в една вазичка, таванския прозорец, от който градът се виждаше като на длан.

Нейният град. Нейният дом.

Тя обаче тръгна в друга посока, по тесните улици на Сохо, и не след дълго се озова пред познатата врата.

Левин свали очилата си и ги изтри в жълтата си вратовръзка. Той примигна и й се усмихна с онази усмивка, която никога не достигаше до очите му.

— Чух новината — каза той. — Поздравления!

Фрида впери в него тъмните си очи.

— Искам да направиш нещо за мен.

— Какво?

— Направи така, че да изчезна.