Призори в неделя

38

— Страхувате ли се? — попита Даниъл Блексток.

— Да. Разбира се, че се страхувам. Вие не бихте ли се страхували?

Тя гледаше в неговата посока, но очевидно не го виждаше. Може би до няколко дни щеше да успее лично да я интервюира. Все пак му дължеше услуга.

След малко пресконференцията приключи и тя стана да си върви. Една жена я придържаше за лакътя, докато излизаше от залата, а Петра Бърдж вървеше зад тях. Даниъл Блексток се изправи и преметна през рамо платнената си чанта. На излизане се сблъска с Лиз Барън.

— Как ти се струва всичко това? — попита го тя.

Очите й проблеснаха. Дори цветът на косата й беше по-ярък от обикновено.

— Ужасно — отвърна той кратко.

— Естествено, но…

Той не изчака да чуе края на изречението. Тази жена беше цяла напаст и освен това не я биваше в писането, макар че беше един от звездните репортери на, Дейли Нюз“. Животът е толкова несправедлив.

Негов колега, също криминален репортер, го потупа шеговито по гърба.

— Ти веднъж я интервюира, нали? Може би ти си следващият.

Даниъл Блексток излезе на улицата. Беше топло синьо утро. От отсрещното кафене си купи кафе в пластмасова чаша и започна да го пие на малки глътки, докато бавно си проправяше път през оживеното движение. Реши да извърви целия път до метростанция „Банк“, за да подреди мислите си, и през това време успя да съчини репортажа в главата си. Той със сигурност щеше да се появи на първа страница, но щеше да бъде представен в подробности и на вътрешните страници, най-вероятно също от него, защото започваше да се превръща в експерт по историите на Фрида Клайн. Може би щеше да успее да продаде репортажа и на други издания. Чуждестранната преса започваше да проявява интерес. Щеше да му се отвори доста работа.

Най-важен беше първият абзац. Не биваше да има нищо сензационно — той не искаше да пише като Лиз Барън, по един куп прилагателни пред всяко съществително. „Мрачна“: ето така щеше да опише Фрида Клайн, докато беше седнала на подиума в залата. И уплашена, да, тя беше казала, че се страхува. Разбира се, че беше уплашена. И как иначе? И въпреки това не го беше показала. Той стигна до входа на „Банк“, където изпи последната глътка кафе, хвърли празната чашка в кошчето за боклук и се спусна по ескалатора.

Маршрутът му беше толкова добре познат, че и насън можеше да изброи спирките „Шадуел“, „Лаймхаус“, „Уестфери“, „Поплар“, „Блекуол“, „Ийст Индия“… Беше наясно с каква скорост един лондонски пейзаж можеше да се превърне в порутени складове и обширни, полузавършени строителни площадки. Той слезе на „Уест Силвъртаун“, само на няколко минути от вкъщи и само на няколко минути от онова, другото място: тайното му местенце.

Той чу пронизителното изсвирване на клаксон отново и отново. Огледа се наоколо. Сякаш го бяха събудили от дълбок сън. Намираше се по средата на „Норт Уулич Роуд“; един бял бус спря рязко само на няколко метра от него, а от прозореца му се беше надвесил шофьорът, който крещеше и псуваше. Блексток не си направи труда да отговори и продължи да върви напряко през шосето.

Когато стигна до пешеходната част, телефонът му иззвъня. Той го погледна: беше неговият редактор от вестника. Един от редакторите. Те постоянно се сменяха, но имаха нещо общо помежду си: нареждаха му какво да прави и той беше длъжен да го изпълни. Сега се обаждаше Брайън.

— Къде си, за бога?

— Бях на пресконференцията.

— На каква пресконференция?

— Във връзка с Фрида Клайн.

— Още ли продължава?

— Не, вече приключи.

— Тогава къде си?

— Прибирам се вкъщи, за да подготвя репортажа.

— Прибираш се вкъщи? Ти в кой век живееш? Ами другите материали, върху които работиш? Тях кой ще ги напише?

Даниъл Блексток слушаше с интерес другия Даниъл Блексток — онзи, когото хората виждаха и когото познаваха: измисления, нереалния, — докато говореше глухо по телефона и обясняваше, че напредва и с другите материали и че наистина съжалява, че не е в редакцията, но че ще поработи върху тях вкъщи и утре рано сутринта ще бъде на работа. Даниъл Блексток не харесваше онзи Даниъл Блексток, когото слушаше как говори по телефона. Би било ужасно наистина да е такъв.

Когато разговорът приключи, той въздъхна с облекчение. Ако само знаеха какъв беше той в действителност, какво можеше да върши, какво беше извършил. Днес познатите улици му изглеждаха по различен начин, с по-ярки цветове, с по-ясни очертания. Можеше да си представи всяко кътче от онази стая — неговото тайно местенце.

Един самолет прелетя над главата му, набирайки скорост от „Сити Еърпорт“. Стори му се, че сякаш го приветстваше пред прага на дома му.

— Хареса ли ти?

Даниъл Блексток погледна към жена си, която седеше срещу него на масата. Дали му е харесало? За какво го питаше? А, да, за яденето. Тя му беше разказала как е минал денят й, но той изобщо не я беше слушал, все едно в съседната стая говореше радио. Само от време на време промърморваше нещо и кимаше с глава. Но този въпрос изискваше отговор. Той погледна в чинията си, в остатъците от яденето. Не си спомняше кога го е изял. Кокалче от агнешки котлет, малко картофено пюре, късче зелена салата. Какво толкова можеше да каже?

— Беше чудесно.

Той погледна жена си. Лий Блексток, по баща Бас. Когато се прибереше вкъщи, тя винаги сменяше дрехите си за работа с нещо по-удобно за отмора. Тази вечер си беше облякла риза на цветя и светлосиня жилетка. Тя го видя, че я гледа, и бледото й лице порозовя. Бледо лице, невзрачна коса, бледи очи.

— Как мина денят ти? — попита го тя.

— Добре.

— Какво точно прави?

— Да не би да искаш да ти разкажа всичко в подробности?

— Просто съм любопитна.

— Ходих на пресконференцията с Фрида Клайн.

— О, Фрида Клайн… — каза Лий.

— Какво означава това „О, Фрида Клайн“? — попита заядливо той, имитирайки я.

— Нищо не означава.

— Явно си имала нещо предвид, за да го кажеш.

— Това е просто случай, от който се интересуваш. Нямам нищо предвид.

— Не се „интересувам“. Това ми е работата.

— Просто искам да знам малко повече за работата ти.

Тя му приличаше на малко кученце, което лае непрекъснато и се навира в краката му. Искаше му се да я изрита. Искаше му се да я накара да млъкне. Гледайки сговорчивото й лице, той осъзнаваше, че това не е честно, но тя трудно би го разбрала. И околните не биха го разбрали. На него самия му беше трудно да разбере сам себе си. Толкова много неща се случваха в главата му. Имаше нужда да подреди мислите си.

— Трябва да поработя — каза й той и стана.

— Но още не сме приключили с вечерята.

— Спешно е.

— Мислех си… — започна тя, но като видя изражението му, млъкна.

— Искаш да знаеш малко повече за работата ми? — изръмжа той. — Тогава ще ти кажа. Те оглеждат под лупа всеки офис, всеки кламер, всяка статия, всеки репортаж. Това е история, която би могла да направи автора си прочут, и ето че аз я имам в ръцете си. Трябва ми малко пространство.

— Просто искам да помогна.

— Точно сега можеш да ми помогнеш, като ме оставиш сам и не ми досаждаш с въпросите си.

Той изхвърча от стаята, оставяйки жена си да седи на масата с недовършената вечеря. Изкачи се по стълбите до малкия си офис в задната част на къщата. Стаята беше с оскъдна мебелировка. Компютърът му беше на бюрото под прозореца, който гледаше към малък циментов двор, край който имаше ограда и се виждаше къщата на съседната улица. От къщата се виждаше само един прозорец и съдейки по матираното му стъкло, това явно беше баня. Понякога зад него се движеше неясна фигура на човек.

Освен бюрото, единствените други мебели бяха канцеларски стол и канцеларски шкаф от кафяв фурнир. По стените нямаше картини. Веднъж Лий беше попитала дали не би могла да закачи няколко. Никога повече не го попита. На бюрото нямаше нищо друго, освен компютъра. Не беше позволено да се оставят предмети, които не влизаха в употреба. Нито дори химикалка. Папките се прибираха в шкафа, химикалките и тонер касетите — в чекмеджето.

Той седна на стола и се втренчи с невиждащи очи в празния екран на компютъра. Онова, което виждаше в момента, беше запечаталата се в съзнанието му гледка на млада жена, лежаща в безсъзнание на пода. Беше внимавал да не остави никакви следи по нея, но си спомняше уханието й и топлината на тялото й. Той беше сгушил лицето си в меката извивка под брадичката й. В това нямаше нищо сексуално. Абсолютно нищо. Тогава тя беше изцяло в негова власт. Можеше да я съблече и да прави с нея каквото си поиска. Но не се беше изкушил. Това би било жалко. Това не беше неговият стил — дори и тогава, когато щеше да бъде толкова лесно.

После в съзнанието му се появи образът на мъж на средна възраст, който се беше строполил безпомощен под яките му удари. Не беше останал доволен от стореното. За него беше важно да го направи, но беше действал стихийно. Много неща можеха да се объркат. Някой можеше да го види. Въпреки това нападението го беше приближило до нея. Даниъл Блексток беше прочел за мъжа във вестниците: беше близък приятел на Фрида. Нещо като баща. Може би повече от това.

Образите и на двамата започваха да избледняват в паметта му, макар че имаше снимка на племенницата, което все пак беше нещо. Но образът на Морган Роситър беше съвсем ясен. Веднага щом си помисли за него, Даниъл Блексток се пренесе в апартамента му. Представи си изненаданото му лице след първия удар, а после угасналата светлина в очите му, когато душата му отлетя и остана само мъртвото му тяло. „Аз направих това, помисли си Даниъл Блексток, аз наистина го направих. Промених света донякъде.“

Предстоеше и още една промяна — но работата трябваше да се довърши.

В съзнанието му се появи един друг образ — образът на Фрида Клайн. Когато за пръв път я видя отблизо, лице в лице, сърцето му запрепуска толкова силно, че той загуби ума и дума и отначало не можеше да зададе нито един смислен въпрос. Но се справи някак си. Сега, връщайки се назад към онзи момент, в паметта му се подреди мозайка от възприятия: начинът, по който тя говореше — с тих и ясен глас и с едва доловим диалект, който той не можеше да определи. Гладките й ръце с дълги пръсти; изпъкналите й скули; тънкият кичур коса през лицето й, който тя беше прибрала назад; беше прехапала долната си устна, вероятно от нетърпение. Най-ясно си спомняше очите й, тъмни и проницателни, и как от време на време те се спираха върху него с внимание, което го караше да мисли, че тя сигурно знае. Да, сигурно знаеше.

Някъде по-назад в съзнанието му присъстваше и друга, по-неясна фигура. Даниъл Блексток познаваше Дийн Рийв единствено от една снимка, която традиционно публикуваха във вестниците. Сигурно беше стара снимка от паспорт. На нея Дийн Рийв гледаше право пред себе си със сериозно изражение. Не се усмихваше. Снимките за паспорт не ти позволяват да се усмихваш. Но както и с Фрида, Даниъл Блексток имаше усещането, че гледа право в него и че го разбира. Сега обаче той наистина искаше да бъде видян и разбран. Това, че беше един от първите журналисти, оказали се на местопрестъплението, когато беше намерено тялото на Брус Стрингър, за него беше като знак на съдбата. Когато научи какво се беше случило в къщата на Фрида Клайн, му се прииска да се изсмее с пълен глас и да ръкопляска. Беше толкова хитро и толкова забавно. Какъв забележителен начин да се изпрати послание! Точно обратното, неговите собствени послания бяха надраскани бележки. Но той се учеше.

Изведнъж в малкия му офис стана тягостно и задушно. Той изпита необходимост да излезе. Слезе надолу по стълбите и облече якето си. Когато отваряше входната врата, жена му се показа от хола.

— Къде отиваш?

— Отивам да купя мляко.

— Да дойда лис теб?

— Мога и сам да купя млякото.

Навън се почувства свободен. Мина покрай тайното местенце, но не влезе вътре, макар да го привличаше като магнит. После се отправи на север към Виктория Док и се загледа във водата. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Той беше проучил живота на Дийн Рийв. Ако пресечеше моста, много бързо щеше да стигне до Канинг Таун и до къщата, в която беше живял Дийн Рийв, преди да се скрие от света. Той беше един от малкото, които биха разбрали как се чувства Даниъл Блексток в момента. Притвори очи и отново си представи мига, в който животът беше напуснал Морган Роситър, подобно на светлина, която угасва. Всичко останало — проучването, наблюдението над Фрида и нейните приятели, отвличането, побоят — беше твърде тривиално. Но сега беше направил крачка към един нов свят. Беше като да загубиш девствеността си. Само че когато Даниъл Блексток беше загубил девствеността си, това не се беше превърнало в събитие за него: непохватна свалка на един петнайсетгодишен хлапак, от която светът изобщо не се беше променил. Но сега беше различно. Беше се присъединил към клуба на хората, които бяха убивали.

Може би Дийн Рийв вече знаеше за него. Със сигурност щеше да му бъде забавно и щеше да се почувства поласкан. И това беше само началото.

Даниъл Блексток се огледа наоколо. Няколко млади жени седяха на една маса пред кафенето. Една от тях показа на останалите нещо в телефона си и те всички се засмяха. Ако изобщо го забележеха, той вероятно щеше да им се стори невзрачен. Само ако знаеха! Това беше част от силата му — да бъде в състояние да извърши онова, което беше извършил и да не изпитва необходимост да каже на някого. Можеше да се примири с отношението на колегите си към него, с пренебрежението. Това не го вълнуваше. Той знаеше кой е.

Отправи поглед в посока към мястото, където Дийн Рийв беше живял. Почувства го съвсем осезаемо, с кожата на лицето си, сякаш го огряваше слънчев лъч. Обърна се неохотно и пое обратно към дома си.

— Купи ли мляко?

— Забравих.

— Няма нищо. Имаме пълна опаковка.

— Ти проверяваш ли ме?

Лицето на Лий ужасно пребледня.

— Защо ми е да го правя?

— Няма значение.

Той отново се качи в работната си стая. Имаше да пише статия, но не започна веднага. Трябваше му време да поразмисли. Беше се получило тъпо. Бяха го уловили да произнася глупава и съвсем ненужна лъжа. Или може би Лий все пак беше повярвала, че е излязъл да купи мляко и е забравил за това? Трябваше да поразмисли сериозно за жена си. Дали нямаше да се превърне в пречка? Възможно ли беше да е забелязала нещо необичайно у него? Той се чувстваше по различен начин. А дали изглеждаше по различен начин?

Поне нямаше основание да се притеснява, че някой би открил онази стая с мръсния матрак на пода. В офиса си в редакцията също нямаше за какво да се тревожи. В папките му нямаше нищо друго, освен бележки, изрезки и прес комюникета, каквито всеки журналист съхранява. С компютъра му нещата бяха различни. Той го беше защитил с парола. Тя и преди беше дълга, но сега я беше направил още по-дълга — с цели двайсет и два знака. Състоеше се от моминските имена на двете му баби, пощенския код на мястото, където беше живял, докато учеше в колежа, и накрая, което беше най-важно, датата, на която щеше да убие Фрида Клайн.