Призори в неделя

46

Карлсън почти връхлетя в къщата на Фрида.

— Виж! — каза той припряно и хвърли един вестник.

— Какво да видя? — попита Фрида.

Той гневно го прелисти и го отвори на страниците в средата. Там се мъдреше заглавие с огромни букви: ЖИВОТЪТ МИ КАТО ЗАПОДОЗРЯН. Под него имаше снимка на Даниъл Блексток, гледащ мрачно в камерата.

— Не ми е особено интересно — каза Фрида начумерено.

Карлсън взе отново вестника и започна да чете текста: „Зациклящото полицейско разследване отчаяно пое в нова посока, прицелвайки се в пресата. Ситуация, известна като „да убиеш вестоносеца“. Нещастник!

— Карлсън, не си струва да се ядосваш за глупости. — Почакай, Фрида, трябва да чуеш това: „Бях отведен в една стая в полицията и трябваше да изтърпя безмилостния разпит от страна на инспектор Петра Бърдж. Полицаите очевидно недоумяват как така пресата знае много повече за случая от самите тях. Може би, опитах се аз да им обясня, отговорът е в това, че ние си вършим работата“. Копеле!

— Предпочитам да не ми четеш цялата статия. Карлсън поклати глава, прегъна по-удобно вестника, стана и закуцука из стаята, четейки от него.

— Ето, чуй това — каза възбудено той.

— Внимавай, ще паднеш. Нали не искаш отново да си счупиш крака.

— Само още един откъс. Точно той ме вбеси. Чакай да го намеря. А, ето го. — Карлсън се изкашля, за да прочисти гласа си. — „Консултирах се със специалиста по изготвяне на психологически профили професор Хал Брадшо. Попитах го какво, според него, се крие зад тези престъпления. „През последните години Фрида Клайн съвсем целенасочено се превърна в знаменитост. Тя неведнъж се намеси в провеждането на полицейски разследвания. Вредата, която това причини на определени полицейски процедури, би трябвало да стане предмет на разследване от страна на властите, така че аз не бих се наел да го коментирам…“ — Карлсън прекъсна за малко четенето и разтърси вестника. — Тогава защо коментираш, идиот нещастен?

— Защо не седнеш?

— Почакай. „Аз, като психолог, се интересувам от импулса, който превръща едно лице, което би трябвало да бъде лекар и изцелител, в публична знаменитост, търсеща всеобщо внимание. И резултатът не се измерва само с това, че тя поставя себе си в опасност. Това си е нейна работа. Едни обичат да скачат с бънджи, други обичат да скачат от планински възвишения с парашути, а на трети им харесва да участват в криминални разследвания. Но наред с това тя излага и други хора на риск, съвсем невинни хора. Не казвам, че психолозите не могат да бъдат полезни при криминални разследвания. В предстоящата телевизионна поредица „Престъпления, родени в човешкото съзнание“ ще ви покажа с факти как благодарение на професионалните си умения един специалист може да се справи с неразгадани случаи. Фрида Клайн винаги е искала да има почитатели. Е, както казват мъдрите хора, трябва да внимаваш какво си пожелаваш.“ — Карлсън хвърли вестника на масата. — Смяташ ли, че може да се намери някой, който да накара Дийн Рийв да се разправи с Хал Брадшо?

— Престани — каза Фрида. — Тя излезе от стаята и отиде в кухнята.

— Твърде рано ли е за едно питие? — провикна се Карлсън след нея.

— Да.

Няколко минути по-късно тя се върна с две чаши кафе.

— Не знам как издържаш — каза той, — да се гаврят с името ти по вестниците… Може би не ти помогнах особено, като дойдох и ти прочетох на глас някои неща. Може би съм бръкнал с пръст в раната, но си помислих, че трябва да знаеш на какво са способни мошеници като Хал Брадшо.

Фрида заби поглед в кафето си.

— Не ме е грижа за това. То е нещо, което се случва отвън. То е като времето навън. — Тя отпи глътка кафе. — Но за едно нещо е прав.

— За кое по-точно?

— Изложих други хора на опасност. Може да не съм го планирала и да не съм го желала, но трябва да си понеса отговорността за това.

— Фрида, това не е вярно. Правило номер едно гласи, че са виновни извършителите, а не жертвите.

Тя извърна поглед към него.

— Да, колко удобно за мен. Ще се постарая да го запомня. А междувременно ние си седим тук и чакаме да видим какво ще бъде следващото, което ще направи неизвестният извършител.

— В момента тече полицейско разследване.

— Да — кимна Фрида. — В момента тече полицейско разследване.

Алекс Завю заби поглед в пода, после във Фрида, след това отново в пода. Той хапеше устната си. Фрида разпозна признаците.

— Ако има нещо, което искате да споделите, тук сте на сигурно място — увери го тя.

На сигурно място. Фрида винаги беше вярвала, че нейният кабинет беше нещо като убежище за пациентите й. Сега тя го чувстваше като убежище и за себе си. Представяше си го като яма, изкопана в земята. Искаше й се да стои там през цялото време, да се крие и никога да не се покаже навън. Тя чакаше Завю да каже нещо. Понякога мълчанието траеше дълги минути. В други случаи то запълваше целия сеанс. Мълчанието също беше вид терапия.

— Обещах на себе си — започна неуверено Завю, — че ако започна да говоря, ще бъда напълно откровен и няма да скрия нищо. — Той млъкна, все едно очакваше нещо от Фрида. Може би одобрение. Но тя не каза нищо и той продължи: — Разказах ви за онзи инцидент, за фаталното нараняване с ножа, като за нещо, което за пръв път ми се беше случило. Но не е така. Това е.

Изведнъж Фрида усети как я залива чувство за срам. Тя вече знаеше какво ще й разкаже Завю и че щеше да й се наложи да разиграе театър. Беше позволила на измамата да проникне в кабинета й.

— Продължавайте, слушам ви — изрече тя е възможно най-неутрален тон.

— И преди съм участвал в сбивания — каза той. — Не ги започвам аз, но и не стоя безучастен. Не знам как да се изразя по-точно, но винаги съм смятал, че в определени случаи човек не бива да стои и да гледа отстрани. Започваш да се биеш, и това е. Не налитам на бой, ако някой ме обиди или се блъсне в мен, или ми разлее питието, все глупави поводи за сбиване. Но ако направят нещо на някого, с когото съм в момента, се чувствам длъжен да го защитя. Просто съм длъжен да го направя. Така че… — Той млъкна.

За момент Фрида почувства облекчение. Завю беше изплюл камъчето. Сега можеха да поговорят.

— Така че? — подкани го тя.

— Не съм човекът, за когото ме мислите. Сигурен съм, че сте си помислили, че съм един невинен младеж, който се е озовал в онази ситуация и се е опитал да помогне, но не е успял. А сега вероятно си мислите, че съм онзи, който е започнал побоя или че с намесата си съм нажежил обстановката.

— Когато не ми казахте всичко — обади се Фрида, — от какво се притеснявахте?

— Че ще си помислите, че нарочно съм участвал в сбиването. Че не съм потърпевш без вина.

— Опитайте се да повярвате, че с мен можете да споделяте всичко. Няма да ви кажа, че не съм тук, за да ви съдя, защото ние всички сме склонни да съдим околните, но не е нужно да ми се представяте в най-благоприятна светлина. Никой от нас не минава през живота я чисти ръце. Навсякъде съществува по някоя сива зона. Хората, които най ме притесняват, са онези, чиито истории са прекалено безупречни и в които елементите от пъзела се подреждат прекалено лесно.

По-късно, когато Фрида нанасяше бележките си за сеанса, мисълта й се спря на тази реплика. В които елементите от пъзела се подреждат прекалено лесно. Беше казала нещо подобно на Петра Бърдж по отношение на Даниъл Блексток. Петра й беше отговорила, но подозренията на Фрида не бяха изчезнали. Блексток имаше перфектно алиби. И точно в това беше проблемът. Нормалните хора нямат перфектно алиби.