Призори в неделя

35

Петра Бърдж мразеше да чака. Навсякъде гъмжеше от коли, слънцето грееше право в нея; беше й горещо и се побъркваше от нетърпение. На светофара тя каза на шофьора на полицейската кола, в която се возеше, че ще извърви пеша останалата част от пътя, след което отвори вратата и хукна по натовареното шосе, заобикаляйки други пешеходци. Накрая стигна до началото на малката павирана уличка, където забави ход, за да си поеме дъх и да подреди мислите си. Фрида знаеше, че е тръгнала към дома й, но не знаеше защо.

Когато Фрида отвори вратата, Петра видя колко тъмни бяха очите й и колко бледо лицето й, въпреки продължителното и топло слънчево лято. Лицето на Петра беше обсипано с появили се от слънцето лунички заради дългите часове, които прекарваше, тичайки в паркове и покрай канали, километър след километър, докато тялото й започнеше да я боли и умът й започнеше да се прояснява.

— Влез — покани я Фрида. — Какво да ти предложа? Чай?

— Само вода.

Те влязоха в кухнята. Петра я наблюдаваше как остави водата да тече, докато стане студена, напълни една стъклена чаша, пусна вътре кубче лед, а после си изтри ръцете в малка кухненска кърпа, преди да й подаде чашата. На рамката на прозореца имаше саксия с босилек, а на масата беше поставена ваза с жълти рози. Фрида беше облечена със сива риза с навити ръкави и с памучни панталони; косата й беше прихваната хлабаво отзад на тила. От нея се излъчваше спокойствие и сдържаност. Всичките й действия бяха добре обмислени и въпреки това животът й беше пълен с насилие и неочаквани обрати.

Двете седнаха. Фрида я погледна и й кимна.

— Познаваш ли човек на име Морган Роситър?

Стори й се, че Фрида леко примигна, а лицето й се изопна.

— Той беше мой пациент.

— Но вече не е?

— Не бях подходящият терапевт за него. Защо?

— Мъртъв е.

— Какво? — каза Фрида с изненада в гласа.

— Бил е убит. Тялото му е намерено снощи. Може би се питаш защо съм тук и ти казвам всичко това.

Тя почака, но Фрида мълчеше.

— Видели са името ти.

— Аз бях негов психотерапевт — отвърна Фрида с тих глас.

— Нормално ли е хората да изписват с боя на стената името на своя психотерапевт?

Фрида постави длан на гърлото си. Мълчанието в стаята сякаш натежа.

— Това е послание — каза тя накрая.

— Особен вид послание.

— Знаеш ли дали сам е написал името ми?

— Работим върху това, но можем да предположим, че не е бил той.

— Значи е бил човекът, който го е убил.

Двете жени се спогледаха и Фрида изведнъж стана.

— Може ли да излезем и да повървим? — попита тя.

— Да повървим?

— Да, имам нужда да се поразходя.

— Къде?

— Където и да е.

— Добре.

Двете излязоха заедно от къщата. Фрида крачеше с големи крачки и очевидно в неопределена посока, като свиваше ту вляво, ту вдясно по малки улички, докато накрая излязоха на голям площад и отидоха в градината, която беше в центъра му. В далечния й край двама мъже играеха тенис. Фрида се отправи към една пейка под огромен чинар и седна.

— Племенницата ми беше отвлечена — започна тя. — Похитителят я беше държал в неизвестност цял уикенд. Беше й направил снимки как лежи в несвяст на някакъв матрак, а после ми ги изпрати. Някой успя да влезе в къщата на Рубен и да го пребие толкова жестоко, че той все още изпитва болки, когато ходи — при това е човек, болен от рак, слаб и немощен. Можело е да го убие. Същият този някой сега е убил един мой пациент.

Петра кимна.

— Току-що му бях казала, че повече не мога да бъда негов психотерапевт.

— Защо?

— Защото не си паснахме — отвърна кратко Фрида. — Не е необичайно.

— Разбирам. И нямаш какво друго да ми кажеш?

Фрида извърна лицето си. Петра видя, че стискаше и разпускаше дланите си в скута си.

— Не, нямам.

— Добре.

— Мисля си… — започна Фрида, но млъкна.

— Да?

— Мисля си, че това не е дело на Дийн Рийв. Той вече изпрати посланието си чрез Алексей. Освен това не би могъл да е Дийн, защото въпросното лице действа припряно и неконтролирано. Карлсън веднъж ми каза, че Дийн прилича на човек, който лови риба. Седи край водата часове наред и чака рибата да клъвне, не се изнервя и не губи търпение. Дийн е много търпелив и овладян човек, докато неизвестният извършител в случая е крайно нетърпелив. Той бърза и действа със замах. А може би е „тя“ или „те“. Трима души за три седмици и третият е мъртъв. Заради мен. — Тя се обърна към Петра. — А кой ще бъде следващият? Оливия?

— Може би ти?

— Аз съм неговата публика. — Когато заговори отново, гласът й беше толкова тих, че Петра напрегна слуха си. — Мисля си, че ако не съм тук, за да бъда свидетел на деянията му, той може би ще спре.

В топлината на деня в градината беше тихо, чуваше се само удрянето на топката за тенис, която подскачаше напред-назад, краткият вик на някой от двамата мъже, чуруликането на птиците. Един самолет пореше въздуха, оставяйки бяла следа в небесната синева.

— Това е едната възможност — съгласи се Петра.

— Коя е другата?

— Ако човекът е имитатор, както предполагаме, то тогава не ти, а Дийн е неговата публика.

— Междувременно какво ще правим? — попита Фрида. — Ще стоим и ще чакаме, докато въпросният имитатор реши отново да действа?

— Имам една идея, но тя няма да ти хареса.

— Каква е тя?

— Да обявим публично какво се случва.

Фрида беше готова да каже „не“, но тъй като не можеше да предложи друг вариант, остави Петра да довърши.

— Миналия път поканихме трима журналисти да те интервюират. Сега ще действаме с по-голям размах: телевизия, радио, вестници, и всякакви други възможности. Ще посочим връзката между теб и наглите нападения, както и смъртта на Роситър, а ти ще бъдеш на разположение, за да те интервюират.

— Добре — каза Фрида с глух глас.

— Знаех, че идеята няма да ти хареса.

— Изобщо не ми харесва, но това не значи, че не съм съгласна.

— Ще подготвя нещата.

Фрида въздъхна и потри с ръка челото си.

— Трябва да говоря с Клои. Дори и да не споменем името й, то скоро ще стане известно, не мислиш ли?

— Ще бъде трудно да го запазим в тайна.

— Ще й се обадя сега.

Фрида я гледаше, докато се отдалечава през градината — дребна жилава фигура с лека стъпка, с малко криви крака, изглеждаща едновременно по-млада и по-възрастна от годините си. Интересна жена. Трябваше ли да й каже за Рудкин и за онова, което той беше открил за

Морган Роситър? Тя почти го беше направила.

Обади се на Клои и след кратко мълчание Клои отвърна, че тя, разбира се, е съгласна, ако Фрида смята това за необходимо. Фрида приключи разговора. През увисналите зелени листа на чинара слънцето ярко блестеше. Тя вече знаеше с кого трябва да поговори.

Има една песен, която непрекъснато звучи в главата му и не може да се отърве от нея. Ушен червей.[6]Каква гнусна дума! Сега постоянно си представя как един червей гъвкаво пълзи през ухото му и прониква в мозъка му. „В понеделник сутрин видях моята любима, тя изглеждаше толкова спретната и красива. Беше така възхитителна.“ Нещо такова. Чевръсто гладеше с горещата ютия. “ Ден след ден. Не можеше да спре да си я тананика. „Беше така възхитителна.“ Не знаеше всички думи.

Няма нужда от сън, а сега не му трябва и храна. Той рови из чинията с досада. Огромно количество картофено пюре. Големи карета от месо. Не може да погълне всичко това. Чувства се кух, стъпва леко на краката си; мислите му са ясни.