Призори в неделя

51

Телефонът иззвъня. Беше Карлсън.

— Пусни телевизора — каза той. — Едва ли ще ти хареса, но по-добре го включи.

— В момента вечеряме — отвърна Фрида.

— Просто го направи.

Фрида огледа насядалите около масата.

— Карлсън казва, че трябва да видя нещо по телевизията. Предполагам, че се отнася за мен, така че вие може да останете тук и да продължите с вечерята.

— И да пропуснем да те видим по телевизията? — обади се Клои.

— Сигурно не е нищо особено — каза Фрида.

— Всеки да си вземе чашата — намеси се Рубен. — Джоузеф, вземи и другата бутилка червено вино от рафта.

Чу се потракване на чаши, докато Рубен, Джоузеф, Оливия, Клои и Алексей вървяха след Фрида към дневната. Те се наместиха плътно един до друг на дивана и на килима, а през това време Джоузеф пусна телевизора. Един мъж със слънчев загар държеше зелена бутилка.

— Колко смяташ, че можем да й вземем при разпродажба? — питаше той жената до себе си.

— Не мисля, че е това — каза Фрида.

Джоузеф смени канала. Една млада жена с жълта престилка месеше тесто.

— Много е важно как ще започнете — съветваше тя, леко задъхана.

— Това е абсолютно вярно — обади се Оливия. — Слушай, да не би твоят приятел Карлсън да си мисли, че трябва сами да си месим хляб?

— Стига! Той едва ли би позвънил, за да ни каже да гледаме някаква кулинарна програма — тросна се Клои.

Джоузеф отново превключи канала.

— Ето, това е — каза Фрида.

Един човек вървеше край брега на някаква река. Фрида веднага позна, че това е Темза. Когато видя Бариерата на Темза зад него, тя вече знаеше какво ще последва. Мъжът беше облечен със син костюм и тъмнооранжева риза без вратовръзка. Носеше очила с тъмни рамки, които обхващаха само горната част на стъклата. Предишния път, когато Фрида го беше видяла, беше гладко избръснат, но сега си беше пуснал модно оформена брадичка.

— Лондон е град на призраци — говореше той. — Пълен е с тайни.

— Кой е този? — попита Оливия.

— Хал Брадшо — каза Рубен. — Телевизионна звезда и профайлър.

— Той мрази Фрида — обади се Клои.

— Това не може да е вярно — отвърна Оливия.

— Той смята, че тя му е опожарила къщата.

— Какво?!

— Тихо — прекъсна ги Фрида. — Искам да чуя това.

— За мен Лондон е като човешкото съзнание — каза Брадшо. — Пълен е с хора, които се крият някъде, с потайни места, с подземни реки.

— Ама че глупости! — възкликна Оливия.

— Не съвсем — възрази Фрида.

— Ти наистина ли си му опожарила къщата?

— Тихо — отново каза Фрида и изсъска към снаха си: — Разбира се, че не съм.

— Някои от нас — продължи Брадшо, гледайки сериозно в камерата, — се опитват да използват своите професионални умения, за да разбулват тайни, да поправят причинени злини, да откриват виновните, да защитават невинните. Но нашата професия е свързана с определени отговорности. В ръцете на неправилния човек тя може да нанесе големи вреди. В тазседмичното издание на програмата ще ви разкажа една история, която е показателна за това какво се случва, когато безценните методи на криминалния профайлър попаднат в ръцете на не когото трябва.

— Мръсник! — избухна Клои.

Сега камерата показа друг човек, който вървеше по старата алея край Темза. Това беше Даниъл Блексток. Той се спря и се облегна на перилата, отправил взор към реката, докато гласът на Хал Брадшо зад кадър обясняваше на зрителите кой е той, разказвайки историята на един упорит криминален репортер, превърнал се в заподозрян за престъпления, които не е доказано, че е извършил.

— Даниъл Блексток — посочи Брадшо — е ценен свидетел. От една страна, е изявен криминален репортер, а от друга, макар и абсурдно, е заподозрян. Накратко казано, той има наблюдения върху законодателния процес и от двете страни. — Брадшо се появи пред камерата и стисна ръката на Блексток. Двамата бавно се отдалечиха.

В следващия кадър камерата вече ги снимаше фронтално, докато се разхождаха.

— Даниъл — каза Брадшо. — Мога ли да ти задам един личен въпрос? Как си след всичко онова, което преживя?

Върху лицето на Блексток се появи мрачно изражение.

— Опустошен, разбира се. Аз съм репортер. Но не само. От цялото си сърце исках да помогна на разследването. Когато получих по пощата едно веществено доказателство, не побързах да го отпечатам. Отидох право при…

Той млъкна многозначително.

— Право при кого? — насърчи го Брадшо. Те бяха престанали да се разхождат и той сложи приятелски ръката си на рамото на Блексток.

— Отидох право при доктор Фрида Клайн.

— Може би трябва да ни обясниш коя точно е Фрида Клайн.

— Не е нужно да разказвам много за нея, защото тя се е превърнала в обществена знаменитост. Тя е психоаналитичка, която се забърка в случая „Дийн Рийв“ за извършени от него отвличания и убийства отпреди няколко години. Оттогава доктор Клайн има някаква странна обсебеност от Рийв.

— Странна, наистина — съгласи се Брадшо. — Но поправете ме, ако греша, тя самата нямаше ли проблеми със закона?

— Проклятие! — извика Клои срещу екрана.

— Тя е особена жена — каза Блексток. — Доколкото знам, арестували са я няколко пъти. Дори имаше период, в който се криеше от властите.

— И точно тази жена е насочила вниманието на полицията към теб — подхвърли Брадшо. — Той се загърна по-добре в якето си и погледна към небето. — Захладня. Какво ще кажеш да отидем да пием кафе?

В следващия кадър Брадшо и Блексток седяха в едно кафене, където сервитьорка им поднасяше големи чаши кафе.

— Чувстваш ли се обиден от онова, което ти се наложи да изтърпиш? — обърна се към него Брадшо. — Наранен ли си от преживяното? Разпитван в полицията, поставен под подозрение… Ужасно нещо!

Блексток доби замислен вид.

— Не бях травмиран, защото знаех, че съм невинен. Дразнех се единствено от това, че полицията си губи времето с мен, докато истинският престъпник беше на свобода.

— Не всеки би могъл да бъде толкова всеопрощаващ, имайки предвид на какво е способна Фрида Клайн — каза Брадшо.

— Не можеш ли да го дадеш под съд? — попита Клои.

— Не — обади се Джоузеф. — Аз ще се разправя с него.

— Престанете — намеси се Фрида. — Никой нищо няма да прави. А сега искам да чуя това.

— Сега разбирам — каза Оливия. — Много е вълнуващо да чуеш как някой говори за теб по телевизията.

— Млъкни, мамо — изръмжа Клои.

— Просто досега не съм познавала известни хора…

— Моля ви — каза Фрида.

— Достатъчно за това — казваше Брадшо. — И двамата имаме умения в тази област. Ти си опитен криминален репортер. А аз от години се опитвам да покажа, че психологическото профилиране е основен метод при разкриването на едно престъпление.

— Накъде биеш? — провикна се Клои.

— Шшт — изшътка Фрида.

— За съжаление — продължи Брадшо, — няма как да бъда подкрепен от аматьори и хора, търсещи публично внимание. Но нека да обменим мисли за това драматично разследване. Моето собствено мнение е, че Фрида Клайн жъне бурите на своята звездомания. Ясно е, че човекът, който напада нейните близки приятели и колеги, й отправя послание. Неслучайно единственото убийство е на пациент на Фрида Клайн. Сякаш убиецът иска да каже на доктор Клайн, че има опасност тя да забрави истинските си отговорности.

— А какво смятате за самия убиец? Или убийца? — попита Блексток. — Изградихте ли психологическия му профил?

— Все още обмислям идеите си – отговори Брадшо. — Но отсега мога да кажа, че полицията трябва да търси бял мъж, наближаващ средна възраст, със здраво телосложение, образован. Притежава кола или бус. Живее в Лондон.

— Това е доста широко понятие.

— Както вече казах, още съм в началото. Ами ти, Даниъл? С твоя богат опит при отразяване на престъпления, към кого би насочил подозренията си?

Блексток замълча, преди да отговори.

— Занимавам се с тази работа повече от десет години. Писал съм статии и репортажи за изнасилвания, отвличания, нападения и няколко убийства. Установил съм, че когато най-накрая престъпникът бъде хванат, настъпва момент на разочарование, защото се оказва, че е някаква посредствена личност. В случая обаче нещата са различни.

— Какво имаш предвид?

— Смятам, че сте прав, че тези престъпления са вид послание. Но не смятам, че са послание към Фрида Клайн. По-скоро са послание към някой друг.

— Към кого?

— Не знам.

— Към Дийн Рийв ли?

— Вие сте специалистът по психологическо профилиране, не аз. Но това е интересно предположение.

— От професионалния си опит знам, че тези престъпления обикновено ескалират. Смяташ ли, че е възможно с това убийство да се сложи край на тази поредица от издевателства?

Сега Блексток заговори бавно, местейки поглед от камерата към Брадшо и обратно, сякаш не беше сигурен към кого да се обърне. Внезапно Фрида изпита чувството, че той говореше лично на нея. Но дали беше на нея, или на някой друг?

— Имам особено усещане за тези престъпления. Затова се чувствах толкова странно, докато ме разпитваха в полицията. Смятам, че въпросният извършител, който и да е той, не действа според очакванията, а е една стъпка напред.

— Какво означава това? — попита Брадшо.

— Не знам. Но ние всички ще разберем.

Брадшо се обърна към камерата:

— Това беше Даниъл Блексток, репортер и невинна жертва. До следващия път. Спокойна вечер.

Фрида се пресегна и изгаси телевизора. Тя погледна към Рубен, Джоузеф, Оливия и Клои.

— Е, какво мислите?

— Трябва да подадеш оплакване до Етичната комисия към Общия медицински съвет — каза Рубен.

— Няма да подавам никакво оплакване до никого.

Надигна се лека глъчка, но Фрида не й обърна внимание, потънала в собствените си мисли.

— Хей! — чу тя един глас до себе си. Беше Рубен. — Съжалявам, че трябва да минеш през всичко това.

Фрида погледна своя стар приятел и ментор.

— Това не е толкова важно. По-скоро ме заинтригува онова, което Даниъл Блексток говореше. Сякаш говореше на мен.

Рубен се засмя.

— Когато хората започнат да си мислят, че техният телевизор им говори лично, това е моментът, в който трябва да престанат да ходят на психоаналитик и да се обърнат към психиатър.

Фрида поклати глава.

— Имаше нещо в думите му — каза кратко тя.

Когато въведоха Фрида в кабинета на Петра Бърдж, тя говореше по телефона, но като видя Фрида, я покани с жест да седне на един стол. Очевидно човекът от другата страна на линията говореше през повечето време. След няколко минути разговорът приключи.

— По дяволите! — изруга Петра.

— Нов случай ли?

— Нов бюджет.

— Съжалявам.

— Знам, че имаш проблеми. Помислих си, че би било добре да се видим тук.

— Гледа ли онова предаване по телевизията?

— Гледах го.

— И какво мислиш?

— Не съм мислила чак толкова задълбочено. Но смятам, че Хал Брадшо има голям апетит да прави телевизионни програми и слабо го интересуват полицейските разследвания.

— А как ти се стори предаването?

— Виж — започна Петра, — знам, че ти си в по-неизгодна позиция. Полицията беше разкритикувана като цяло, но теб те атакуваха лично. Много съжалявам.

— Не ме е грижа за това. Ако бях на мястото на Хал Брадшо, и аз щях да мразя Фрида Клайн. Това е без значение.

— Тогава кое е от значение?

— Разговорът беше интересен.

— В какъв смисъл?

Фрида се изправи. В един ъгъл на кабинета имаше диспенсър за вода. Тя отиде до него, напълни две пластмасови чаши и се върна с тях.

— Едно от нещата, които съм научила в практиката си — каза тя, — е, че когато на хората им зададат въпрос, те отговарят. Може би не осъзнават, че отговарят, но всъщност го правят. Може да си мислят, че успяват да излъжат, но лъжата сама по себе си говори много.

— И каква лъжа изрече Даниъл Блексток?

— Дори не съм сигурна, че той излъга. Брадшо го попита за убиеца и той отговори, че смята, че убиецът не действа според очакванията, а е с една стъпка напред. Тази реплика ми се стори доста странна. Тя е едновременно и мъглява, и конкретна.

— И аз мисля, че е мъглява. Но защо трябва да е конкретна?

— Мисля, че гледаме на събитията от погрешен ъгъл — посочи Фрида. — Ние чакаме да предприеме нещо. А ако той вече го е извършил?

— Какво е извършил?

— Това е проблемът. Засега нямам представа.

— Съществува и друг проблем, а именно че Даниъл Блексток може да няма нищо общо. Нали не си забравила, че той има алиби.

— Всъщност исках да поговорим за това.

Фрида се огледа наоколо. На стената имаше карта на Централен Лондон. Тя се приближи до нея и разказа подробно как се беше придвижила пеша от болницата в Поплар до къщата на Оливия в Излингтън, как Блексток е могъл да се придвижи с кола, за което би имал нужда от помощта на съпругата си.

— Достатъчно убедителна ли бях? — попита Фрида, когато приключи разказа си.

— Е, добре, да кажем, че физически не е невъзможно. Но дали е реално изпълнимо? Той би ли си причинил това?

— Мисля, че е напълно възможно жена му да му е помогнала — каза Фрида.

— Възможните варианти не са доказателства.

— Но ти сама разбираш, че трябва бързо да се действа. Смятам, че снощи Даниъл Блексток се опитваше да ни каже — по-скоро да ми каже, — че вече е извършил нещо. Не можем просто да стоим и да чакаме.

— Напротив, можем.

— Ти и екипът ти трябва да действате. Трябва да ги призовете за разпит. И двамата. Трябва да ги притиснете. Особено нея.

— Да ги притиснем?! — възкликна Петра. Това да не ти е затворническият лагер в Гуантанамо? Можем да им зададем въпроси, на които те да откажат да отговорят, и с това ще приключи всичко.

— Не — тръсна глава Фрида. — Там нещо става. Трябва да действате незабавно.

Последва дълго мълчание.

— Не считам Даниъл Блексток за заподозрян — каза накрая Петра. — И, честно казано, не съм убедена, че той говореше именно на теб от телевизионния екран.

— Петра, трябва да го задържите в предварителния арест.

— Това едва ли ще е възможно дори за период от двайсет и четири часа.

— Мислех, че в случай на убийство разполагате с деветдесет и шест часа за задържане в ареста.

— Това се прави при особени обстоятелства, с които ние не разполагаме.

— Но ще направиш всичко възможно, нали?

Петра забарабани неспокойно с пръсти по бюрото.

— Ще си помисля.