Призори в неделя

27

Офисът на Денис Рудкин, частен детектив, се намираше в Тотнъм, над една обществена пералня и в съседство с магазин, където продаваха италиански костюми и обувки със заострени върхове. При сигнала за отварянето на входната врата Фрида влезе и се отправи нагоре по неосветените стълби, след което отвори вратата на една стая с овехтели мебели и делова обстановка. Край стените имаше канцеларски шкафове, а до прозореца беше сложена голяма маса с два компютъра, машина за унищожаване на документи, два фотоапарата и безброй купчини с книжа и папки. На изтъркания червен килим лежеше малко куче с остра муцунка и големи, наострени уши; то не започна да лае насреща й, но следеше всяко нейно движение.

Отначало Фрида не видя Рудкин. Той беше почти невидим зад един от компютрите — мършав слаб човек, който, помисли си тя, доста приличаше на кучето си и на офиса си. Беше облечен с раирана риза с бяла яка, сивата му коса беше оредяла, а лицето му беше набраздено от бръчки като на стар пушач.

— Здравейте — каза той, протегна длан измежду папките и сграбчи ръката й. Дланта му беше костелива, но учудващо едра и силна. — Фрида Клайн?

— Да.

— Моля, седнете.

Фрида седна.

— Радвам се да се запознаем. Никога не се срещам с повечето от клиентите си. Контактуваме по телефона или онлайн.

— Преди да започнем, бихте ли ми казали как наричате себе си?

Денис Рудкин се намръщи, по лицето му се образуваха дълбоки бръчки.

— Аз съм частен детектив, ако това имате предвид.

— Мислех си, че в днешно време може да се наричате… всъщност, не знам. „Консултант по наблюдение“ или нещо такова.

— Повечето хора ме намират онлайн. Кликват в Гугъл и ме намират, изписвайки тази професия. Но вие не ме открихте по този начин, нали?

— Не. Препоръча ви главен криминален инспектор Карл сън.

— Радвам се, че още ме помни. А сега да видим. — Той потри длани. — С какво мога да ви помогна?

— Не съм сигурна с какви неща обичайно се занимавате — каза Фрида.

— С всякакви — отвърна той с весел тон. — С изневери почти не се занимавам, ако си мислите за това. Не надничам в прозорците на хората. Рядко поемам такива случаи. По-голяма част от задачите, които ми възлагат, извършвам оттук, седнал на бюрото пред компютъра си. Всъщност моята сила са застрахователните измами. Оттам започнах преди години. Работех към една застрахователна компания; проучвах валидността на подадените искове.

— Защо напуснахте?

— Омръзна ми да се подписвам под искове, за които знаех, че са фалшиви. Всички лъжат.

— Значи и вие сте лъгали.

Той вдигна вежди и се вторачи в нея над отрупаното си бюро.

— Сега не лъжа. Откривам истината. И я съобщавам. Кафе? — Той посочи към кафеварката на един от шкафовете.

— Не, благодаря.

— И така, каква истина искате да откриете?

Фрида се опита да изложи историята в максимално сбит вид, но й отне време. Кучето се размърда на килима, сви се на кълбо и леко помаха с опашка. Слънцето огря прозореца и всички мръсни петна се откроиха на стъклото.

Когато Фрида приключи, Рудкин дълго мълча.

— Искате от мен да следя ежедневието на приятелите ви.

— Нима не бях достатъчно ясна?

— Да, бяхте. Имате ли данните им?

Фрида му подаде лист хартия, на който беше написала имената и адресите на Клои, Оливия, Рубен и Джак. Под името на Клои беше написала името на Уилям Макълоу, а под името на Оливия — имената на мъжете, с които беше казала, че е излизала напоследък. Не беше включила Джоузеф, поне засега. Не беше включила и Карл сън.

— Не търсите нищо конкретно.

— Търся евентуална заплаха.

— Нали разбирате, че ако не открия нищо, това не означава, че няма нищо.

— Да, напълно.

— Това е като изстрел в тъмното.

— Да.

— И ще отнеме известно време. Ще ми трябва помощ.

— Помощ?

— Имам човек, който ми сътрудничи — обясни Рудкин.

— Смятам да предупредя приятелите си — каза Фрида. — Така ще бъде най-честно.

— В никакъв случай. — Той стана, заобиколи бюрото, наведе се да погали розовото коремче на кучето, а после застана пред прозореца с ръце на гърба. Фрида видя, че беше обут с чехли. — Каква е ползата от едно тайно наблюдение, ако то не е тайно? Вие не искате да предадете вашите приятели, а в същото време искате от тях те да предадат своите.

— Разбирам.

Денис Рудкин се повдигна на пръсти, после отново стъпи на пода. Зад прозореца един двуетажен автобус спря внезапно и Фрида видя лицата на две млади жени на предната седалка да надничат към тях.

— Всеки човек има тайни — каза той.

— Знам.

— Не, не знаете. Само си мислите, че знаете.

— Добре, няма да им кажа. — Тя се поколеба. — Има и още нещо.

— Слушам ви.

Фрида извади още един лист от чантата си, но не му го подаде веднага.

— Доколко дискретен можете да бъдете? — попита тя.

— От колко време смятате, че се занимавам с това?

— Не знам.

— От двайсет и седем години. Колко време смятате, че щях да продължа да се занимавам с това, ако не бях дискретен?

Фрида му подаде листа.

— Алекс Завю — прочете той. — Морган Роситър. Кои са те?

— Аз съм психотерапевт — поясни Фрида. — Това са двама мои нови пациенти.

— Искате от мен да следя пациентите ви?

— Да.

Рудкин подсвирна леко през кривите си зъби.

— Ще трябва вие да свършите това — каза той. — Изглеждате ми доста хладнокръвна. Надявам се, че сте наясно с евентуалните последствия.

— Ако бъда разкрита, ще ме изключат от гилдията. Съвсем заслужено.

— Добре — съгласи се той. — Оставете това на мен.

— Благодаря ви.

— Няма ли да ме попитате колко ще ви струва?

— Колко ще ми струва?

— Четиресет и пет лири на час. Часовете ще бъдат много. Ще работим със сътрудника ми.

— Добре.

— Плюс ДДС.

— Чудесно.

— И това не ви притеснява?

— Не.

— Попълнете това, моля — каза Денис Рудкин. Той отиде до масата и взе формуляр от една от купчините. Докато Фрида попълваше нужните данни, той приклекна и погали кучето си, а после се изправи и стисна ръката й още по-силно от преди.

— Ще поддържаме връзка.