Призори в неделя

39

На следващия ден редакторът му възложи да напише статия за планираното изграждане на пешеходен мост с озеленена част над река Темза (с аргументи „за“ и „против“), както и да вземе бързо телефонно интервю от един местен предприемач, който беше натрупал състоянието си от търговия със скрап, а сега беше основал благотворителна организация. Даниъл Блексток, който стоеше прав в малкия си офис вкъщи и гледаше през прозореца към циментовия двор, с мъка овладя гласа си.

— Не мислиш ли — каза той, — че е по-важно да продължа с историята за Фрида Клайн?

— Има ли нещо ново?

— Това е единствената по-значима история в момента.

— Какво имаш подръка, което другите вестници нямат?

— Точно затова ми трябва време. Проследявам случая от самото начало.

— Мислех си да възложа на Сузи да напише статия по темата. От гледната точка на жена.

Блексток усети как в гърдите му се надигна гняв, гъст като лава. Очите му пламтяха. На яркото слънце дворът изглеждаше нажежен до бяло, по небето сякаш мина електрическа дъга.

— Знам всичко, което би могло да се научи за Фрида Клайн — каза той. — Там съм от самото начало. Аз съм този, който би трябвало да пише по темата. И ако се натъкна на нещо ново, тогава вестникът може да го продаде на други медии по света.

Отсреща мълчаха. Парите винаги вършеха работа.

— Давам ти време до края на уикенда.

— Къде отиваш?

— На работа. Или си забравила, че работя? Плащам сметките, купувам храна за хладилника.

— Аз също работя — каза плахо Лий.

Блексток погледна жена си. Тя работеше в дом за социални грижи. Връщаше се, особено след нощна смяна, цялата пропита от някаква сладникава и остра миризма. От мисълта за това, с какво беше свързана работата й — докосване до немощни тела и телесни секрети — целият се разтреперваше. Заплащането й беше жалко. Колегите му на работа не знаеха с какво точно се занимава тя: беше им казал, че е учителка.

— Да. Довиждане.

— Знаеш ли кога…

Но той вече беше излязъл. Топлината на утрото повдигна духа му. Погледна в телефона си: имаше време да прескочи за малко до тайното си местенце и да постои насаме със себе си, след което щеше да отиде да нагледа Фрида.

На „Сафрон Мюз“ все още се мотаеха няколко фотографи, които му казаха, че Фрида Клайн е излязла по-рано тази сутрин, като е минала покрай тях с широка крачка, без дори да обърне главата си за снимка. Блексток помисли малко и се върна обратно. Тръгна към мястото, където беше частният й кабинет — в една жилищна кооперация на по-малко от десет минути пеша от дома й. Отсреща имаше строителна площадка с дълбок изкоп.

Той си купи голяма чаша кафе от магазина на ъгъла и изсипа вътре три пакетчета захар. Тялото му пулсираше от нетърпение и възбуда и имаше нужда от енергия. Само преди няколко дни отново беше идвал тук, за да я наблюдава. Именно тогава беше видял Роситър да влиза в сградата, след което го беше видял да излиза с изкривено от гняв лице и се беше досетил, просто се беше досетил, че е един от пациентите на Фрида и че беше узрял за откъсване. Той продължи да вижда лицето на Морган Роситър — когато рухна на земята, когато издъхна. Виждаше и собствената си фигура, надвесена над него. Беше като във филм, който си превърташ отново и отново.

Блексток седна на една пейка на отсрещната страна на улицата, откъдето можеше да наблюдава входа на жилищната кооперация. Знаеше, че тя идва тук всяка сутрин, но си беше помислил, че след смъртта на Роситър щеше да си даде малко почивка. Той се изсмя вътрешно: беше в стила на Фрида Клайн да се върне веднага на работа. За разлика от жена му. Когато Лий я хванеше настинка, тя оставаше да лежи в леглото с пакетчета носни кърпички и с цял куп списания.

Той си изпи кафето. На няколко крачки от него един човек с опърпани дрехи свиреше на цигулка, а до него калъфът й беше отворен за дребни монети. Телефонът на Даниъл Блексток иззвъня и той погледна екрана. Търсеха го от работа и той не отговори. Бяха му дали време до края на уикенда. Петнайсет минути по-късно телефонът му отново иззвъня. Този път беше Лий. Той го прибра обратно в джоба си. Точно преди дванайсет на обяд видя позната фигура: ниска, мършава, с рижа коса, с плоски гърди, обута с кецове, все едно беше тийнейджърка, а не голяма жена. Детектив Петра Бърдж. В първия миг понечи да се скрие, но после се сети, че имаше право да е тук. Беше репортер — репортер, който отразяваше събитията около Фрида Клайн. Колкото и често да я проследяваше, присъствието му нямаше да буди подозрения. Той изпъна фигурата си, очаквайки да бъде забелязан, но Петра Бърдж не се огледа наоколо, а се отправи към входа и изчезна от погледа му.

— Гражданите са готови да помогнат — каза Петра.

— Това е добре, нали?

Фрида седеше в червеното си кресло, а Петра беше седнала срещу нея, където обикновено сядаха пациентите. Между тях имаше ниска масичка и кутия с носни кърпички; на стената беше закачена картина, а на перваза на прозореца имаше саксия с цъфнало цвете. В стаята беше прохладно и тихо — едно приятно кътче, където топлината и шумът на „Оксфорд Стрийт“ не се усещаха, въпреки че бяха само на няколко минути разстояние; не се усещаше и обичайната шумотевица на строителната площадка отсреща.

— Стотици обаждания, с които трудно се справяме. Засега няма нищо налице, освен многобройни разговори по телефона. Между другото, професор Хал Брадшо се свърза с мен. Предложи ми да се възползвам от опита му.

Фрида усети, че Петра я наблюдаваше в очакване на някаква реакция.

— Защо ми казваш това?

— Знам за сложните ви отношения с него.

— Как отвърна на предложението му?

— Учтиво му благодарих. Той е подготвил голяма телевизионна поредица за убийците на двайсет и първи век, в която е включен и Дийн Рийв и последните развития около него. Реших, че трябва да те предупредя.

— Благодаря ти.

— Те ще искат да те интервюират.

— Мисля, че вече приключих с това.

— Той търси контакт с хора, които те познават.

Сърцето на Фрида заби силно. Тя стана и отиде до прозореца.

— Когато за пръв път дойдох тук, наоколо имаше къщи. Наблюдавах как летящата метална топка ги разрушава. Всичко се случваше много бързо — днес бяха тук, на другия ден ги нямаше, само прашни отломки по земята. След това строителните дейности бяха спрени за известно време, на мястото започнаха да се събират деца и го превърнаха в нещо като детска площадка. Играеха много футбол. Тийнейджъри ходеха там да пушат или да вземат наркотици, или просто да се скрият за малко от останалите. Идваха любовни двойки. Самотни хора. Лисици обикаляха нощем. Сега строителните дейности се възобновиха и са в разгара си. Това е Лондон. Непрекъснато се променя.

— Сега, след като поговорим с теб, смятам да отида при Клои и да разговарям с нея надълго и нашироко.

— Тя се оплаква, че пресата я преследва. В крайна сметка името й излезе наяве.

— Така става обикновено.

— Защо искаш отново да я разпиташ?

— Трябва да започна отнякъде.

— Защо точно с нея?

— Съществува теория, че първото престъпление, извършено от някого, е импулсивно. Следващите стават по-планирани. Ето защо първото престъпление може да ни разкрие много неща.

— Теория… — повтори замислено Фрида и сбърчи чело.

Петра кимна.

— Доказано е, че при серийните убийци например първият труп се намира най-близо до дома на извършителя.

— Това не ми звучи много убедително.

— Както и да е, като си тръгна оттук, отивам в Уолтъмстоу, за да разговарям с племенницата ти.

— Но тя не си спомня нищо повече от онова, което ти е казала последния път.

— Тя е видяла този човек. Може да го познава или да познава хора, които го познават. Нито на нея, нито на всички вас ще ви бъде от полза да я браните. Ще трябва да проучим всичко и всекиго.

Фрида я погледна замислено.

— Права си, естествено.

— Но?

— Не мога да се отърся от усещането, че има нещо, което пропускам. Нещо, което не виждам.

— Чувството ми е познато.

Петра се огледа наоколо.

— Значи тук приемаш твоите пациенти.

— Да.

— И трансформираш невротичното им разстройство в чувство на обичайна неудовлетвореност.

— Моля?

— Казах, че…

— Чух какво каза. Чела си Фройд.

— Може би — отвърна неопределено Петра.

— Заради мен ли?

Петра сви рамене.

— Помислих си, че може да ми помогне в моите разследвания.

— Помогна ли ти?

— Не съвсем. Но е интересно да се прочете.

— Кое?

— Колко неразгадаеми са хората дори за самите себе си.

На излизане от входа Петра видя един от журналистите, който беше интервюирал Фрида, да виси на отсрещната страна на улицата, очевидно чакайки я да се появи. Как му беше името? Даниъл някой си. Той винаги присъстваше на пресконференциите. Беше свършил отлична работа, поне що се отнасяше до достоверното отразяване на събитията. Възнисък, с изпъкнала като на гълъб гръдна кост, с гърбав нос. Винаги носеше панталоните си придърпани над кръста. Тя не му обърна внимание.