Призори в неделя

61

Карлсън седеше край леглото й под неестествения блясък на неоновите лампи. Той ту гледаше лицето й, ту спираше погледа си на мониторите над нея: зигзагообразната линия на екрана понякога очертаваше серия от остри върхове, а в следващия миг беше почти равна. Навсякъде имаше тръбички, прикачени към различни части на тялото й. Би било трудно да хване ръката й, ако наистина искаше това, но той не искаше. Щеше да бъде твърде нахално да я докосне, както лежеше в безсъзнание, след като никога преди не я беше докосвал, с изключение на потупване по рамото или хващане за ръката, когато трябваше да се промъкнат през висок вход или да прескочат някоя ограда.

Карлсън си спомни как бяха работили заедно през годините, за престъпленията, които бяха разкрили, и за случаите, когато се бяха провалили. Представи си я такава, каквато беше: недипломатична, недодялана, лоялна и работлива, с неизменните масивни обувки на краката, с начумерено чело и пламнали бузи. Сега тук сякаш лежеше Ивет и едновременно с това някаква непозната. Не само защото беше толкова отслабнала и лицето й изглеждаше страховито — с огромни черти, като на анимационен герой, но и защото без обичайното си напрегнато изражение тя се беше превърнала в чужд човек. Очите й бяха затворени, устата й беше леко отворена; гръдният й кош се повдигаше и спадаше в синхрон с плиткото й дишане.

Медицински сестри влизаха и излизаха безшумно от стаята. Те се навеждаха над Ивет, гледаха показанията на мониторите, проверяваха малките сакчета, чието съдържание капеше във вените й, а после излизаха. По едно време влезе лекар консултант със своя специализант и двамата поговориха шепнешком, след което си тръгнаха. Малко след пристигането на Карлсън беше дошъл и новият комисар. Тя беше разменила само няколко думи с него, но беше останала до леглото известно време, гледайки Ивет смълчано, с изопнато лице.

Фрида дойде малко след три през нощта. Тя притегни един стол и седна от другата страна на леглото, загледана в Ивет. Час по-късно пристигнаха Джоузеф, Рубен, Клои и Джак. Фрида ги чу как обясняваха в коридора защо се налага да ги пуснат, а после вратата се отвори и те влязоха един по един в малката стая, заставайки смутено в долния край на леглото. Джоузеф, чиято брада беше силно набола, а лицето мръсно, извади малка бутилка от вътрешния джоб на якето си, отпи голяма глътка и я подаде на Джак, който направи същото. Фрида забеляза, че под връхната си дреха Джак беше облякъл долнище на пижама на оранжеви и зелени райета, а косата му стърчеше на остри кичури. Лявата му ръка изглеждаше огромна от гипса. Клои беше облечена в стар работен гащеризон, а лишеното й от грим лице изглеждаше съсипано от умора. Всъщност Рубен изглеждаше най-свеж сред тази група от хора, чието съществуване Даниъл Блексток се беше опитал да срине.

— Тя ще се оправи ли? — попита Клои с оглушителен шепот. — Дали ще се възстанови?

— Не говори така, сакат я няма тук — смъмри я Фрида. — Може би ни чува.

Тя погледна към лежащата в леглото фигура и каза ласкаво:

— Ние всички сме тук и те чакаме.

— Върни се отново при нас — присъедини се Карлсън с натежал от умора глас.

Час по-късно Ивет отвори очи. Отначало не виждаше нищо друго, освен ослепителната светлина, от която я заболяха очите. После започна да различава силуети на хора. Искаше й се да попита кои са те, но не можеше да произнесе думите. Тя не знаеше къде се намира, нито коя е. Опита се да си спомни, но за нея това беше нечовешко усилие и се отказа. Отново затвори очи.

— Ивет.

Тя познаваше този глас. Очите й останаха затворени, но върху лицето й се появи усмивка, въпреки че устата я болеше.

— Ивет — повика я Карлсън. — Скъпа приятелко.

— „Приятелко“? — обади се тя с прегракнал глас.

— Да, разбира се.

Ивет отвори очи. Сега вече го виждаше — нейния шеф, мъжа, когото обичаше и който никога нямаше да я обикне. А от другата страна беше Фрида. И как иначе. Винаги двамата. Но той я беше нарекъл своя приятелка. В долния край на леглото й имаше и други хора. Струваше й голямо усилие да се фокусира и накрая видя, че повечето бяха от групата, към която винаги беше искала да принадлежи. Приятелите на Фрида.

— Ще умра ли?

— Не.

Фрида хвана ръката й и леко я стисна.

— Ще живееш.

Изведнъж сетивата на Ивет се възвърнаха и тя отново усети болката и страха. Онзи нож, който безмилостно я ръгаше, и ясното съзнание, че ще изгуби живота си, на който така и не беше успяла да се порадва.

— И всичко вече приключи? — прошепна тя невярващо.

— Да, всичко приключи — успокои я Карлсън. — Ти оцеля.

Зората бавно настъпваше. Болницата отново се превръщаше в място на оживена дейност. Отвън улиците постепенно се изпълваха с различни шумове. Пристигнаха Оливия и Алексей. Оливия имаше изтощен вид, а Алексей поглъщаше всичко с тъмните си очи. Те оставиха Ивет и Карлсън, заедно слязоха надолу по стълбите и излязоха през въртящите се врати, жадно вдишвайки свежия въздух на утрото.

— Мисля си — каза Джак, примигвайки на бледата утринна светлина, — че е време за богата закуска. Наоколо сигурно има места, които отварят рано. В момента умирам от глад.

— Тогава по една английска закуска за всички — каза Джоузеф със светнало лице. — С много пържени яйца, наденички и бекон.

Той прегърна Клои.

— Ти добре?

— Добре съм, само малко съм замаяна. Закуската ще ми дойде добре.

— Фрида? — Рубен я гледаше с въпросително изражение.

Фрида поклати глава.

— Не и аз. Предпочитам да се поразходя.

— Не можеш ли първо да закусиш? Или поне да изпиеш едно кафе?

— Имам нужда да се поразходя.

— Добре. Обади ни се, ако искаш по-късно да се присъединиш към нас.

— Разбира се.

Но за всички беше ясно, че тя няма да го направи.

Фрида ги гледаше, докато се отдалечаваха: Джак с пижамата си на цветни райета и рошава коса, Оливия в предизвикателна червена рокля, Рубен с летния си костюм и лъскава плешива глава, Клои с тежките си обувки и късо подстригана коса, а до нея Джоузеф, висок и широкоплещест, обгърнал с едната си ръка раменете й, а с другата здраво стиснал ръката на малкия Алексей.

Когато се изгубиха от погледа й, Фрида се обърна и тръгна в обратната посока. Едва тогава позволи на преживяното да завладее мислите и чувствата й.

Тя закрачи бързо, отклони се от главния път и тръгна по малките странични улички, където денят за спящите хора едва сега — започваше. Зад нея се простираха пустите крайградски терени на Силвъртаун, Бариерата на Темза и порутените складове, малката къща на сляпата улица, където беше държана Клои, а после Ивет. От лявата й страна се извисяваха проблясващите на утринното слънце небостъргачи и централите на големите корпорации, където мъже и жени в костюми вече седяха зад екраните на компютрите. Фрида продължи да върви покрай магазини, чиито собственици вече вдигаха металните им щори, покрай терасовидни къщи отпреди войната и модерни жилищни кооперации, големи празни църкви и малки паркове. Към нея се приближи уличен чистач, който буташе количката си с окачени на нея торби за смет, а на дръжката й беше закачил снимки на семейството си.

Приятелите й бяха оцелели, но на висока цена: Рубен беше жестоко пребит, на Джак беше нанесен побой и ръката му беше счупена, Клои беше отвлечена, упоена и фотографирана, Ивет се беше отървала на косъм от смъртта. Имаше и други, които не бяха оцелели. Морган Роситър не беше оцелял; Брус Стрингър; самият Даниъл Блексток. Толкова много хора бяха умрели заради Дийн и заради нея. В сънищата си тя виждаше лицата им; те бяха нейните призраци и винаги щяха да населяват съзнанието й.

Фрида забави крачка и спря. Край перилата беше сложен велосипед, боядисан в бяло, на чиято рамка бяха закачени увехнали цветя и венци. Това беше един от онези велосипеди, оставяни на мястото, където собственикът е намерил смъртта си.

Джоузеф си беше поръчал традиционна английска закуска: пържени яйца, тънки филийки пържен бекон, пържени наденички, пържени филийки хляб, пържени домати и гъби. Той изстиска в чинията си кетчуп и добави щедро количество горчица, а после сложи три бучки захар в кафето си.

— Наистина ли смяташ да изядеш всичко това? — попита Клои, стиснала в ръце чаша билков чай.

Джоузеф я изгледа недоумяващо. После бодна с вилицата си една гъба и парче наденичка, потопи ги в рохкия жълтък и ги сложи в устата си.

— Ммм, вкусно — каза той. — Храната е удоволствие.

— Аз пък с удоволствие бих изпила едно „Блъди Мери“, но тук едва ли го сервират — обади се Оливия.

Всички се бяха събрали. Карлсън беше оставил за около час Ивет и сега си хапваше датски сладкиш и пиеше кафе, седнал между Рубен и подпухналата Оливия. Алексей седеше до баща си и гледаше наоколо с тъмните си, тревожни очи.

„Приличат на хора, оцелели след ужасен инцидент“, помисли си Карлсън, гледайки ги един по един. Те не изпитваха необходимост да разговарят, но от време на време някой докосваше другия по рамото или ръката, казваше по нещичко, усмихваше се. Клои намаза конфитюр върху препечената филийка на Джак. Джоузеф поглъщаше шумно купчинката храна пред себе си и от време на време бършеше с длан устата си.

Но Фрида не беше сред тях. Фрида, която беше стожерът на тази разнолика група приятели и която винаги стоеше встрани.