Призори в неделя

43

Даниъл Блексток се опитваше да накара лицето си да изглежда спокойно. В ъгълчето на лявото му око се появи тик; усещаше езика си надебелял. Знаеше, че примигва прекалено често, но не можеше да спре. Осъзнаваше, че трябва да изглежда спокоен и приветлив.

— Аз, разбира се, искам да помогна по всякакъв начин — каза той на Петра Бърдж, която беше седнала срещу него. — Но не мисля, че знам нещо, което вие не знаете. Ако разполагах с някаква информация, бих ви я съобщил. — Той се опита да говори с невинен тон, правейки се на обиден. Усещаше лицето си като гумено от усмивката, която си беше залепил; гласът му звучеше странно в ушите му. — В края на краищата, аз дадох снимката на доктор Клайн, когато беше изцяло в мой интерес да я дам на моя редактор.

По лицето на Петра Бърдж не трепваше нито един мускул и той не можеше да определи какво впечатление създаваше. Мишниците му се бяха изпотили, гърбът му също. Едри капки пот бяха избили и по челото му.

— Само няколко въпроса, господин Блексток — каза тя.

Не му хареса начинът, по който го гледаше, все едно беше образец в някаква лаборатория.

— Питайте. — Прекалено бодър тон, помисли си той; твърде силен.

— За протокола, бих искала да знам къде бяхте и какво правихте през уикенда, в който беше отвлечена Клои Клайн.

— Аз ли? Какво съм правил? — Той се остави да я гледа съсредоточено няколко секунди.

— Това е съвсем обикновен въпрос.

— Нали не си мислите, че имам нещо общо с това? — Блексток направи пауза, но Петра Бърдж не реагира, просто чакаше. — Е, добре, бях вкъщи с жена ми. В петък вечерта си бяхме поръчали храна отвън и гледахме заедно телевизия. Тя ще потвърди думите ми. „Ще ги потвърди“, помисли си той. — О, да — Доколкото си спомням, в събота излизахме заедно по магазините. Разходихме се край реката, пихме кафе край Бариерата на Темза. Написах един репортаж за вестника във връзка със серия от грабежи в района. Това е всичко.

— Къде живеете?

— Между Уест Силвъртаун и Понтуун Док. „Килкени Роуд“ 17.

— А името на жена ви?

— Лий Блексток. — Вече се чувстваше по-уверен. Тиковете по лицето му престанаха. Гласът му звучеше нормално. „Трябваше да изрази протест“, помисли си той. — Но защо ми задавате всички тези въпроси? Аз съм просто един репортер, който си върши работата.

— Къде бяхте в понеделник, двайсет и втори август?

Даниъл Блексток усети как мозъчните му клетки активно работят. Това би трябвало да е датата, когато Рубен беше нападнат. По-добре да не бъде прекалено сигурен. Невинният човек не си подготвя алиби.

— Не знам — отвърна той.

— Това е датата на едно следващо нападение.

— Трябва да погледна в работния си бележник. Предполагам, че съм си бил вкъщи с Лий. Ние водим спокоен живот — добави той. — Живеем само двамата.

— Добре. Проверете и ме уведомете. Някога срещали ли сте се с доктор Макгил?

— Не. — Помисли си дали да не попита кой е той, но се отказа. Нали беше журналистът, който знаеше всичко за Фрида Клайн. Естествено, че би трябвало да знае кой е Рубен Макгил.

— Какво ще кажете за миналата сряда?

Морган Роситър. За секунда в съзнанието му изплува онова лице, което го гледаше с блеснали от изненада очи, които после бавно угаснаха.

Даниъл Блексток разтри лицето си. Усещаше грубия допир на пръстите си върху тънката си като пергаментова хартия кожа. „Нападението е най-добрата защита“, рече си той.

— Знам какво се е случило онази вечер и не разбирам въпроса ви. Та това е нелепо. — Той вдигна дланите си, сви ги в юмруци и безшумно ги стовари върху масата. — Аз дадох онази снимка на Фрида Клайн. И за разлика от другите колеги не съм притеснявал Уилям Макълоу. А в интервюто, което взех от племенницата й, беше отделено специално място за желанието на Клои Клайн да му помогне да се справи със ситуацията.

— Господин Блексток…

Хрумна му една мисъл, студена и безкомпромисна.

— Кой ви накара да ми зададете тези въпроси?

— Защо трябва някой да ме накара?

— Да не би случайно да е била доктор Клайн?

— Защо й е да го прави?

— Не знам. Но много силно се надявам да не позволите професионалната ви преценка да бъде повлияна.

— И още нещо. Откъде знаете, че Клои Клайн е била в бар, когато са я отвлекли?

— Какво?

Мисълта му се препъна; не трябваше да допуска това, трябваше да се мобилизира.

— В интервюто казвате, че Клои Клайн е била отвлечена от един бар. Откъде знаете това?

— Откъде ли? — Той си пое така дълбоко въздух, че чак дробовете го заболяха. — Ще ви кажа откъде. Един от вашите ми каза.

— Полицай ли?

— Точно така.

— Разбирам. Кой е този полицай?

— Нали не очаквате да ви кажа името му?

— Напротив.

— Тогава ще трябва да ви разочаровам.

Даниъл Блексток видя как Петра Бърдж леко стисна челюстта си и това беше всичко. Той почака.

— В момента се води разследване за убийство — каза тя накрая. — Нещата стават много сериозни, ако се опитате да скриете информация от полицията.

— Не разкривам източниците си. Това е част от работата ми.

— Много благородно — изрече сухо тя. — Но това няма да остане без последствия.

— Имате ли още въпроси, или вече мога да се върна на работа?

— Можете да си вървите. Засега. Надявам се да си спомните какво сте правили на въпросните дати.

— Разбира се.

— И трябва да си помислите за още някой, който да потвърди всичко, което ми казахте, освен жена ви, естествено.

— Ще ви информирам.

Какво се беше случило? Даниъл Блексток си сипа още захар в чая. Ръцете му трепереха толкова силно, че част от течността се разля от картонената чаша. Краката му също трепереха. Имаше нужда да седне някъде. Имаше нужда да си помисли. В онази фраза за бара ли беше проблемът? Как можеше да е толкова глупав? Очевидно е била Фрида Клайн. Точно тя се е досетила. Той си спомни очите й, които гледаха през него.

Главата го цепеше, а от ярката слънчева светлина очите също го заболяха. Беше се почувствал невидим, но ето че сега беше осветен отвсякъде.

Петра Бърдж се обади на Фрида.

— Какво стана?

— Говорих с него.

— И?

— Пуснах го да си върви.

— Защо?

— Защото няма причина да го задържа.

— Това ли е всичко?

— Не. Ще го проверим. Но засега срещу него няма улики.

— А какво ти каза за това, че е знаел за бара?

— Каза, че е получил информацията от полицейски източник.

— Това са глупости.

— Може наистина да е така. И Лиз Барън получава информацията си от тайни полицейски източници.

— Каза ли от кого го е научил?

— Казва, че никога не разкрива източниците си.

— Колко удобно!

— Ти би ли разкрила тайните, които ти споделят твоите пациенти?

Фрида се поколеба за момент.

— Ако се окаже, че са нарушили закона, да. Той има ли алиби?

— Не съвсем, но това още нищо не означава. В дните, през които Клои беше изчезнала, той си е бил вкъщи с жена си, прекарвайки един спокоен уикенд: пазарували, гледали телевизия, разхождали се край Бариерата на Темза.

— Бариерата на Темза?

— Да.

— От коя страна?

— Как така „от коя страна“?

— На север или на юг от реката?

— Какво значение има това? Както и да е, не знам. Той живее в Силвъртаун, така че вероятно става дума за северната страна.

Фрида усети как дъхът й спря.

— Силвъртаун.

— Да.

— До „Сити Еърпорт“.

— Няма доказателства, че племенницата ти е била държана близо до него.

— Той е. Знам, че е той. Даниъл Блексток е.