Призори в неделя

22

На следващата сутрин Джоузеф седеше в залата за пресконференции, облечен с костюм и вратовръзка, гладко избръснат и измит. Той не говореше. Не можеше. Лицето му беше подпухнало, а очите му бяха зачервени. Петра Бърдж прочете изявление, което Фрида и Карлсън бяха подготвили и което съдържаше онова, което Джоузеф би искал да каже, ако беше в състояние да формулира някакви мисли и да ги изрече на глас.

Присъстваха група журналисти. Петра забеляза Лиз Барън — свежа и изгаряща от нетърпение да зададе въпросите си. Изглеждаше така, сякаш току-що се беше върнала от почивка в някоя от топлите страни: лицето й имаше шоколадов загар, а очите й блестяха от любопитство.

Журналистите искаха да узнаят дали полицията разполага с някакви следи. Петра Бърдж каза, че е открит размазан образ, заснет от камера за наблюдение под железопътния мост. Един полицай натисна бутон в лаптопа пред себе си и на екрана зад тях се появи изображение. То наистина беше размазано.

— Това — каза Петра Бърдж — може да е Алексей Морозов, но може и да не е. Също така може да е Дийн Рийв, но може и да не е.

— Знае ли се в каква посока са тръгнали?

— Не.

— Открихте ли някакви очевидци?

Това беше Гари Хилиър, един от журналистите, които бяха интервюирали Фрида. Той си беше обръснал козята брадичка и сега имаше много тънки мустаци, сякаш нарисувани с флумастер над устната му.

— Надяваме се, че тази пресконференция ще накара хората, които са видели нещо, да проговорят.

— Смятате ли, че в случая Дийн Рийв ви се надсмива? — попита един мъж с плътен глас от задните редове.

— Без коментар.

— И че винаги е една крачка пред вас?

По-късно една полицейска кола закара обратно Джоузеф и Фрида в къщата на Рубен. Джоузеф се качи в стаята си с бутилка водка; лицето му беше зачервено, а кафявите му очи бяха помръкнали. Фрида седна при Рубен. Никой от двамата не отрони нито дума: не беше останало нищо за казване. Те не включиха нито телевизора, нито радиото, нито отвориха компютъра. Ако нещо изникнеше, щяха да им съобщят. „Ти можеш да го намериш“, беше казал Джоузеф на Фрида с надежда в гласа. Тя наистина беше намерила едно отвлечено момче преди години. Но сега нямаше следа, по която да тръгне.

Чувстваше се така, сякаш търсеше вдлъбнатина в гладка и твърда повърхност, в която да се захване с пръсти. Но не преставаше упорито да мисли, да прехвърля в ума си всичко, което знае. Утрото измина, после дойде следобедът, а те все още нямаха никаква вест. Когато телефонът й иззвъня, сякаш я събуди от протяжен и мъчителен сън. Погледна екрана. Беше Карлсън.

— В момента е четири и седемнайсет — каза той. — Или поне беше преди две минути. По същото време ти е звъннал Джоузеф. Вчера. Нали знаеш какво означава това?

— Знаех още щом започнаха да претърсват канала.

— Досещаш се какво искам да ти кажа. Трябва да подготвиш Джоузеф. Или да започнеш да го подготвяш.

— Добре.

Фрида затвори телефона и се заизкачва бавно нагоре по стълбите.

На следващата сутрин слънцето изгря в пет и четиресет и пет. Две минути по-късно Джема Кауън беше край канала в Боу заедно с малкия си териер на име Шеймъс. Тя обичаше тази част от утрото, когато не беше съвсем безлюдно: все се намираше по някой фанатичен велосипедист. Дори и днес един човек, който правеше утринния си крос с качулка на главата, за да не му блести слънцето, мина тичешком край нея и се втурна нагоре по стълбите.

Шеймъс душеше наоколо. Също като нея и той беше очарован от разходката. От време на време погледът й се спираше върху корморани, сини рибарчета и върху други птици, които не познаваше. Рибите се доближаваха до водата и изпускаха мехурчета въздух, които нарушаваха гладката огледална повърхност. Тук Риджънтс Канал приличаше на селски поток, но на селски поток в постапокалиптичен пейзаж, и това беше даже още по-вълнуващо. Появиха се и други хора, които бягаха за здраве, караха велосипеди или се разхождаха със слушалки на ушите. Защо го правеха? Тя обожаваше звуците, които се носеха отвсякъде: чуруликане, цвъртене, кучешки лай, крясъци. Те бяха също такава неотменна част от живота, както и ароматът на печен хляб, който се носеше от пекарната на отсрещния бряг.

Тя мина под нисък мост. Сводът му беше толкова остър, че трябваше да си наведе главата и когато отново я изправи, погледът й се спря върху нещо много странно. На една пейка имаше човешка фигура. Но защо фигурата беше толкова малка? И защо така неподвижна? Тя се огледа, леко разтреперана, а после отиде по-близо.

Беше малко момче. Тъмна коса, мръсно лице, тениска, дънки, маратонки. Момчето изглеждаше толкова не намясто, че тя не знаеше какво да каже.

— Добре ли си? — Гласът й прозвуча странно в тишината. Детето я погледна със сериозен поглед, но не отговори. — Знаеш ли къде са мама или татко?

Момчето погледна към дясната си ръка, която беше свило в юмрук. То я вдигна и бавно разтвори длан. На нея беше написано нещо с малки печатни букви. Тя се наведе и прочете написаното на глас: „Полиция“. После извади телефона си.