Призори в неделя

55

Отначало на Фрида й хрумна да отиде до Силвъртаун, просто за да бъде там, да пообиколи, да усети атмосферата или интуицията да й подскаже нещо. Но после си даде сметка, че това щеше да бъде безсмислено начинание. Оставаше й единствено да чака, а това винаги й беше трудно. Трябваше да се залови с нещо, каквото и да било, вместо да се тормози от мисълта, че Ивет беше някъде в огромния град, жива или мъртва.

Жива. Беше сигурна, че е жива. Спомни си изражението на Даниъл Блексток. За него това би било по-интересно. Би му дало повече надмощие. Но това бяха абсолютно безполезни разсъждения. Трябваше да остави полицията да си свърши работата. Тя погледна часовника си, а после си помисли: какво значение има колко е часът?

С какво би могла да се заеме? За сеанси и дума не можеше да става. Би могла да изчисти и подреди къщата си, въпреки че през последните няколко месеца беше правила само това, за да се отърве от всичко, до което Дийн Рийв може би се беше докосвал. Беше измила, изтъркала и изчегъртала навсякъде. Погледна към масичката за кафе. Снопове светлина нахлуваха през предния прозорец и образуваха голямо слънчево петно върху кафявата повърхност. Фрида отиде в кухнята и напълни с вода до половината една стъклена чаша. Върна се, постави я в средата на слънчевото петно и започна да я движи насам-натам, докато сянката започна да пада към масата под правилния ъгъл. Порови се в едно чекмедже и извади два молива — с твърд и с мек графит, а също и един скицник. После седна до масата, сложи пред себе си скицника и двата молива и заби поглед в чашата, съсредоточавайки се в светлината и сянката и освобождавайки се от всякакви други мисли. След една цяла минута тя взе молива с твърдия графит и прокара една линия. Както винаги, се постара да преодолее първоначалното разочарование, което идваше с нанасянето на първия щрих. При други обстоятелства рисунката можеше да бъде всякаква, но сега тя трябваше да се съсредоточи върху нещо специфично, и ето че пръстите й отказваха да се подчинят. Вече виждаше как се проваля.

Фрида остави молива и взе другия, с мекия графит. Опита се да улови нещо от бледосивата сянка, хвърляна от водата, както и от сенките от пречупената светлина в самата вода, но в този миг на входната врата се позвъни. Тя остави всичко и изтича, за да отвори. На прага стоеше Джоузеф.

— А, ти ли си? — каза тя без въодушевление.

— Не радостна да ме видиш?

— Чакам новини — отвърна кратко тя.

Джоузеф влезе вътре и видя оставените на масата чаша и скицник.

— Мислех, че може би си излязла да търсиш.

— Какво да търся?

— Знаеш какво. Да търсиш нея. Ивет.

— Как да я търся? Къде? Това не е игра на криеница.

— Двамата ще я търсим. Ти имаш интуиция.

— Нямам интуиция, Джоузеф. Не съм врачка. Полицията се е заела с това. Всеки момент чакам да ми се обадят и да ми кажат, че са намерили Ивет. Тогава ще можем да се върнем към нормалния си живот.

— Ти искаш аз да си тръгна?

— Не, не. Остани. Ще навредиш по-малко, ако си тук, отколкото ако си навън.

Джоузеф се намръщи.

— Да навредя?

— Извинявай. В лошо настроение съм. Вината не е твоя.

— Аз съм твоята боксова круша — каза Джоузеф.

— Донякъде.

— Уличният стълб, в който колата се блъска.

— Добре, престани.

— Ще сипя по едно питие.

— Чай — каза Фрида.

Джоузеф отиде в кухнята и Фрида го чу как отваря шкафовете и как пуска вода от чешмата. Когато се върна обратно с две големи чаши чай, тя не беше помръднала.

— Продължавай — каза той.

— С кое?

— Да рисуваш.

Фрида взе своята чаша и отпи от горещия чай. Той опари устата й, но иначе беше хубав и й подейства ободряващо. Тя хвана отново молива и се опита да продължи, но магията беше изчезнала.

— Ти нямаш ли работа в градината на Рубен? — попита го тя.

— Утре.

Фрида отново започна да рисува. С помощта на твърдия графит тя се опита да нарисува част от сянката, леко нанасяйки напречни и надлъжни щрихи. Не остана доволна. Може би от разстояние щеше да изглежда по-добре. Фрида вдигна поглед. Джоузеф оглеждаше стената й, прокарвайки пръстите си по нея.

— Нещо не е наред ли? — попита тя.

— Стар — отвърна той. Гипсът. Ще се нагъне, а после ще се напука. Трябва да се изстърже, да се сложи нов гипс и ще стане красиво.

— Сега напукан ли е?

— Скоро. Няколко години и ще почне да се напуква.

— Добре. Може да почака няколко години. А когато започне да се напуква, мога да поживея така още няколко години.

— Електрическата инсталация — продължи Джоузеф. Кога ще я смениш?

— Джоузеф, моля те. Трябва да…

Входният звънец иззвъня отново. Щом отвори вратата и видя лицето на Карлсън, тя разбра, че новините не са добри.

— Досега не успяхме да я намерим — каза Карлсън.

— Тогава защо си дошъл?

— Благодаря ти, Фрида. И аз се радвам да те видя. Трябва да се срещна с Петра и комисаря, след което ще се върна обратно. Имам на разположение двайсет минути, достатъчно, за да ти разкажа новините, или по-скоро да те информирам за липсата на новини, и да си взема един сандвич.

— И тук можеш да хапнеш нещо — предложи Фрида.

Лицето на Карлсън посърна, когато видя съдържанието на хладилника.

— Мога да отида тук наблизо и да ти взема нещо — каза Фрида.

— Не се притеснявай. Не съм толкова гладен.

Карлсън си направи сандвич със сирене и домат.

Не изглеждаше особено привлекателен, но той го излапа на две-три хапки. Пресуши чашата с вода на масата, след което забеляза рисунката на Фрида.

— Извинявай. Това май ти беше моделът.

— Няма нищо. Разкажи ми как мина сутринта.

— Онези изоставени складове… сигурно са напът да бъдат преустроени, но не забелязах знаци за подобна дейност. Цяла сутрин претърсвахме халетата, но не открихме нищо.

— Забелязахте ли следи от нечие присъствие там?

— Какво значи „следи“? Тези помещения са изоставени от години и вътре постоянно проникват хора. Деца ходят да играят там, скитници намират подслон за спане, крадци обикалят, за да търсят скрап. Пълно е с боклуци и всякаква мръсотия, но няма нищо, което да представлява интерес.

— Значи можеш категорично да изключиш складовете като място, където някой би държал Ивет?

— Говориш като адвокат.

— Въпросът ми е важен.

Карлсън помисли малко.

— Бих ти отговорил така: не, не можем категорично да ги изключим. Те са огромни — това е цял един малък град, а не просто отделна сграда и бедата е, че ние сме много малко. В онези постройки има стотици малки помещения. Сигурен съм, че има малки помещения за складиране, които не сме проверили, мазета, кухи пространства между стените. Ние ще продължим да търсим, но не смятам, че тя е там. Мястото прилича на строителна площадка, оградена от жици, с врати и камери за наблюдение. Двама-трима тийнейджъри биха могли да проникнат там. Блексток би могъл да проникне там, ако е сам. Но не мога да си го представя да влезе там с Ивет, независимо дали е била в съзнание, или в безсъзнание.

Фрида примигна при споменаването на това име.

— Тогава какъв е планът ти?

— Планът ми е да отида на тази среща, след което да се върна обратно при екипа от претърсващи полицаи. Ще обиколим и другите складове, старите фабрики, всяко изоставено място. Ще продължим да оглеждаме и най-скритите места. Вероятно ще ни отнеме още ден-два, след което ще трябва да сменим стратегията.

— Какво имаш предвид?

— Ще сложим край на дискретността. Ще обявим публично, че е била отвлечена полицайка. Ще разпространим информацията по медиите, а също и снимката й.

— Нали си даваш сметка какъв риск ще поемете? — попита Фрида.

— По-голям риск ли е от сегашния? Да бъде държана още един ден като пленник някъде, в условия, които не можем да си представим. Ако разлепим снимката й по улиците, има шанс някой да е видял нещо, или да е чул нещо, или да подозира нещо. Това, че е традиционна стратегия, не я прави по-малко стойностна.

Когато Карлсън си тръгна, Фрида и Джоузеф се спогледаха.

— Какво? — обади се Фрида.

— Чакам да направиш нещо. Или да кажеш нещо.

— Добре, Джоузеф, С какво разполагаме?

— Аз пръв попитал.

— Снимката — продължи Фрида.

— Какво?

Фрида извади телефона си и го сложи на масата. После седна и придърпа един стол до себе си, за да седне Джоузеф. Кликна и се порови, докато намери снимката на Клои — упоена, държана в плен, просната върху един матрак.

— Ето — показа му я тя.

— Какво е това? — възкликна Джоузеф, отдръпвайки се с ужасено лице.

Фрида му обясни как се беше появила тази снимка и как тя я беше преснела, преди да я предаде на Петра Бърдж.

Джоузеф изстена и зарови лице в дланите си.

— Това толкова ужасно. Толкова ужасно. Бедната Клои.

— Не мисли за това сега — каза Фрида. В момента то не е толкова важно. Има ли нещо в тази снимка, което да ни насочи?

Джоузеф вдигна глава.

— Да ни насочи към какво?

Фрида така съсредоточено се взря в снимката, че чак очите я заболяха.

— Мисля си дали не бихме могли да разберем откъде идва светлината, което на свой ред да ни подскаже къде се намира това място.

Тя хвърли поглед към Джоузеф. Той беше сбърчил челото си.

— Аз не мисли така — отвърна той.

— Това са пълни глупости — каза Фрида.

— Какво?

— Говоря на себе си, не на теб. Посоката, от която идва светлината, няма да ни подскаже нищо, а освен това на снимката не се вижда източникът на светлина. Едно сиво и празно пространство. Един мръсен матрак на сив фон.

Фрида увеличи образа, след което продължи да го увеличава, докато не започна да се разпада на малки бели и черни квадратчета.

— Надявах се да видя някакъв печат с името на производителя върху матрака — поясни тя. Който да се окаже рядко срещан.

— Няма печат — каза Джоузеф.

Фрида местеше с пръст образа.

— Какво всъщност виждаме? Матрак като всеки друг матрак. А зад него размазан фон, който най-вероятно е част от пода и стената. Това, което ни трябва, е прозорец с гледка към известна забележителност. Единственото, което виждаме, е размазан сив фон с малки бели участъци, сякаш там е нанесена боя.

— Гипсови плоскости — каза Джоузеф.

— Какво е това?

— Плоскости за облицоване на помещения. Той стана, почука с кокалчетата си по стената и поклати глава. — Не. Това тук е тухла.

После се пресегна и почука по тавана. Чу се кух звук.

— Ето тук има гипсови плоскости. С тях се покрива всичко, те служат за изолация при пожар. Плоски, леки и лесно се поставят. После нанасяш боя или слагаш тапет.

— Сега очаквам да ми кажеш, че си специалист по гипсовите плоскости и че можеш да ми кажеш какъв вид точно са тези на снимката.

Джоузеф поклати глава.

— Не. Гипсовите плоскости са просто гипсови плоскости.

— Може ли да има гипсови плоскости в сграда като онази, която Карлсън е претърсвал?

— Възможно е.

— Джоузеф, ето тук трябва да ми помогнеш. Тази снимка преди ни показваше само толкова, колкото Даниъл Блексток е искал да ни покаже. Но сега открихме нещо, за което да се заловим.

Джоузеф разпери безпомощно ръце.

— Фрида, аз иска помогне. Аз иска намерим Ивет. Но на всички места, където аз работил, имало гипсови плоскости: по стените, на тавана, на пода.

Джоузеф и Фрида се гледаха известно време мълчаливо.

— Нека да разсъждаваме малко по-логично — каза тя накрая. Когато тези многобройни складове бъдат превърнати в офиси или луксозни апартаменти и бъдат пуснати за продажба, в тях няма да има открити гипсови плоскости. Права ли съм?

— Всички те ще бъдат покрити.

— Точно така. А Карлсън каза, че сградата, която са претърсвали, е била пълна с боклуци, оставени от разни скитници. В проект за преустройство като този, кои са нещата, които трябва да се направят, преди да се сложат гипсовите плоскости?

— Доста са — отвърна Джоузеф. — Голямо, голямо почистване. Укрепване на носещата конструкция, подмяна на водопроводните тръби, на електрическата инсталация. Гипсовите плоскости се слагат накрая.

— Много добре — каза Фрида. — Значи никой не слага нови гипсови плоскости в стара, изоставена постройка, в мазе, стар гараж или изоставен склад. Те се поставят на доста по-късен етап, непосредствено преди декорирането, нали?

Джоузеф сви рамене.

— Обикновено така се прави.

— Мисля, че те търсят на погрешното място — каза Фрида.

— Сега какво ще правиш?

— Двамата с теб отиваме в Силвъртаун.