Призори в неделя

11

Половин час по-късно, когато Алексей вече спеше в леглото на Фрида, а Джоузеф пушеше в задния двор, мобилният й телефон иззвъня.

— Клои?

Отсреща се чу дишане, а може би беше сподавено ридание.

— Клои? Какво става?

Фрида почака.

— Говори!

— Къде съм?

— Какво? Не знам. Какво искаш да кажеш? Добре ли си?

— Не.

— Добре. Идвам веднага. Кажи ми къде си.

— Къде съм? — попита отново Клои с удебелен глас. — Слушай, Клои. Говориш несвързано. Вкъщи ли си? При Оливия?

— Чувствам се зле.

— И не знаеш къде си?

Отговор не последва, чуваше се само неравно дишане.

— Огледай се наоколо. — Фрида говореше високо и ясно. — Какво виждаш?

— Какво виждам ли?

— Да.

— Едно дърво.

— Това не е достатъчно. Стой будна, не заспивай. Какво друго?

— Една църква.

— Ти си близо до църква? Знаеш ли как се казва?

— Не.

— Можеш ли да станеш права?

В отговор Клои изскимтя.

— Виждаш ли някого?

— Заобиколена съм от камъни.

— Какви камъни?

— Надгробни камъни.

— И си близо до църква?

— Около дървото са. Много. Забити са един до друг.

Сега Фрида вече знаеше къде точно беше Клои.

— Идвам — каза тя. — Идвам да те взема.

Старите надгробни камъни бяха плътно забити един до друг около Дървото на Харди в гробището „Сейнт Панкрас“. Под тях лежаха костите на отдавна починали хора, а над тях бяха надвиснали клоните на вековен ясен. Преди няколко месеца Дийн беше откраднал скицника на Фрида, в който тя беше започнала да рисува това дърво, като знак за това, че тайно е бил в дома й. След приключването на случая „Хана Дохърти“, Фрида беше отишла там още веднъж, за да помисли над всичко, което се беше случило. Онази вечер, късно в мрака, приятелите й бяха дошли при нея. Сега Клои очевидно беше там, объркана, неспособна да говори свързано.

Фрида спря едно такси, но движението около Кингс Крос пъплеше едва-едва, ето защо тя скочи от таксито и затича по „Камли Стрийт“, с Риджънтс Канал от едната й страна, и не след дълго се втурна в малкия църковен двор, където се намираше дървото, оградено от желязна ограда.

Отначало не видя Клои, но когато мина отзад, я откри от другата страна на оградата. Седеше облегната на един гробищен камък с разкрачени крака и пепеляво, подпухнало лице. Гримът й се беше размазал под очите, а косата й беше мазна и сплъстена. Беше облечена със сива лятна рокля с къс ръкав, а на краката си беше обула сандали. До нея имаше малка платнена чанта. Когато дойде по-наблизо, Фрида видя, че на врата и по босите й крака имаше драскотини. Очите на Клои бяха отворени, но тя гледаше Фрида със замъглен поглед и сякаш не я виждаше. Фрида провря ръката си през оградата и я сложи върху босия крак на Клои; той беше студен и лепкав.

— Фрида?

— Да. Почакай. Идвам да те взема.

Фрида отиде бързо до портата на оградата, но тя беше заключена с катинар и й се наложи да прескочи острите шипове отгоре. Проправи си път до племенницата си, взе ръцете й в своите и ги стисна здраво.

— Кажи ми какво е станало?

— Ммм!

Фрида хвана младото момиче за раменете.

— Погледни ме, Клои. Аз съм, Фрида.

— Фрида.

— Да. Боли ли те някъде?

— Не знам.

— Какво се е случило с теб?

— Зле ми е.

Фрида вдигна кичур коса от челото на Клои. Племенницата й не миришеше на алкохол, а на пот и на кисело.

— Ще извикам линейка, за да отидем в болницата. Разбираш ли ме?

— Къде съм? — отново попита Клои.

— Близо до Кингс Крос.

— Защо?

— Не знам.

— Искам да си отида вкъщи.

— Скоро ще си бъдеш вкъщи. Ще остана при теб. Спомняш ли си какво се е случило?

— Какво?

— Добре, добре.

Тя седна до Клои и я прегърна. Главата на Клои клюмна на рамото й.

— Някой ли те доведе тук? С кого си била?

— Не знам — измънка Клои. Гласът й беше дебел, сякаш езикът й едва се побираше в устата.

— Боли ме главата. Жадна съм. Малко ми се гади.