Призори в неделя

30

Същата нощ Фрида лежеше будна в леглото и премисляше онова, което беше научила. Рудкин беше прав: почти всички престъпници отначало са били жертви. Но това не означаваше, че всички жертви се превръщат в престъпници. И все пак… Дали Уилям Макълоу беше казал на работодателите си, че е осъждан за криминални прояви? И дали беше длъжен да им каже?

За Фрида беше важно, че хора като Макълоу можеха да бъдат спасени, като им се даде втори шанс, трети шанс и четвърти шанс. Но ако нещо се случеше с Клои? Трябваше ли да я предупреди? И ако го направеше, как това предупреждение щеше да помогне на Клои, ако не се стигнеше до уволнение на Макълоу?

Накрая тя стана от леглото и започна да се облича. Ясно беше, че няма да може да заспи. Приседна в кухнята за малко с голяма чаша чай, размишлявайки за двете домакинства: това на Рубен, където живееха Оливия, Джоузеф и Алексей, и къщата на Оливия в Излингтън, където живееха Джак и Клои. Почти всички, на които държеше, бяха в тези две къщи. С изключение на Саша. И на Карлсън. Отхвърли мисълта за Карлсън. Замисли се за Алексей и тревожните очи на баща му. Замисли се за Рубен с голия му беззащитен череп и изпитото му тяло, разяждано от рака. Дали спеше, или лежеше буден в мрака, ослушвайки се за нечии стъпки?

Фрида стана и отиде в хола, където измъкна от плика снимката на Клои, лежаща на мръсен матрак в някаква гола, мухлясала стая. Дълго време не откъсна очи от нея, изучавайки я внимателно в търсене на някаква следа. Счупеното стъкло на прозореца, напуканият гипс по стените, издължената сянка на пода: това сянката на човека зад фотоапарата ли е, или е на нещо друго? Очевидно беше някакво изоставено помещение в близост до мястото, където Темза започваше да се разширява и където самолетите летяха ниско над земята. Тя пъхна снимката обратно в пощенския плик и я сложи в чантата си. Имаше усещането, че просто очаква да се случи следващото събитие и тогава да реагира на стореното от този човек, който не беше Дийн, но имитираше Дийн и се движеше по стъпките му. Тя трябваше да действа. Мисълта за това я напрягаше като навита пружина в гърдите, като стегната кърпа около челото.

Когато най-накрая настъпи утрото и небето стана сребристо, тя отиде и си взе душ, а после се облече и върза влажната си коса на стегната конска опашка. Направи си чаша силно кафе, което изгълта на няколко глътки, и си хапна половин грейпфрут. След това тръгна пеша към Холбърн.

Тъкмо се канеше да натисне звънеца на входната врата, когато видя Уолтър Левин да се задава към нея по улицата. Той вървеше бързо, размахвайки износената си служебна чанта. Имаше бодър вид.

Тя застана пред него.

— Каква приятна изненада.

— Нима?

— Винаги ми е приятно да ви видя. Ще влезете ли?

— Можем и тук да поговорим.

Фрида го погледна. Все същият външен вид: очила с дебели стъкла, протрита вратовръзка и скъпа риза, перфорирани прашни кожени обувки, независимо от времето.

— Бива ви да уреждате разни неща, нали?

— Обичам да помагам на хората, ако това имате предвид.

— Нямах точно това предвид. Вие ме използвахте, за да се отървете от комисар Крофорд, нали? Знаехте, че той не ме харесва и ме използвахте като оръжие срещу него.

Левин се усмихна едва-едва.

— Не бъдете скромна, Фрида. Мисля, че вие сте едно доста добро оръжие и без помощ от страна на други хора. А що се отнася до Крофорд… — Левин махна с ръка. — Той имаше врагове и се провали в работата си. Можеш да направиш едното или другото, но не и двете.

— Трябваше да се досетя.

Левин я погледна.

— Изненадан съм.

— Защо?

— Очаквах да бъдете много по-ядосана.

— Никога няма да разберете как точно се чувствам.

— Предполагам. Е, ако няма нищо, което мога да направя за вас…

Той не довърши изречението.

— Има. Затова съм дошла.

— Да?

— Имам един близък приятел, който иска да получи британско гражданство. Той има и малък син. Досега не се е осмелил да направи нищо по този въпрос. Името му е…

— Джоузеф Морозов. От Украйна.

— Да.

— Оставете на мен.

— Не ви моля за това.

— Напротив, точно за това ме молите.

Фрида не отиде веднага в частния си кабинет. Първият й пациент беше отменил часа си заради заболяване от грип; следващият — Алекс Завю, същият, който страдаше от остър посттравматичен стрес и чиито данни беше дала на частния детектив, нямаше да се появи преди десет и половина. Оставаха й три свободни часа. Тя извади снимката на Клои от чантата си и отново се взря в нея, сякаш по този начин щеше да я накара да разкрие тайната си. След това отиде до станцията на метрото и се качи на една мотриса, а после се прехвърли на наземната железница, която я отведе на онова място с огромни кратери в разкопаната глинеста почва, високи кранове и празни складове, на чиито напукани фасади се виждаха избелели надписи, които говореха за тяхното славно минало: стари мелници и фабрики за бои.

Фрида отново слезе на станция „Понтуун Док“ и тръгна към Силвъртаун. Не знаеше какво точно очаква да намери. Тук нищо не се беше променило от предишния път, когато беше идвала. И въпреки това беше сигурна, че именно на това малко място между реката и доковете, където самолетите бръмчаха ниско над главите, е била доведена Клои. Тя се спря на пътя, зад нея беше порутеният склад, а пред нея — нелепо изглеждащата поредица от къщи близнаци във викториански стил. На кое от тези места някой би скрил дрогирана млада жена за цял уикенд, без да се страхува, че ще бъде разкрит? Който я е довел, очевидно е трябвало да я докара с кола. Фрида насочи погледа си във всички посоки: към широкото корито на реката, където гигантски кранове се извисяваха на хоризонта наред с новопостроени сгради; към жилищния комплекс, който още не беше довършен; към чисто новите едноетажни вили, които очакваха своите обитатели. Тя осъзна, че почти не беше срещнала жив човек, пеша или в кола; въпреки мащабното строителство, районът си оставаше безлюден.

Фрида примижа на ярката светлина и се загледа в склада зад телената ограда. От едната му страна беше построено скеле; по-ниските му прозорци бяха заковани, за да не влизат крадци и бездомници, но по-горните не бяха и на някои от тях стъклата бяха счупени. Тя се опита да си представи как изглеждаха всичките тези празни помещения, населявани от мишки и плъхове. Може би в някои от тях имаше тайни обитатели. Дали и Клои не беше държана тук вътре?

Алекс Завю закъсня за сеанса, а когато пристигна, се втурна в кабинета на Фрида запъхтян и леко замаян.

— Едва събрах сили да изляза от вкъщи — каза той, преди още да е седнал.

— Но сте го направили. Вече сте тук и това е добре.

— Напоследък все по-често ме обзема паника. Сякаш вече не усещам друго. Паниката все повече ме завладява.

— Често ви обзема паника, това е интересно — отбеляза Фрида. — По-късно ще се върнем на тази тема.

— Няма го вече нормалния ритъм на дейностите ми.

Чувствам се така, все едно съм зациклил.

— Тук сте, за да ви помогна да се освободите от това чувство — каза Фрида. Помисли си за това, как беше възложила на частния детектив да го следи тайно. — Както вече говорихме миналия път, ще подхождаме към проблема стъпка по стъпка. Искам от вас да ми разкажете отново историята си с всяка една подробност, за която се сещате. От време на време ще ви спирам, за да ви задавам въпроси.

— Добре. — Той преглътна мъчително. — Да започваме.

Хората са глупави. Те са като овцете — вървят една след друга и блеят. Не мислят самостоятелно и чакат някои друг да ги поведе в правилната посока. Смятат, че са добри, по всъщност са само послушни. Смятат, че са влюбени, макар и да са водени единствено от плътските си желания. Смятат, че са свободни, но са просто част от една система. Мравки в мравуняк.

Но Дийн Рийв не е глупав. Фрида Клайн не е глупава. Той не е глупав. Те са хора от друга класа.

Добре е, когато на света има толкова много глупаци. Това е неговото време. Той слага ръце в джобовете си и ги стиска в юмруци; присвива силно очи, така че се превръщат в малки цепки, а после отново ги отваря. Гърлото му се напряга от възбуда.