Призори в неделя

53

— Не — отсече Петра.

— Само ме изслушай.

— Не.

— Единственото, което трябва да направите, е да претърсите апартамента на Ивет. Просто да проверите.

— Фрида… Или може би ще трябва отново да започна да те наричам, доктор Клайн“. Нима аз влизам по средата на някой от твоите терапевтични сеанси и ти казвам как да си вършиш работата?

— Даниъл Блексток е направил нещо и Ивет е изчезнала.

— Ивет Лонг е излязла в така мечтания дълъг годишен отпуск.

— Тя не отговаря на обажданията ми.

Настъпи пауза.

— Звъниш ми, защото не ти е отговорила веднага?

— Звънях й много пъти. Не се включва гласовата поща. Няма никаква реакция.

— Ти да не би да си тринайсетгодишна тийнейджърка, която очаква приятелят й да й звънне? Преди време говорих с Ивет и тя беше изтощена, напълно изчерпана. Иска да избяга за малко от ежедневието. Остави я да го направи.

Фрида тръгна да казва нещо, но осъзна, че линията е затворена. Тя погледна ядосано телефона си, сякаш той беше донякъде виновен за онова, което се случваше.

След това набра друг номер.

— Можеш ли да дойдеш да ме вземеш с колата? — каза тя.

— Тя ти отказа, нали?

— Кой?

— Недей да играеш игрички.

— Нямам време за игрички.

— Добре, добре.

— Знаеш какво ще ти кажа — започна Карлсън.

Той и Фрида седяха в колата му.

— Последния път, когато се видях с Ивет, тя ми каза, че ако имам нужда от нещо, просто трябва да й се обадя. Обадих й се, но никой не отговаря.

— Никой не отговаря. От колко време? От седмица? От месец?

— Телефонът й е изключен. Тревожа се.

Карлсън се замисли за момент.

— И онова, което Петра ти е казала, е, че за това си има просто обяснение: тя е заминала някъде и не желае да бъде безпокоена.

— Да, каза нещо подобно.

— Обзалагам се, че точно това е казала. Понякога имам чувството, че прегазваш един по един детективите от Лондонската полиция, довеждайки ги до отчаяние. Накрая аз ще бъда единственият оцелял, последният, който ще изпълнява твоите заповеди. И между другото, Петра е права.

— Тогава това на никого няма да навреди.

— Кое?

— Претърсването на апартамента й.

Карлсън се извърна рязко и за пръв път изглеждаше разтревожен.

— Има ли нещо, което знаеш? Нещо, което не ми казваш?

— Знам, че нещо не е наред.

— Как смяташе да проникнеш в апартамента й?

— Мисля си, че можем да счупим някой прозорец или нещо друго.

— А ако някой те види? По-точно, ако някой ни види?

— Можем да кажем, че сме подушили газ или че сме видели крадец да влиза вътре.

Карлсън запали колата и те потеглиха. Той поклати глава.

— Подушили сме газ? Откъде ти хрумват тези идеи? Звучиш като взломаджия. Като непохватен взломаджия.

— Става дума за Ивет — каза Фрида, без да се усмихва.

— Да. За Ивет, която каза, че иска да си проясни мислите, като избяга от ежедневието и от напрежението в работата.

— Ще видим.

Движението по „Севън Систърс Роуд“ беше отчайващо бавно.

— Трябваше да взема метрото — промърмори Фрида.

— Съжалявам, че таксиметровата услуга не е по вкуса ти.

Пътуваха още двайсет минути в пълно мълчание, след което Карлсън се отдели от главния път и сви по една квартална улица, направи няколко завоя и спря. Двамата слязоха от колата.

— Никога не съм ходила у тях — каза Фрида.

— Тя живее доста затворено.

Карлсън отвори градинската порта на една малка терасовидна къща и поведе Фрида надолу по стълбите до приземния етаж. Прозорецът и вратата бяха със здрави решетки.

— Това е Тотнъм — отбеляза той. — Планът ти за влизане с взлом нямаше да проработи в този район.

— И сега какво ще правим?

Карлсън извади от джоба си ключодържател с два ключа на него. Той го тръсна леко и те издрънкаха.

— Ивет ми остави резервен комплект в случай на нужда.

— Защо не ми каза?

— Любопитно ми беше да чуя какъв план си съставила. Внимавай какво докосваш, когато влезем вътре — добави той. — Не знам защо изобщо ти казвам това. Като че ли ще ме послушаш.

Той превъртя ключа в ключалката и отвори вратата. Двамата влязоха вътре едновременно. Фрида си пое дълбоко дъх и усети някакво облекчение. През цялото време се беше страхувала да не усети онази ужасяваща и така позната сладко-кисела миризма, която тогава беше започнала да се просмуква изпод дюшемето на хола й. Но тук изобщо не се усещаше такава миризма, по-скоро въздухът наоколо беше пропит от мирис на застояло, който е обичаен за едно жилище, което не е било обитавано известно време и чиито врати и прозорци са били затворени в горещото време. Карлсън махна на Фрида да отиде при него и тя влезе в малката дневна, а после бързо обиколи неголемия апартамент. Спалня, баня миниатюрен павиран двор отзад. Искаше да види дали има нещо отличително. Нямаше.

— Няма следи от борба — каза Карлсън.

Фрида не можа да прецени дали той се шегува, после реши, че не се шегува. Тя знаеше, че Карлсън е загрижен за Ивет. Огледа се по-внимателно наоколо.

— Жилището нейно ли е, или е под наем? — попита тя.

— Жилището е на Ивет — отвърна Карлсън. — Е, тя изплаща ипотека, разбира се.

В кухнята всичко беше в изряден вид. Фрида отвори един шкаф, в който имаше стройна купчина чинии, четири чаши за вино, четири по-ниски чаши. Край задната стена в дневната имаше малък плосък телевизор и ОУО устройство. До тях на пода беше поставена голяма саксия, в която се виждаха почернелите останки на увяхнало цвете. По средата имаше ниска стъклена масичка за кафе с фотьойл от едната страна. От другата страна, край лявата стена, беше сложен диван в същия стил. Над дивана висеше картина на една неестествено червена лисица, седнала върху заледено езеро.

— Изглежда така, сякаш живее тук под наем или пък току-що се е нанесла — отбеляза Фрида.

— Ивет се нанесе тук преди три години — каза Карлсън. — Или може би преди четири.

— Не прилича на място, където човек живее щастливо.

— Нали ти казах, че Ивет е необщителна и живее доста самотно. Дори не мога да си представя колко потресена би била, ако отнякъде ни видеше тук и чуеше забележките ти за живота и за жилището й.

— Колко добре познаваш този апартамент?

— Бил съм тук само веднъж, и то когато тя се нанасяше. Превозих й някои неща с колата.

— Значи не познаваш добре апартамента.

— Както казах, бил съм тук само веднъж.

— И не би могъл да кажеш дали тук има нещо необичайно, нещо нетипично за интериора?

— Не. Макар още от пръв поглед да се вижда, че тук няма нищо необичайно.

— Има едно нещо.

— Какво?

Фрида посочи към изгнилото цвете.

— Какво му е толкова необичайното?

— Преди да заминеш на почивка, се разбираш с някого да ти полива цветята.

— Трябва да видиш моето жилище.

— Виждала съм го. Много пъти.

— Тогава би трябвало да знаеш, че е пълно с изсъхнали или умиращи цветя. Постоянно си купувам нови и нови, и опитвам всичко. Поливам ги обилно, после ги поливам съвсем малко. Подхранвам ги, после ги оставям така, без обогатители. При всички случаи загиват.

— Значи това изсъхнало цвете тук не ти се струва обезпокоително?

— Мога да кажа единствено, че е изсъхнало от доста време.

Двамата влязоха в банята. Фрида отвори шкафчето.

— Всичко си е на мястото — каза тя.

— Какво например?

— Паста за зъби, четка за зъби, парфюм, крем за лице, тампони за лице, шампоан, дезодорант, дамски тампони грим, конец за зъби, таблетки за храносмилане.

— Това е логическа грешка.

— Какъв вид логическа грешка?

— Не можеш да видиш предметите, които не са тук. Нещата, които е взела със себе си. Новата си четка и паста за зъби, любимия си парфюм и прочие.

— Може би си прав.

Те се върнаха в кухнята. Фрида отвори хладилника, а Карлсън започна да отваря вратите на кухненските шкафове.

— Ще си признаем ли пред Ивет за това? — попита той.

— „Признаем“ не е точната дума.

— Ти как ще се почувстваш, ако аз и Ивет направим същото в твоята къща, докато те няма?

— Аз съм над тези неща.

— Изобщо не ти вярвам.

— Виж — каза Фрида и му показа малка пластмасова опаковка с полуобезмаслено мляко. — Нормално ли е да си оставиш прясното мляко в хладилника, когато заминаваш на почивка?

— Да — отвърна невъзмутимо Карлсън. — Мляко и всякакви храни, които могат да се развалят. Когато се върна, обикновено намирам хладилника си пълен с плесен. Това е част от…

Той внезапно млъкна.

— Не съм сигурен, че искам да ти покажа какво намерих.

— Нека да видя.

Карлсън държеше в ръката си паспорт, който отвори.

— Преди да кажеш нещо, да, на Ивет е. Но това нищо не променя. Мислех си, че тя би избрала да отиде на някое хубаво място сред природата на Англия, Шотландия или Уелс, с много възможности за разходка, като например националния парк Пийк Дистрикт.

— Увехнало растение. Прокиснало мляко. Паспорт. Това не говори ли много?

— Не знам. Може би говори за човек, който е бил разсеян, унил и е тръгнал набързо. Винаги съм вярвал на интуицията ти. Е, освен в случаите, когато не съм. Но, честно казано, ако си се надявала да откриеш някаква неопровержима улика, въпросните находки не могат да се окачествят като такива.

Фрида се подразни от думите му, но не каза нищо. Двамата влязоха в спалнята и Фрида започна да отваря чекмеджетата и да изважда дрехи и бельо.

— Не понасям да гледам всичко това – каза Карлсън. — За бога, сгъни ги обратно така, както ги е оставила Ивет.

След още половинчасово търсене, Карлсън настоя Фрида да престане да рови.

— Гледаш на места, които вече прерови. Време е да си вървим.

Фрида огледа дневната на Ивет. Идеята да напуснат жилището никак не й допадаше.

— Има нещо необяснимо — каза тя. — Както когато са ти поставили местна упойка и не усещаш болка, но тя продължава да е някъде в теб. Точно по този начин се чувствам.

— Приключихме тук. Няма нищо необяснимо.

— Прав си — каза неохотно Фрида. — И ти благодаря. Благодаря ти. Благодаря ти, че ме доведе тук, без да възразиш и без да ми размахаш пръст, че напразно съм настояла.

— Нали знаеш, че не постъпвам така. Изкушавам се, естествено, но не го правя.

Върнаха се обратно в колата и Карлсън запали двигателя.

— Добре ли си?

Фрида бавно поклати глава.

— Изключи двигателя — каза тя.

— Какво?

— Много те моля.

— Нали приключихме. Не може ли вече да се прибираме?

Върху лицето на Фрида се беше изписало изражение, което Карлсън добре познаваше.

— Има нещо в дневната на Ивет, което не е както трябва — изрече тя с упорита нотка в гласа.

— Може би са нужни още няколко картини, които да говорят повече за личния й вкус — каза Карлсън.

— Телевизорът! — продължи Фрида, сякаш изгубила представа къде се намира. — Спомняш ли си разположението?

— Разбира се, че си го спомням. Нали току-що си тръгнахме.

— Телевизорът е сложен до задната стена. Диванът е до лявата стена, а фотьойлът е срещу него, от другата страна на малката стъклена масичка. Нали така?

— Да, точно така. Но какъв е проблемът?

— Как човек гледа телевизия?

— Какво значи „как“?

— Имам предвид, откъде?

Карл сън сви рамене с неразбиране и леко раздразнение.

— Сядаш на стола. Или на дивана.

— Но те и двете са под ъгъл от деветдесет градуса спрямо екрана.

— Е, извиваш си леко главата.

— Можеш да го направиш веднъж, но по принцип не си подреждаш мебелите по този начин.

— Не мога да повярвам, че водим сериозна дискусия за подредбата на мебелите на Ивет, но да предположим, че когато е искала да гледа телевизия, е премествала някой от тези мебели.

— Искаш да кажеш, че е местила тежкия диван, за да гледа новините?

— Или фотьойла.

— Ще трябва да се върнем обратно в жилището.

— О, моля те, Фрида.

— Само за две минути. За една минута.

Карл сън си пое дълбоко дъх.

— В момента броя до десет — обясни той. — Наум. Така. Готово. Сега отново съм спокоен и можем да се върнем в апартамента на Ивет за две минути.

— Благодаря ти, Карлсън.

— Моля, няма защо, Фрида.

Но после млъкна и дълго време не проговори. Двамата излязоха от колата и той я заключи, след което порови за ключовете и отвори входната врата на Ивет. Веднага щом влязоха в стаята, Фрида коленичи и огледа килима.

— Ето — почти веднага каза тя. — Не мога да повярвам, че съм била толкова глупава.

Карлсън погледна там, където тя сочеше. На килима имаше малка кръгла вдлъбнатина, с диаметър около пет сантиметра.

— Е, и? — каза той равнодушно. — Или диванът, или фотьойлът е бил сложен там. Значи бях прав.

— Не, не беше прав — възрази Фрида. — Диванът е бил преместен. Издърпай го обратно на мястото му.

— Слушам, госпожо — отвърна шеговито Карлсън.

Той хвана с две ръце дивана и го измести. В следващия миг отстъпи назад и изруга:

— Проклятие!

Фрида пристъпи напред и двамата с Карлсън се втренчиха в буквите, изписани с широк замах на стената: Фрида Клайн.