Призори в неделя

8

Както всяка сутрин около единайсет, полицейската кола сви по „Сафрон Мюз“. От нея слязоха две полицайки и влязоха в къщата на Фрида. Едната се наведе и взе пощата от изтривалката.

— Ще се видиш ли отново с него?

— Чакам той да ми се обади.

— Харесваш ли го?

Те сложиха писмата на масата.

— Не знам какво точно търсим.

— Ако някой от тези пликове започне да тиктака, ще трябва да бягаме презглава.

— Това изобщо не е смешно. Така или иначе, няма нищо по-различно от предишните дни. Сметки, рекламни листовки и… — Тя спря и взе един плик. Името на Фрида и адресът й бяха написани с големи букви, сякаш ги беше надраскало някое дете. — Мислиш ли, че трябва да звъннем по телефона?

— Това писмо е адресирано до вас.

Петра взе една прозрачна найлонова торбичка за съхраняване на улики и леко я залюля пред Фрида.

— Защо е у вас?

— Ние, естествено, проверяваме пощата ви и ни е нужно съгласието ви, за да отворим този плик.

— Трябва ли ви?

— Да речем, че да.

— Тогава действайте.

Петра Бърдж извади латексови ръкавици от джоба си и издърпа плика от найлоновата торбичка. Много внимателно тя отвори плика от долния му край и измъкна сгънат лист хартия. Отвори го и го заглади. Прочете го, а после го завъртя. Фрида се наведе напред:

— Това някой ваш приятел ли е? — попита Бърдж.

— Не.

— Тогава кой е?

— Дайте ми минутка. — Тя извади телефона си и звънна на Джоузеф.

— Фрида?

— Познаваш ли някой си Даниъл Глашър? — Последвалата пауза беше толкова дълга, че Фрида си помисли, че линията е прекъсната. — Ало? Джоузеф?

— Дани. Да. Аз работи с него. Не сега. Преди.

— Същият ли, който познаваше Дийн Рийв?

— Да. Нали ти казах преди.

— Говорил ли си с него напоследък?

— Той се е преместил. Какво се е случило?

— Ще ти кажа, когато разбера. — Фрида отново прибра телефона в джоба си. — Дийн е работил с Джоузеф в

Хампстед в една голяма къща, която беше изтърбушена и построена отново. Въпросният Дани Глашър е работил там по същото време в качеството си на електротехник и явно той е дал полезна информация на Брус Стрингър, малко преди последният да бъде убит.

— Защо му е на този електротехник да ви заплашва?

— Той не ме заплашва.

— Не ви разбирам.

— Можете да разберете това по почерка. Вижте как е написано „Б“ в „Буш“. Погледнете целия текст: личи си треперещата ръка, с която е бил написан. Да, Дани е написал думите, но те не са негови. Дийн Рийв е продиктувал това писмо.

Петра Бърдж сбърчи чело и се вгледа по-внимателно.

— Но в това няма никакъв смисъл. Защо Рийв ще се разкрива по този начин?

— Защото това е без значение.

— И ако изпраща заплашително писмо, защо в него ще си съобщава адреса?

— Защото иска аз или вие да отидем там.

— Смятате, че това е нещо като клопка?

— Не.

— Ще открия къде е тази „Буш Терас“ и ще отидем там с екип още сега.

— Аз може ли да дойда?

Петра я изгледа неодобрително.

— Това да не ви е ден на отворените врати?

„Буш Терас“ се намираше в жилищен квартал в Брент, който беше едва на четиресет години, но изглеждаше така, сякаш го подготвяха за събаряне. Половината от къщите бяха със заковани прозорци и врати. Полицаите пристигнаха с две коли и един микробус, блокираха входа към улицата и въоръжени и с шлемове на главите, се приближиха в индианска нишка до къщата. Трима от полицаите носеха метален таран.

Петра Бърдж натисна звънеца. Никой не отговори. Тя кимна и полицаите тласнаха напред металния таран, който разби паянтовата входна врата. Един от тях разчисти с крак дървените отломки. Те се втурнаха вътре, масивните им обувки затропаха силно по балатума, а после по-глухо по мокета. След това изчезнаха по различните стаи и се чуха викове „Чисто!“.

Тя влезе в кухнята. Къщата изглеждаше зле, беше вехта и порутена. Стените бяха олющени, един от прозорците беше счупен и закрит с картон, но иначе беше подредено. Порцелановите чаши, чиниите и стъклените чаши, макар и да не си съответстваха, бяха измити и старателно подредени на дъската за сушене. Капещият кран на чешмата дразнеше слуха. Петра Бърдж се пресегна да го затегне, но после размисли.

Някой сложи ръка на рамото й и тя се обърна. Един полицай беше свалил шлема си. Лицето му беше бяло като тебешир.

— Има нещо, което трябва да видите. В гаража е.

Той я поведе през къщата и влязоха в гаража, който заемаше половината от партерния етаж. Вътре нямаше кола. В дъното имаше хладилен шкаф, който беше отворен и бръмчеше. Петра Бърдж се приближи до него. Беше пълен с ролки полиетиленово фолио. А между тях се виждаше лице, което гледаше право в нея.

Фрида седеше в кухнята на Оливия и пиеше чай. Клои току-що беше излязла след разгорещена кавга с майка си. Приятелката на Фрида — Саша, беше там заедно със сина си Итън, който се беше разположил в скута й и лениво си играеше с яката й. Саша току-що беше разказала на Фрида за плановете си двамата с Итън да се преместят да живеят при баща й през следващите шест месеца, докато тя успее някак си да подреди живота си. Фран Болтън беше в дневната. На горния етаж се чуваше как Оливия мести някакви мебели. Навън валеше студен силен дъжд и дневната светлина беше слаба като при свечеряване. Фрида копнееше да си бъде у дома, в малката си къща, край топлата камина, в компанията единствено на своя котарак.

Мобилният й телефон иззвъня: беше Петра.

— Ало?

— Той излезе на светло. Сега вече ще го хванем.