Призори в неделя

47

Тя вървеше с бърза крачка от частния си кабинет към болница „Сейнт Дънстън“ в Кларкънуел. Предишната вечер беше отишла там с Джак, беше пътувала с него в линейката и го беше придружила до операционната. Вече го бяха натъпкали с морфин, но той беше успял да й каже нещо, преди да го откарат за операция.

— Излъгах го — беше изграчил той.

— За какво?

— Той ме попита дали съм десничар, или левичар. Казах му, че съм левичар.

Фрида погледна към дебело обинтованата му лява ръка.

— Но не съм.

Тя му се беше усмихнала, наблюдавайки го как постепенно притваря очи, след което се беше навела и го беше целунала по челото.

— Ще се видим по-късно — беше му казала тя.

Сега, докато вървеше към болницата в ситния летен дъжд, Фрида проведе няколко телефонни разговора. Първият беше с Рубен.

— Аз съм.

— Слава богу.

— Добре ли си?

— Не ме мисли мен. Как е Джак?

Те говореха бързо, сякаш вече нямаха време за нормален разговор, а само за важни неща. Тя си го представи — слаб и с гола глава, как седи в кабинета си, а навън ситният дъжд пада върху моравата му.

— Тъкмо отивам при него.

— После ми кажи как е.

— Разбира се. Как са нещата при теб?

— Нали знаеш. Не ми е добре и ми се повръща. Джоузеф пече кексчета и приготвя задушено месо, сякаш мирисът на украински ястия ще спаси света. Алексей трудно казва по някоя дума, но звуците от компютърните му игри изпълват къщата. Оливия прекарва доста време в избата ми, налива си щедро от виното и плаче.

— Значи около теб е доста оживено.

— Съмняваш ли се?

— Някакъв шанс да стане още по-оживено?

Настъпи кратко мълчание.

— Клои. Не бива да остава сама.

— Тя и без това е в къщата ми през повечето време.

— Рубен…

— Не е нужно да ми обясняваш.

— Добре. По-късно ще помоля Джоузеф да отиде и да й събере нещата, от които има нужда. Тя не бива изобщо да се връща там. О, и, Рубен, пред къщата ти денонощно ще има кола с двама полицаи. Може би вече са там.

Докато се приближаваше към „Сейнт Дънстън“, Фрида забеляза позната фигура, която стоеше пред въртящите се врати.

— Клои, мислех, че си на работа.

— Трябваше да дойда. — Клои вдигна към Фрида мокрото си от сълзи лице.

Фрида взе ръката й в своята.

— Да отидем заедно при него.

— Вече опитах. Не става.

— Как така?

— Не искат да ме пуснат. Часовете за свиждане са други.

— О, така ли? — каза намусено Фрида. — Сега ще видим.

Вратата към отделението на Джак на третия етаж беше плътно затворена. Двете изтриха ръцете си с дезинфектант и Фрида почука силно. През стъклото се виждаше как медицински сестри ходеха насам-натам. Зад тях се появи санитар, който буташе багажна количка. Той набра охранителния код и отвори двойната врата. Фрида влезе след него и махна на Клои да я последва.

— Извинете.

Една сестра застана пред тях, препречвайки им пътя.

— Дошли сме на посещение при Джак Дарган. Легло 17.

— Часовете за посещение са други.

— Трябва да го видим.

Сестрата погледна часовника, закачен на престилката й.

— Елате отново след два часа и половина. Тогава ще можете да го видите.

— Не.

— Моля?

— Не.

— Фрида — прошепна нервно Клои. — Не създавай суматоха.

— Суматоха? — Фрида погледна строго племенницата си. — Много е просто. Няма да мръднем оттук, докато не го видим.

Клои се изкикоти притеснено.

— Ще се обадя на болничната охрана.

— Направете го — каза Фрида.

— Какво има, Тереза? — попита жена със сестринска униформа, която не беше синя, а бяла. — Някакъв проблем ли?

— Дошли са на посещение, но им казах да дойдат в определените за това часове. Не искат да си тръгнат.

— Как така не искат да си тръгнат?

— Нашият приятел Джак Дарган снощи е бил нападнат и пребит. Няма близки, които да го посетят, и ние дойдохме да го видим и да го окуражим. Сигурна съм, че ще се съгласите, че е безсмислено да ни отпращате.

— Но вътрешните правила…

— Ако според вашите вътрешни правила не бива да ме допускате в отделението, значи си заслужава да бъдат нарушени.

Втората сестра погледна към Фрида, към Клои, която най-после беше спряла да се кикоти, към Тереза. Тя въздъхна уморено и каза:

— Добре, вървете.

Когато Клои видя Джак, започна да плаче. Той лежеше в леглото с гипсирана ръка, която беше окачена на лебедка. По челото му имаше множество шевове, а едното му око беше затворено; кожата около него беше охлузена и подута. Носът му беше отекъл и насинен. Към здравата му ръка беше включена система, а той самият беше включен към машина, която ритмично пиукаше.

Джак се опита да им се усмихне, но раните по лицето му не му позволяваха. Лявото му око ги гледаше и от него се търкулна самотна сълза.

— Здравейте — каза той пресипнало. — Стори ми се, че чух гласовете ви.

— Недей да говориш — каза Фрида. — Жаден ли си?

Той кимна. Фрида взе стъклената чаша от нощното шкафче и сложи препънатата сламка в устата му.

— Боли ли те? — попита Клои.

— Дават ми болкоуспокояващи. Много.

— Сигурно е било ужасно преживяване. Е, добре, не казвай нищо. И сама мога да видя. Говоря тъпотии, защото не знам какво да кажа. Горката ти ръка! Горкото ти лице! Едва те разпознавам. Господи, сигурно е било много страшно. Може би си си помислил, че ще умреш.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита го Фрида.

Джак поклати глава.

— Фрида ми каза, че си го излъгал, че си левичар. Това е удивително! Просто удивително! Едва ли щях да проявя такава съобразителност, ако някой ме нападнеше.

— Слушай, Джак — продължи Фрида, — ще дойда отново. Ние всички ще идваме да те видим, докато си тук. Ако имаш нужда от нещо, ще ни кажеш. Когато те изпишат, и ти ще се пренесеш в къщата на Рубен. Струва ми се, че там е най-сигурно. Но сега искам да те попитам дали има нещо конкретно, което си спомняш?

— Миризмата.

— Спомняш си миризмата му?

— На пот.

— Чудесно. Всичко може да е от полза.

Той ги погледна безпомощно с едното си око. Дори рижата му коса изглеждаше ужасно.

— Добре се справяш — каза накрая Фрида.

— Скъпа — каза Даниъл Блексток нежно. Той беше застанал зад жена си, докато тя приготвяше вечерята, и масажираше врата й със здравата си ръка. — С какво да ти помогна?

— Да ми помогнеш?

Лий Блексток очевидно се стресна от думите му.

— Да. Ти работиш толкова много, освен това се грижиш и за мен, а аз не ти показвам достатъчно колко съм ти благодарен.

Лий Блексток извърна глава и го погледна. Изражението му беше така мило. Тя му се усмихна и го остави да масажира врата й, макар че той го натискаше прекалено силно.

— Остава ми само да направя картофеното пюре.

— Любимото ми!

— Боли ли те много ръката?

— Нищо ми няма.

— Даниъл — изрече предпазливо тя.

— Да.

— Аз винаги ще ти помагам. Знаеш това. — Тя млъкна, но той не каза нищо, само продължи да забива пръстите си в плътта й. — Просто си мислех дали не би искал да ми кажеш… — Гласът й стана несигурен и тя спря.

— За вчера ли говориш?

Тя кимна.

— Имаш ли ми доверие, Лий?

— Разбира се, че ти имам доверие.

— Аз работя много, по цели дни и нощи, за да спечеля достатъчно пари, така че да се чувстваме спокойни. Ти разбираш това, нали?

— Аз просто се питах… Но ако не искаш да ми кажеш, няма проблем.

— В момента нещата при мен се развиват добре.

— Това е прекрасно, Даниъл. Радвам се. Ти го заслужаваш.

— Откриват ми се добри възможности и трябва да се възползвам от тях.

— Естествено.

— Искат да вземат интервюта от мен. Може да ме поканят и в радиото. Ти не би искала да попречиш на всичко това, нали?

— Не!

— Добре. Аз знам, че ти ми имаш доверие и ти знаеш, че аз ти имам доверие. Доверието ми към теб е оправдано, нали?

— Да.

— Защото ние с теб сме партньори. Всичко, което правим, го правим един за друг. Нали така?

— Да, разбира се.

— Тогава няма нужда да говорим повече.

Когато Фрида отвори входната врата на Рубен, чу силни викове и писък, хленч от Оливия и нещо като пляскане. Тя се втурна в дневната и отначало се зачуди на това, което видя.

Те всички бяха приседнали на пода в неравен кръг, наведени напред, а ръцете им се движеха бързо.

— Какво става тук? — попита тя, извисявайки глас над врявата.

— Тази беше моя! — провикна се Рубен, без да вдига поглед, и плясна силно една карта. Той беше облечен с нов халат — дълъг до петите марокански кафтан на жълти и лилави райета, а лицето му беше зачервено.

— Карти — промърмори Фрида. — За карти ли е цялата врява?

— Играем на „Препускащия демон“ — провикна се Клои. — Включи се и ти.

— Не сега.

Тя се загледа в тях с техните колоди от карти и възбудени лица. Дори Алексей участваше в играта, макар да й се стори, че той изобщо не разбираше правилата.

Фрида се замисли за семейството, в което беше израснала: баща, който се беше самоубил, майка, която никога не беше искала деца и го беше казала дори на смъртния си одър, братя, които негодуваха и не одобряваха начина й на живот и с които тя никога не се срещаше. Кръвни връзки. Ето това беше нейното истинско семейство — разнолико и шумно, събрано в тази топла и изпълнена с глъчка стая.