Призори в неделя

57

— Вече ти казах — изрече гневно Клои. — Не усещам нищо, не чувствам нищо. Не мисля, че някога съм била тук, но явно това не означава нищо за теб. Не знам какво очакваш от мен.

Те стояха на малка улица, която завиваше около тревна площ, в центъра на която беше засадено дърво. Всички къщи бяха съвсем нови; някои бяха със завеси на прозорците и паркирани пред тях коли, макар и само с кална, набраздена пръст там, където би трябвало да са градините им, а други не бяха съвсем довършени. Макар и все още да беше горещо, слънцето вече грееше по-ниско на хоризонта.

— Не е тук — обади се Джоузеф. — Вижте.

Той посочи към една къща през няколко врати по-надолу, където двама мъже със защитни каски работеха по покрива.

— Наоколо постоянно има хора. Не е възможно.

— Прав си.

Фрида отново извади пътеводителя на Лондон.

— Вече бяхме ето тук.

Тя прокара пръст по маршрута, който бяха извървели.

— Сега ще тръгнем в тази посока. Нещо против?

— Какъв е смисълът? — попита Клои. — Аз само се мъкна след вас, без да знам какво очаквате от мен.

Фрида се втренчи в племенницата си, а после извади телефона си.

— Виж отново снимката.

— Не е нужно. Виждам я всеки път, когато затворя очите си.

— Моля те.

Джоузеф се дръпна встрани и се обърна с гръб към Клои, преструвайки се, че гледа конструкцията на покривите.

Клои изкриви лицето си в гримаса.

— Добре.

Фрида й подаде телефона. Клои се загледа в снимката си, на която лежеше просната върху мръсен матрак. Гледа я продължително време, с безизразно лице, а после подаде обратно телефона на Фрида.

— Все едно гледам някаква непозната — каза тя. — Почти усещам онзи матрак под себе си. Усещам и как се опитвам да отворя очите си, но клепачите ми са толкова натежали, че ме мога. А също и миризмата.

— Да?

— Не знам. Това е всичко.

— Добре. Поне се опита.

Докато вървяха, телефонът й иззвъня. Тя го извади от джоба си и видя, че се обажда Петра.

— Да?

— Реших, че трябва да те уведомя. Изгубихме следите на Лий Блексток.

— Как, по дяволите, допуснахте да се случи това?

— И аз съм не по-малко гневна от теб.

Фрида замълча. Не знаеше какво да каже.

— Ами Даниъл? И той ли ви се изплъзна?

— Той обикаля безцелно насам-натам.

— Знае, че го следите.

— Може би.

— Той определено знае.

Най-после моментът беше настъпил и той имаше план какво да прави. Но точно тогава телефонът му иззвъня. На екрана беше изписано името на Сузи Хариман, журналистката от новинарската агенция, която винаги се уреждаше с интересни сюжети, които би трябвало да дават на него. Усети някакво стягане в гърдите и щеше да затвори, но после размисли.

— Да, Сузи?

— Даниъл — каза тя запъхтяно. — Толкова се радвам, че те откривам. Пиша една статия за домашното насилие и реших, че с твоя опит ти си човекът, който може да ми помогне да…

— Не.

— Моля?

— Повече няма да ти помагам — изстреля той, завладян от чувство на свобода и въодушевление. — Защото си една тъпа и невежа кучка, която се развява с изпъчени гърди из редакцията. Не бих си легнал с теб дори да ми плащаха.

Даниъл млъкна и почака, но от другата страна на линията беше тихо. Тя беше затворила.

За момент го обзе силен гняв и светът сякаш се завъртя наоколо. На няколко пъти си пое дълбоко дъх. Тези реплики не му донесоха очакваното удовлетворение.

Но сега не биваше да се разсейва: имаше задача, която трябваше да изпълни.

Той пое с твърда крачка напред. Знаеше, че го следят, но бяха на доста голямо разстояние и вероятно се бяха отегчили от безбройните безполезни обиколки, на които ги беше подложил през последните няколко дни. Железопътната гара на „Докландс Лайт Рейлуей“ се намираше от дясната му страна и той видя малък червен влак, който тракаше към него. Между него и влака имаше обширен пуст участък с останки от циментова настилка, обрасъл с къпинови храсти, коприва и плевели с височината на човешки ръст, а също и рушащи се постройки, в които беше струпан боклук, ръждясали скелети на коли, купища стари гуми, останки от двуетажен автобус, обърнат на една страна. Безброй пъти се беше разхождал в тази пустош, наблюдавайки чайките, които кълвяха купчините боклук.

Даниъл сви зад ъгъла. Това беше неговият шанс. Той извади телефона си от платнената си чанта и го хвърли в канавката. Пое си дълбоко въздух, усещайки как изпълва гърдите му, и се прехвърли през оградата в пустия участък. Когато се приземи на краката си, усети остра болка, едното му коляно поддаде и той изстена, но продължи да се движи тичешком, ниско наведен, докато стигна до една барака, където бяха складирани десетки хладилници с откачени врати и очукани перални машини. Беше прехвърлил всичко това през ума си, докато лежеше буден до Лий нощем, а също и докато беше обикалял улиците, следван по петите от полицаите. Беше обмислил всеки ход, така че сега не му се налагаше да мисли. Продължи да тича през бараката; с крака си ритна нещо меко — не му се искаше да мисли какво беше то — и след малко излезе от другия й край, където стената се беше срутила. Сега не се виждаше от пътя. Продължи да тича покрай планината от смачкани коли и бусове, гледайки ги, без да вижда изтърбушените им седалки и счупени прозорци, нито дивите растения, които бяха поникнали във вътрешността им. После се втурна по стръмния наклон и край редицата от дървета. Обърна се назад, очаквайки да ги види зад себе си, но нямаше никого. Той продължи да тича към изоставените фабрики, чиято плътна сянка падна отгоре му, така че изведнъж му стана студено, въпреки потта, която се стичаше по лицето му.

Спря се за малко край една купчина въглища, за да си поеме дъх. Обърна се отново, но и този път не видя никого. Недалеч пред него беше гара „Понтуун Док“. Той извади от чантата си бейзболна шапка и синя тениска и си ги сложи. Извади също и телефон с предплатена карта и го пъхна в джоба си. Беше помислил за всичко, дори и за нова карта за градския транспорт, за която беше платил в брой. Въпреки че всичко това скоро нямаше да има значение. Изкачи се по железопътния насип и се озова пред гарата. Изправи се и пъхна ръце в джобовете. Дори започна да си подсвирква, но устните му потръпваха и бяха толкова сухи, че нищо не се получи. Влакът пристигна, той се качи и притисна лицето си към прозореца.

Лий вървеше все по-бавно и по-бавно. От дългото ходене на петата на единия й крак се беше появила раничка, а под гърдите и на кръста й се беше събрала пот. След малко спря. Вече беше пристигнала на мястото. Тъкмо навреме. Скоро всичко щеше да приключи. Веднъж се беше опитала да убие един заек, болен от миксоматоза, който се влачеше безпомощно по улицата пред дома им. Беше взела един камък и се беше надвесила над него, но той я беше погледнал с кървящите си слепи очи и тя не беше посмяла да го направи.

Седна на една ниска ограда, обви ръце около себе си и затвори очи. Седя така в продължение на няколко минути, поклащайки се леко. После отново отвори очи и бръкна в чантата си. Докосна сгъваемия нож, а също и по-дългия — онзи, с който щеше да нанесе удара. Наистина щеше да го направи.

Фрида и Джоузеф го бяха правили и преди, когато бяха обикаляли из лабиринт от пресичащи се улици в търсене на едно изчезнало момче. Те крачеха мълчаливо, като наблюдаваха внимателно и се оглеждаха за някакъв знак. Зад тях се тътреше Клои, чиито крака в тежките обувки се бяха подули от горещината. Тя не гледаше към фасадите на редиците от новопостроени къщи, нито към строителните площадки или пък към оградите с големи табели, предупреждаващи минувачите да се пазят. Клои гледаше във вътрешността им. Тя си мислеше за снимката: легнала на матрак с разтворени крака, с вдигната нагоре рокля, и се опитваше да се пренесе в онази стая.

Тримата бяха стигнали до едно кръстовище, от което във всички посоки се виждаха къщи: малки, квадратни, с червени тухли, еднакви на вид, всяка от тях с гараж и малка градинка отпред.

— Сега накъде? — попита Джоузеф.

Фрида се огледа внимателно наоколо. Лицето й беше непроницаемо, черните й очи гледаха съсредоточено. Тя посочи наляво.

— Натам.

Мястото беше пусто. Обичайните звуци от ежедневието: колите по шосето, набиращият скорост самолет над нея — сякаш идваха много отдалеч, като в сън. Вратата беше заключена с голяма ключалка, която сигурно Даниъл беше поставил, а също и с катинар, но Лий имаше ключ. Тя го извади от чантата си. Ръката й трепереше, а пръстите й бяха толкова непохватни, че го изпусна и трябваше да го търси из песъчливата пръст наоколо. Накрая отключи вратата и леко я натисна. Тя се отвори и Лий влезе вътре.

Лъхна я задушаваща топлина и мирис на застояло, на тухлен градеж и дървесина, и на още нещо. Какво беше то? Гърлото й се сви от страх: какво щеше да намери, когато се качеше по стълбите нагоре до стаята вдясно?

— Много е възможно — каза Джоузеф.

Високо над тях летеше самолет, който оставяше бяла следа в небесната синева.

— Така ли мислиш?

— Тези къщи са празни — продължи Джоузеф. Никой не идва тук.

— Откъде знаеш?

— Винаги си личи, когато има строителни работи — отвърна Джоузеф. — А тук няма камиони, няма скелета. Нищо.

Те бяха застанали в края на една сляпа улица и гледаха към парцел от новопостроени къщи, които обаче изглеждаха запуснати и изоставени. Около всяка от тях имаше гъста кал, прозорците им бяха без завеси и зад стъклата беше пусто, пусти бяха и местата за паркиране.

— Има много такива парцели — каза Джоузеф. — На хората им трябват къщи: ето ви къщи. Но строителните компании…

Той махна с ръка.

— Банкрутират?

— Точно така.

— Нека да поогледаме.

Джоузеф ритна с крак вратата на първата къща.

— От най-евтиното дърво — каза презрително той. — Като шперплат.

Фрида хвана ръката на Клои.

— Добре ли си?

Лицето на Клои беше бяло като тебешир. Тя прехапа устна.

— Мисля, че… — промълви тя.

— Да?

— Тази миризма.

Джоузеф помириса шумно въздуха.

— Много къщи миришат по същия начин. На евтини тухли и евтина дървесина.

— Спомняш си този мирис? — попита настоятелно Фрида.

— Така мисля. Да. Точно така.

— Много добре. Браво. Сега ще се заемем да претърсим всички тези къщи. Бързо.

Лий се изкачи нагоре по стълбите подобно на човек, който трудно се движи, стъпвайки на всяко стъпало първо с единия, а после и с другия крак. Не се чуваха други шумове, освен лекото потропване на обувките й и тежкото й дишане. Тя застана пред вратата вдясно, ослушвайки се внимателно, но не чу нищо. Натисна я с пръсти и тя леко се отвори. Тук миризмата се усещаше по-силно, като на нещо, което се разлагаше. Вътре беше сумрачно: Даниъл сигурно беше закрил прозореца.

Лий отвори по-широко вратата и влезе вътре.

— Не става така — каза Джоузеф след третата къща.

Той обгърна с поглед улицата.

— Има много къщи, Фрида.

— Една от тях е. Сигурна съм. Трябва да се разделим. Съгласна ли си, Клои?

Клои кимна. Устните й бяха бледи.

— Да — промълви тя.

Фрида погледна към Джоузеф, който се взираше напред, пазейки си сянка с ръка.

— Какво има?

— Виж онази къща.

Той посочи с ръка.

— Да?

На Фрида й изглеждаше не по-различна от останалите.

— Прозорецът на горния етаж. Виждаш ли го?

— Изглежда по-различен — каза Фрида бавно. Стъклото му не проблясва.

— Защото е закрит. Някой е сложил нещо отгоре му.

В следващия миг тримата вече тичаха надолу по улицата.