Призори в неделя

4

Въпреки че беше три през нощта, когато колата спря пред къщата на Рубен, лампите на долния етаж светеха. Преди още Фрида да почука на вратата, Рубен я отвори.

— Влизай, за бога! Влизай!

Той пристъпи напред и я прегърна. Тя усети уханието на парфюма му, същия, който използваше от много години, аромата на цигарите, които пушеше, на виното, което пиеше, и се сгуши в прегръдките му с притворени очи.

— Ужасно късно е — промълви Фрида. — Не трябваше да стоиш буден досега.

Рубен я изгледа продължително.

— Ти будалкаш ли се с мен? Мъртвец под дъските в хола ти, а аз да не стоя буден до късно!

— Не искам… — започна Фрида, а после спря. Не знаеше как да продължи изречението.

— Добре ли си, Фрида?

— Да.

Той я прегърна, за да влязат вътре, а после погледна с любопитство към Фран Болтън, която стоеше зад Фрида с полицейската си карта в ръка.

— Да не са те арестували?

— Това е охраната ми — поясни Фрида. — Ще влезете ли?

— Както кажете — отвърна полицайката. — Мога да стоя в колата.

— Погледни тъжното й дребно личице — намеси се Рубен. — Не можеш да я оставиш отвън на студа.

Той свали ръката си от Фрида и я обви около раменете на стъписаната Фран Болтън, след което насила я вкара вътре. Край масата беше седнал Джоузеф. Съдейки по бутилките и чашите, безразборно сложени пред него, за Фрида не беше трудно да се досети, че той е продължил да се „лекува“ от преживяното. Джоузеф стана и се запрепъва към нея с отворени обятия.

— Ти си тук. И двамата сме тук. Животът е всичко. Ние трябва завинаги да… Думите му секнаха и той се строполи на най-близкия стол с все още разтворени обятия.

— Стига сте ме прегръщали. Копнея за горещ душ и легло, в което да мога да поспя до сутринта.

— Сигурно си напълно изтощена — каза Рубен.

— Не знам какво точно чувствам.

— Най-вероятно сте изпаднали в шок — обади се Фран Болтън.

— Първо хапни нещо — предложи й Рубен.

— Не, благодаря ти!

— Един омлет. Напоследък правя страхотни омлети. С див лук. Имам и хляб, и хубаво сирене.

— Направил съм моя кейк с маково семе — каза Джоузеф, който се опита да стане от стола, но се свлече отново. — А боршът ми е в хладилника.

— Не, нищо не искам.

— Седни — покани я Джоузеф. Имаме толкова много да си говорим. Толкова много.

— Има много за говорене и много за вършене. Но не сега. Сега не мога. Отивам да спя.

— Грейка с гореща вода — предложи Джоузеф. — Чай?

— Ще дадете ли на Фран всичко, от което има нужда?

— Всеки твой приятел може да получи онова, което му е нужно — отвърна Рубен.

Фрида погледна към Фран Болтън.

— Ще се видим след няколко часа.

Усещането й беше за повече от няколко часа. Фрида включи алармата на телефона си, а после легна на леглото в гостната на Рубен и остана да лежи с отворени очи. Тя се опита да не мисли за нищо, а после се опита да си представи огромни вълни, които бавно прииждат от мастиленочерно море и мълчаливо се разбиват в скалист бряг, но дори и сред вълните тя продължаваше да вижда онова лице, което я гледаше с немигащи очи. Може би я беше гледало така в продължение на дни там, изпод дъските на пода, докато тя, нищо неподозираща, е стъпвала по тях. Фрида ту заспиваше, ту се пробуждаше, но когато алармата на часовника се включи, тя се стресна и се събуди от някакъв кошмарен сън, изпълнен с тропот и бъркотия. Беше поспала толкова, колкото да се почувства отпусната и замаяна, без изобщо да успее да си отпочине.

Фрида стана от леглото, взе в ръка обувките си и излезе на пръсти от стаята. В къщата беше тъмно, само от долния етаж се процеждаше слаба светлина. Тя влезе в банята и извади нова четка за зъби от опаковката й. Изми си зъбите, после наплиска лицето си със студена вода.

Огледа се в огледалото. Къде ли щеше да бъде жената отсреща довечера? Странно, че нямаше никаква представа.

Все още по чорапи, тя безшумно слезе надолу по стълбите. Фран Болтън седеше на дивана в дневната и прелистваше книжка с комикси.

— Вие не сте спали — каза Фрида.

— Аз съм на работа. Плащат ми, за да седя тук.

На Фрида почти й допадна киселият тон, с който бяха изречени тези думи.

— Край на седенето. Излизаме на разходка. — Тя завърза връзките на обувките си и двете излязоха от къщата. Тихо и внимателно, Фрида затвори входната врата.

— Не се безпокойте — каза Фран Болтън. — Няма опасност да ги събудите.

Фрида я поведе в посока към Примроуз Хил.

— Толкова ли са зле?

— По едно време много се разгорещиха. Говореха за вас.

— Това не ми харесва.

— А, защо? Беше интересно.

— Изобщо не искам да знам.

— А Рубен ми каза, че има рак.

— Да.

— Сериозно ли е?

— Все още не знам. Откриха му го преди няколко дни. Може би е сериозно.

Фрида тръгна с по-бърза крачка.

— Мога да се обадя за кола — изрече задъхано Фран Болтън в опит да я догони.

— Полезно е да се върви пеша.

— Къде отиваме?

— В Холборн.

— Но това е на мили оттук.

— Да.

— С каква цел? Трябва да знам.

— Има един човек, с когото трябва да разговарям за случилото се.

— Той какво общо има с това?

— Той е човекът, който ме свърза с Брус Стрингър. Трябва да го уведомя. Преди да предприема каквото и да било, се налага да говоря с него.

— Значи все пак е свързан със случая.

Фрида не каза нищо. Те стигнаха до парка и тръгнаха по посока на Зоологическата градина.

— Джоузеф и Рубен, те да не би да са… Нали се сещате?

— Двойка ли? Не. Те са просто приятели и Джоузеф живее там през повечето време.

— С какво се занимава Джоузеф? Откъде се познавате с него?

Фрида я погледна особено.

— Трябва да внимавате с Джоузеф.

— Защо? Мислех, че ви е приятел.

— Да, той ми е добър приятел. Но при запознанствата си с жени те се привързват към него и започват да го покровителстват и тогава…

— Нямам намерение да го покровителствам.

— Чудесно. Значи правилно сте ме разбрали.

Те пресякоха канала и навлязоха в Риджънтс Парк. Когато стигнаха до дългата централна алея, Фрида посочи към една пейка и двете седнаха на нея.

— Трябва да изясним нещо — започна Фрида. — Предполагам, че ще трябва да докладвате на шефа си всичко за мен.

— Говорите така, сякаш става дума за нещо лошо — каза Болтън. — Длъжна съм да представям доклади за работата, която върша. Сигурна съм, че знаете това.

— Да. Знам го много добре. — Фрида млъкна и поседя известно време, вглъбена в себе си. Когато заговори отново, сякаш изказваше мислите си на глас: — Винаги съм гледала да стоя настрана от употребата на власт. Не обичам да казвам на хората какво да правят и не обичам те да ми казват какво да правя. Разбирате ли за какво говоря?

— Аз работя в полицията, така че…

— Преди около година бях изпаднала в много трудна ситуация. Заплашваше ме арест, но се появи един човек на име Уолтър Левин и ме избави от неприятностите. Но всъщност ми докара други.

— Не ви разбирам.

— Бях му задължена за жеста, който направи. Затова, когато се обърна към мен, аз на свой ред му направих услуга. Трябваше да се поровя в заплетения случай на млада жена, обвинена за убийството на цялото си семейство.

— Това случаят „Хана Дохърти“ ли е?

— Да.

— Много съжалявам.

— Аз също. Тогава го помолих да ми помогне да открия Дийн Рийв и той ме свърза с Брус Стрингър, и ето че сега Брус Стрингър е мъртъв.

— Този ваш познат полицай ли е?

— Не.

— От някоя от специалните служби ли е?

— Предполагам, но той винаги е бил дискретен за кого точно работи.

— Защо е направил онзи жест към вас? — попита Фран Болтън.

Фрида я погледна и се усмихна.

— Това е добър въпрос. Трябва да станете детектив. Отговорът е, че аз самата не зная, а ми се иска да узная. Той работи заедно с един бивш полицай на име Джок Кийгън. Двамата имат офис и секретарка и някой трябва да плаща за това, но не знам кой.

Тя се изправи и двете тръгнаха през парка, в който вече се виждаха хора, правещи сутрешния си крос, други, които разхождаха кучетата си, а също и велосипедисти. Фрида не обичаше да се разхожда в компанията на друг човек до себе си. Когато излизаше на своите самотни разходки, тя го правеше с цел да размишлява и да наблюдава света, който я заобикаля. Но когато имаше и друг, нещата бяха различни. В случая обаче нямаше нищо против Фран Болтън, защото тя не й досаждаше с излишни коментари. Когато пресякоха „Юстън Роуд“, Фрида изпита остра болка от това, че беше толкова близо до дома си. Дали наистина щеше да се прибере там отново? Тя не беше суеверна, но въпреки това вярваше, че сградите, а също и градовете, са населени със сенки от миналото. Дали щеше да бъде в състояние отново да си почива в уютния си хол, стъпила с боси крака на пода, изпълнена с усещането, че нейният дом е нейната крепост?

За да се отиде до нейната къща, трябваше да се свие вдясно, но те свиха вляво и продължиха покрай сградите на университета, пресякоха Куийн Скуеър и не след дълго се озоваха пред къщата, в която Фрида, не толкова отдавна, беше прекарала доста дълго време. Сега й се струваше, че оттогава е минала цяла вечност.

— Ще се наложи да ме почакате отвън — каза Фрида. — Обещавам ви, че ако изникне нещо, което има връзка с настоящото разследване, ще съобщя на главен криминален инспектор Бърдж.

— Това звучи добре — отвърна Болтън. — Но си мисля, че главен криминален инспектор Бърдж на всяка цена ще пожелае да разговаря с него.

— В такъв случай й пожелавам успех.

Входната врата се отвори.

— Здравей, Джуд! — каза Фрида.

Младата жена с модерно заострени краища на косата и с дрехи в ярки цветове имаше необичайно мрачно изражение.

— Не бях сигурна, че ще дойдете.

Левин и Кийгън бяха седнали в хола с лице към вратата, сякаш тя идваше на интервю. И двамата бяха облечени с костюми — на Левин беше тъмен, раиран, измачкан и прашен; на Кийгън — сив и удобен и в него той изглеждаше като полицейския детектив, какъвто беше преди години. Левин изглеждаше както обикновено, с обичайния си леко развеселен вид. Лицето на Кийгън беше безизразно. Фрида седна срещу тях.

— Такова ужасно нещо — каза тихо тя.

— Той знаеше какво върши — отбеляза Кийгън с равен глас.

— Не е вярно. Той не знаеше с какво се е захванал, иначе нямаше да го убият. И беше приел ангажимента, за да ми помогне. Затова реших да дойда и да ви кажа колко много съжалявам.

— Добре — отвърна кратко Кийгън.

— Той имаше ли семейство?

— Имаше съпруга, син на седем години и дъщеря на четири.

Фрида изпадна в шок, какъвто не беше изпитвала преди, дори когато Джоузеф беше извадил дъските от пода и се беше показал трупът.

— Той не биваше да се заема с това.

— Такава беше работата му — каза Кийгън.

— Вие откъде разбрахте? — попита Фрида.

— Има ли значение? — отвърна Левин с благ тон.

— Очевидно вие винаги научавате всичко.

— Правим каквото можем. — Докато говореше, Левин свали очилата си, извади една кърпичка от джоба си и духна върху стъклата, след което старателно ги изтри, без да бърза. — Случилото се сигурно е предизвикало известен смут.

— Известен смут ли?! Да. Наистина предизвика смут.

Левин сложи отново очилата си и погледна Фрида с изражение, което трудно можеше да се определи.

— За вас сигурно е било ужасен шок. И все пак, би трябвало да се чувствате реабилитирана. В известен смисъл.

— Не ви разбирам.

— Имам предвид съмненията около съществуването на Дийн Рийв. През последните няколко години вие постоянно твърдяхте, че той е жив и е опасен за обществото. Никой обаче не ви повярва, вместо това бяхте изложена на присмех и се помъчиха да ви уязвят по различни начини. Сега онези, които ви клеветяха, ще трябва да приемат истината.

Фрида въздъхна дълбоко.

— Някои хора си мислят, че съм изпаднала в посттравматичен стрес и искат да ме прегръщат и да ме утешават, но аз намирам това за потискащо. А иначе все още не съм започнала да се чувствам реабилитирана.

— Разбира се — Левин кимна един-два пъти. — Разбира се.

— Предполагам, че това убийство ви е разстроило. Все пак, вие го познавахте.

— Всъщност не го познавах. Той беше бивш колега на Кийгън.

— Но все пак…

Левин се усмихна леко.

— Вероятно не умея да изразявам чувствата си. Ние и двамата сме потресени, разбира се. — Той потърка челото си. — Мисля си, че случилото се ще бъде особено разстройващо за комисар Крофорд.

— Какво искате да кажете?

— Той ще трябва да признае публично, че вие сте били права, а той е грешал.

— Един човек беше убит — изрече бавно Фрида.

— Именно. Това няма да се отрази добре на репутацията му.

Фрида се изправи.

— Отвън ме чака една полицайка, охраната ми. Предполагам, че ще прояви любопитство. Ще ми бъде трудно да й обясня с какво точно се занимавате.

Левин също се изправи.

— Не е необходимо да обяснявате каквото и да било.

— Имам предвид, че не сте полицай?

— Да — отвърна той. — Искам да кажа, че да, аз не съм полицай. Ето това е един от проблемите в английския език. Не можеш да отговаряш на отрицателни въпроси с „да“.

— Очевидно вие по принцип имате проблем да отговаряте на въпроси. Преди си мислех, че работите в Министерството на вътрешните работи.

— Нима? Трябвало е да ме попитате.

— Мисля, че вече ви питах.

— В днешно време границите между отделните институции все повече се размиват.

— Продължавате да не ми давате отговор.

Той я погледна приветливо. Очите му бяха студени.

— Мислете за мен като за човек, който помага нещата да се случат.

— „Човек, който помага нещата да се случат“ — повтори Фрида. — Това някакъв вид консултант ли е?

— Старая се повече да помагам, отколкото просто да консултирам.

— Помагате нещата да се случат…

— Когато мога.

— Отговорът ви не ме отвежда доникъде. Надявам се да помогнете при разследването.

— Ще направя всичко, което мога. Като добър гражданин.

— Аз ще я изпратя. — Кийгън отвори вратата пред Фрида. Във входното антре той понечи да каже нещо, после млъкна и двамата излязоха вън на тротоара, където чакаше Фран Болтън. Фрида ги представи един на друг.

— Аз съм ваш колега — каза Кийгън.

— Бивш колега — поясни Фрида.

Той извади портфейла си и измъкна отвътре една визитка. Обърна я обратно и написа някакъв номер на гърба й.

— Сигурно не ви се ще да гледате физиономията ми. Сигурен съм, че полицията скоро ще разкрие това престъпление. Но ако нещата се усложнят… — Кийгън й подаде визитката.

— Благодаря! — пое я Фрида.

— Ще има погребение.

— Обадете ми се.

Кийгън погледна към Болтън.

— Пазете я.

Фрида се спря пред един магазин за вестници и списания.

— Вече! — каза тя.

— Какво?

— Ето това — Фрида посочи към стелажа с вестници.

Доколкото можеше да види, тя беше на първа страница на всеки един от тях. Къщата й, лицето й, името й, сензационни заглавия. Лондонската къща на ужасите. Тя извърна глава.

Когато наближиха къщата на Рубен, видяха група хора, които се блъскаха отпред, и бусове, паркирани на улицата. За един кратък миг Фрида си помисли, че се е случил някакъв инцидент, а после осъзна, че инцидентът беше тя — спектакълът, който бяха дошли да видят.

— Как са научили, че съм отседнала тук?

— Те винаги научават — отбеляза Фран Болтън, — понякога дори преди нас. Има ли заден вход?

— Не.

— Не казвайте нищо.

— Нямам такова намерение.

— Поне докато не решим каква ще бъде линията ни на поведение.

— Линията ни на поведение?

Един от малката група хора, който досега беше обърнат към къщата на Рубен, ги забеляза. Всички се обърнаха подобно на житни класове, подхванати от силен вятър. Лица, камери и фотоапарати бяха насочени към тях. Изведнъж множеството се раздвижи и хората тръгнаха в тяхна посока. Фран Болтън я хвана за ръка и започна да говори нещо с нисък глас, което Фрида така и не разбра. Тя си спомни какво беше казала на Петра Бърдж предишния ден: че се чувства така, сякаш наблюдава себе си отстрани. Сега се наблюдаваше как си проправя път през блъсканицата. Журналистите я викаха по име. Видя една жена, чието лице веднага разпозна: красивата и усмихната Лиз Барън, която от години проявяваше нездрав интерес към нея; един мъж с гърбав нос и пламтящи кафяви очи, който се изпречи пред нея и настоятелно я питаше нещо; друг мъж, на средна възраст и доста пълен, с къдрава брада, която обграждаше долната част на лицето му.

— Кой го е убил, Фрида? — провикна се някой.

— Как се чувстваш?

Смесица от гласове. На прозореца видя лицето на Рубен. Не беше честно да го подлага на това. Двете стигнаха до малката порта.

— Вярно ли е, че мислиш, че Дийн Рийв е жив? — изгърмя в ухото й нечий глас. — Убийството има ли нещо общо с Дийн Рийв?

Внезапно врявата утихна и тишината беше още по-стряскаща от крясъците на тълпата. Фрида спря и сложи ръката си на резето на малката желязна порта. Усещаше острата възбуда на скупчилите се зад гърба й хора, сякаш въздухът беше наситен с електричество. После отново стана шумно, още по-шумно отпреди, но тя не можеше да различи нито една дума, с изключение на многократно повтаряното име на Дийн Рийв.

— Сега няма да ни оставят на мира — каза Фран Болтън мрачно и те отвориха входната врата, а после я затвориха след себе си. Зад тях остана морето от жадни за сензация лица.