Призори в неделя

48

В шест и половина на следващата сутрин Фрида се намираше в Силвъртаун. Макар и рано, денят вече беше топъл, задушен и влажен, а небето ниско и сиво на цвят. Тя се надяваше по-късно да завали и дъждът да отмие праха и мръсотията по пътищата и да напои изсъхналата от слънцето земя. Даниъл Блексток живееше в модерен комплекс, сгушен между порутени стари складове от едната страна и високи жилищни блокове от другата. Къщата му се намираше на една сляпа улица, отпред имаше малка китна градина и място за червената хонда на семейството. Завесите на прозорците бяха спуснати.

Тя застана до един голям отворен контейнер за отпадъци, откъдето можеше да вижда вратата на къщата, без тя самата да бъде забелязана, и зачака. Фрида не беше дошла заради Даниъл Блексток, а заради жена му, която се беше обадила на 111 и която беше закарала съпруга си в болница „Сейнт Джуд“. В седем и двайсет завесите на един прозорец на горния етаж се отвориха, а десет минути по-късно се отвориха и завесите на долния етаж. Тя забеляза една фигура, която се движеше из стаята.

Малко след осем входната врата се отвори и се появи Даниъл Блексток. Той потупа якето си, очевидно за да провери дали си е взел ключовете, след което затвори вратата и бързо закрачи по улицата. Значи днес нямаше да използва колата си. В ръката си носеше служебна чанта, която размахваше енергично, докато вървеше, и дори от разстояние Фрида можеше да забележи колко бодър и самодоволен изглеждаше. Тя го проследи чак докато се изгуби от погледа й, след което се приближи до малката къща с нейната семпла и добре поддържана градина и натисна звънеца. Вътре се чу кратката му мелодия.

— Да?

Жената, която застана пред нея, беше все още по пеньоар. Беше много ниска и набита, с кръгло лице и кестенява коса с прав бретон. На едната си буза имаше малко мръсно петно.

— Лий Блексток?

— Какво желаете? — попита жената. — Гласът й беше писклив като на момиче. Въпросителното изражение на лицето й се смени с явна неприязън.

— Аз съм Фрида Клайн.

— Знам. Видях снимката ви.

Тя млъкна за момент.

— Даниъл не е тук.

— Дошла съм при вас. Може ли да вляза?

Тя отмести вперените си във Фрида очи и погледна през рамото й. После загърна деколтето на пеньоара си.

— Защо?

— Бих искала да ви попитам за нещо.

— Не разбирам. Даниъл е този, с когото би трябвало да говорите.

— Става дума за нещо много просто.

— Не съм облечена.

— Няма значение.

Фрида прекрачи прага и влезе вътре.

— Още не съм разтребила — каза Лий Блексток с извинителен тон и въведе Фрида в кухнята.

Но в стаята цареше безупречен ред, само на масата бяха оставени чиния и керамична чаша. Единственото цветно петно, вдъхващо живот на тази стерилна кухня, беше огромният букет цветя, сложен отстрани. Фрида наблюдаваше Лий, докато тя махна няколко невидими трохи, прокара пръсти по пеньоара си и отново го загърна още по-здраво. Изглеждаше притеснена.

— Исках да ви попитам за онази вечер.

— Какво имате предвид?

— Тогава съпругът ви е претърпял инцидент.

— Точно така.

— Можете ли да ми разкажете за него?

— Защо? — Въпросът като че ли й вдъхна смелост. — Това какво общо има с вас?

— Мисля, че има много общо.

— Ще трябва да попитате Даниъл, а не мен. Не умея да си служа добре с думите.

— Не е нужно да си служите добре с думите и не е нужно да се плашите — каза Фрида. — Тя забеляза как жената примигна, а по лицето и шията й изби червенина.

— Просто искам да чуя истината.

— Нямам какво да крия. — Лий Блексток отново прокара пръсти по пеньоара си. После седна край малката гола маса и сключи дланите си, за да престанат да треперят. — Смятам да кажа на Даниъл, че сте идвали.

— Разбира се, че ще му кажете. А сега бихте ли ми казали какво се случи? Така, както си го спомняте?

Лий Блексток извърна погледа си от Фрида. Тя си пое дълбоко въздух и заговори е монотонен глас:

— Двамата си бяхме вкъщи. Вече бяхме вечеряли. Аз бях в дневната и гледах едно развлекателно шоу по телевизията. Даниъл беше в задната стая и режеше парче линолеум. Чух го как извика и отидох да видя какво се е случило. Сгъваемият нож му се беше изплъзнал и той беше порязал ръката си. Шуртеше кръв. Аз се обадих на 111. Казаха ми да го закарам в болницата. Аз го закарах с колата и там му оказаха първа помощ. После се прибрахме вкъщи. — Тя отново погледна Фрида. — Това е всичко.

— Той в колко часа се поряза?

— В девет и половина — изстреля отговора тя.

— Веднага ли се обадихте на 111?

— Да.

— И веднага го закарахте в болницата?

— Първо го превързах и почистих кръвта. После го закарах.

— В колко часа пристигнахте там?

— Около десет и петнайсет.

— Него болеше ли го?

Въпросът като че ли я обърка.

— Сигурно го е боляло.

— Вие как реагирахте?

— Аз ли?

— Да.

— Вече ви казах. Обадих се на 111 и го закарах в „Сейнт Джуд“.

— Имам предвид, притеснихте ли се много?

— О, да. Много се притесних.

— Помолихте ли за помощ някой от съседите ви?

— Не.

— Някой видя ли ви?

— Да ме е видял?

— Имам предвид двама ви.

— Не знам.

— Вие очевидно сте реагирали спокойно. — Фрида се изправи. — Ходите ли на работа?

— Да, работя като асистент в дом за възрастни хора.

— Това е благородно занимание.

— Така ли мислите? — Лий Блексток я изгледа недоверчиво.

— Да.

— Заплащането е ниско.

— Така наречената женска работа никога не е високоплатена, но това не означава, че не е важна. Предполагам, че често работите нощем.

— Да. Макар че Даниъл смята, че аз… — Тя млъкна.

— Да?

— Нищо.

— От колко време сте женени?

— От тринайсет години. Бях много млада, тъкмо бях завършила училище. С него се запознахме, когато бях само на петнайсет. — За миг очите й проблеснаха. — Беше любов от пръв поглед.

Значи беше около трийсетгодишна. Определено изглеждаше много по-възрастна.

— И нямате деца?

— Не. Все още не.

— Какви красиви цветя. Даниъл ли ви ги подари?

— Да.

— Рожден ден ли имате, или годишнина?

— Не. Просто ми ги подари. — На лицето на Лий Блексток се изписа задоволство. Фрида я наблюдаваше с любопитство. После червенината отново се върна и тя отново изглеждаше тромава и непохватна в изцапания си с петна пеньоар. — Аз все още не разбирам защо сте тук.

— Исках да си изясня какво точно се е случило.

— Не е ли забавно?

— Кое?

— Той излиза, за да научи повече неща за вас, а вие идвате тук, за да научите повече неща за него.

— Да — отвърна Фрида. — Забавно, наистина.

Даниъл Блексток стоеше на „Сафрон Мюз“ и наблюдаваше тясната къща на Фрида Клайн със синята врата, подсвирквайки си леко през зъби. Щорите бяха спуснати. Той се зачуди къде ли беше и какво правеше. Но непременно щеше да разбере.