Призори в неделя

17

Фрида слезе на спирката на метрото „Понтуун Док“. Беше се качила на влак на „Докландс Лайт Рейлуей“ от спирка „Банк“ и беше пътувала през места, които изглеждаха по съвсем различен начин: сгради на големи компании, наподобяващи тези в Хонконг, строителни площадки, пустеещи земи, останки от стари Ийст Енд. Тя отправи поглед към красиво оформения нов парк и към реката. Виждаше се Бариерата на Темза, която й приличаше на поредица от гигантски раковини, забити в речното дъно.

Но Фрида не отиваше там. Тя се отдалечи от реката и пресече шосето, което се тресеше от движещи се една след друга бетонобъркачки. Зави наляво, мина покрай телена ограда и веднага след това тръгна по една квартална улица. Това беше Силвъртаун, от едната си страна заобиколен от реката и шосето, а от другите две страни от обширния „Роял Виктория Док“. Наблизо се виждаха няколко стари къщи, оцелели от бомбардировките през Втората световна война и забравени от държавата и строителните предприемачи. Вдясно имаше гигантска строителна площадка на място, което изглеждаше като опустошено след гражданска война. Вдясно имаше нов жилищен район с прави редици от блокове.

Фрида повървя още известно време и накрая стигна до дока. Когато преди много години за пръв път дойде в Лондон, понякога идваше тук. Това беше една забравена част от града с празни складове, запуснат док и огромни ями от бомбардировки, които никой не беше пожелал да застрои. Хората, които бяха населявали по-старите къщи — докери, пристанищни хамали и техните семейства, отдавна си бяха отишли.

Оттогава всичко се беше променило. Човек с водонепромокаем костюм пореше водата с водни ски, теглен от въже. В далечината се издигаха голям конферентен център и хотели с имена, които можеха да се открият във всеки по-голям град по света. По протежение на дока се виждаха останки от кранове, превърнати в скулптури. Имаше модерни жилищни кооперации, крайбрежни кафенета и винарни. През уикендите тук може би гъмжеше от хора, но сега беше доста пусто. А също и тихо.

Клои беше изключила гигантските реактивни самолети, чийто оглушителен рев би чула, ако е била някъде съвсем близо до „Хийтроу“. Дали Дийн би я отвел някъде до „Лутън“, или до едно от онези малки градчета около „Станстед“? Клои беше отвлечена в Уолтъмстоу, в североизточния край на Лондон, така че това беше напълно възможно. „Станстед“ се намираше на кратко разстояние с кола по М11. Но там не излитаха и не кацаха гигантски реактивни самолети. Големи, беше казала Клои, но не огромни.

Фрида чу засилващ се грохот. Ето, точно за това беше дошла. Тя се обърна надясно и в следващия момент, почти абсурдно, един самолет изникна иззад полуразрушен склад и премина над нея. Беше пътнически, със средни размери и много бързо набра височина. След няколко секунди вече се носеше над реката, а после се смали и се изгуби в облаците.

В редакцията на вестника млад мъж с поло, къси панталони и джапанки буташе количка между бюрата, много от които бяха празни. Той се спря до едно от тях и подаде среден по големина кафяв плик.

— Писмо, написано на ръка – каза Даниъл Блексток. — Вече рядко се получават такива.

Младата жена на отсрещното бюро, стажантка, която се стараеше да се хареса, се изсмя с къс, нервен смях.

Блексток провря пръста си под залепения ръб и надникна вътре.

— Снимка — каза той озадачено.

— Нещо не е наред ли? — попита стажантката с блеснали от любопитство очи.

Той вдигна снимката високо, така че тя да може да я види.

— Господи! Кой е това? — възкликна жената.

— Не знам. — После обърна снимката и погледна отзад. — О, по дяволите!

Редакторът разгледа снимката.

— И? — каза той.

— И моята реакция беше същата — отвърна Блексток. — Но погледни от обратната страна.

Той обърна снимката. Името Клои Клайн беше написано с големи печатни букви.

— Трябва ли да знам коя е?

— Племенницата на Фрида Клайн.

— И с какво е интересно това?

— Проведох два-три разговора — каза Блексток. — Няколко дни е била в неизвестност. От полицията смятат, че може би е била отвлечена от убиеца.

— Я виж ти! Това наистина е интересно. — Редакторът се замисли за момент, а после поклати отрицателно глава. — Въпреки това не можем да я публикуваме.

— Защо?

— Защото трябва да я предадем на полицията.

— Но това е сензационна придобивка.

— Сензационна придобивка, която не можем да използваме. Съжалявам, Даниъл.

— В бъдеще ще ти осигурявам по-безинтересни материали.

— Достатъчно!

Даниъл Блексток тръгна да излиза от стаята, стиснал в ръка плика. Но на вратата се спря.

— Има и друг начин. Бих могъл да го дам на Фрида Клайн. Тя може да го предаде в полицията.

— Защо?

— Като вид услуга. Може да ни е от полза.

Редакторът се поколеба, а после кимна.

— Действай.

Фрида отиде до едно от кафенетата. Утрото беше слънчево и тя седна на една външна маса. Нямаше други клиенти. Появи се млада жена. Тя говореше по телефона и не бързаше да приключи разговора. Накрая свърши и погледна Фрида в очакване. Жената беше разговаряла на език, който напомни на Фрида за Джоузеф, когато веднъж се беше обадил на жена си в Киев с тон, с който я умоляваше, спореше и се оправдаваше. Фрида се запита дали жената също не беше украинка, но не я попита. Такива хора мразеха да ги разпитват. Те се страхуваха да не си чиновник от имиграционните служби или цивилен полицай. Затова тя просто си поръча черно кафе и когато й го сервираха, отпи голяма глътка и се опита да подреди мислите си.

Фрида мразеше фрази като „може би“, „навярно“, „вероятно“. Въпреки това тя беше почти сигурна, че именно в този район бяха държали Клои през онези два изгубени дни. Сякаш в потвърждение на това, още един самолет прелетя над нея и се извиси в небето. Малък самолет в сърцето на Лондон. Къде на друго място можеше да бъде?

Напълно възможно беше Дийн Рийв да е избрал това място. Фрида знаеше, че по природа хората се придържат към определена територия и че престъпленията също се извършват на определена територия. Преди седем години беше отишла в къщата, в която той живееше с една от предишните си жертви. Сега си беше извоювал печалната слава на убиец от Поплар. Фрида беше чула, че името му е включено в една обиколка за посещение на места на извършени убийства в Ийст Енд: двуетажен автобус, боядисан в черно, разхождаше туристи по места, свързани с издевателствата на Джак Изкормвача, братята Крей, бандата на Ричардсън и Дийн Рийв.

Фрида си поръча още едно кафе и продължи да мисли усилено, сбърчила чело. Дийн Рийв кръжеше в периферията на живота й и беше като неясен образ, който се губеше от погледа й, но действията му винаги бяха ясни и целенасочени. Ако Фрида кажеше „а“, той отговаряше с „б“. В убийството на Брус Стрингър имаше жестока логика и самият Дийн Рийв й го беше казал: Това ще получиш, ако продължаваш да ме търсиш. Но на какво отговаряше той с отвличането на Клои и какво беше посланието? Че може да посегне на приятелите и семейството й? Тя вече знаеше това. Би могъл да стори всичко на Клои, но не беше направил нищо.

Едно нещо беше ясно. Убийството на Даниъл Глашър и придружаващото го писмо бяха нещо като финал, като теглене на черта. Сега, по някаква необяснима причина, насилието беше започнало отново. Беше й отправено послание. Но какво беше то?