Призори в неделя

58

— Обади се на Петра — каза Фрида.

— Нямам номера й.

Фрида подаде телефона си на Клои.

— Ще го намериш тук. Изчакай ги отвън.

Те застанаха пред къщата. На Фрида й изглеждаше същата като съседните, но Джоузеф поклати глава.

— Бравата различна — уточни той. — Сменена.

— Можеш ли да влезеш? — попита Фрида.

Джоузеф се изсмя, вдигна крак и ритна вратата, после още веднъж. Чу се пукаме и вратата хлътна навътре. Той хукна нагоре по стълбите, следван по петите от Фрида. На площадката се обърна и се затича към предната част на къщата. Вратата беше затворена. Двамата я огледаха. Фрида посегна да я отвори, но Джоузеф я спря и посочи към себе си. Фрида тръсна глава и натисна безшумно бравата, след което бутна навътре вратата. Стаята тънеше в мрак. Джоузеф пристъпи напред, провря ръката си и пипнешком намери електрическия ключ. Чу се леко щракане и всичко се окъпа в светлина. Фрида се провря край Джоузеф. В далечния край, до стената, се виждаше някаква фигура, която тя трудно разпозна.

— Линейка — извика Фрида към Джоузеф. — Веднага.

Тя пристъпи към човешката фигура, която беше с качулка на главата, седнала на пода, с опрян в стената гръб. Взря се внимателно в нея. Някаква корда около врата. Китките вързани с кабел. Синя тениска с мокри петна от кръв. В дясната страна на тялото, високо над гърдата, забит в плътта нож, от който се виждаше само дръжката.

Фрида коленичи, дръпна качулката и видя онова, което очакваше да види, макар и толкова мършаво, че едва се познаваше: бледото, плувнало в пот мръсно лице на Ивет, с язви по кожата и с широко отворени огромни очи, изпъкнали от очните ябълки. Устата й беше залепена с тиксо. От гърдите й се изтръгна дълбоко стенание. Фрида докосна с ръка бузата на Ивет и я погали. От стопеното й тяло се носеше миризма на гниеща човешка плът.

— Ивет. Тук съм. Чуй ме. Сега ще дръпна тиксото. За малко ще те заболи.

Фрида знаеше, че трябва да го направи, но също така знаеше, че Ивет кърви. Нямаше представа колко дълбока беше раната. Едно погрешно движение би влошило нещата. Тя сложи лявата си длан върху челото на Ивет и притисна главата й до стената. С дясната си ръка се опита да забели лентата. С нокътя на палеца си успя да отлепи милиметри от нея, след което я хвана с палеца и показалеца си и я дръпна с рязко движение.

— Не се напрягай — каза Фрида. — Стой спокойно. Аз съм тук. Ние всички сме тук. Сега си в безопасност.

Ивет отвори устата си, но кордата около врата й беше толкова стегната, че не можеше да говори.

Фрида се извърна към Джоузеф.

— Имаш ли с какво да срежеш това?

Джоузеф бръкна в якето си и извади нещо като голямо джобно ножче. Той го разгъна и то се превърна в чифт миниатюрни клещи. Дланите му бяха груби и захабени от работа, но той посегна към тила на Ивет с деликатни движения. Чу се щракане и Джоузеф изтегли кордата от врата й. Тя започна силно да кашля.

— Нищо не виждам — каза Ивет с прегракнал глас.

— От силната светлина е — отвърна Фрида. — Много дълго си била на тъмно. Почакай малко. Очите ти трябва да свикнат.

Ивет вдиша дълбоко няколко пъти, преди да проговори отново, което очевидно й струваше огромно усилие.

— Тя е тук.

— Какво? Кой е тук?

— Тя ми говореше някакви неща и ме удряше — каза с мъка Ивет, хлипайки. — Удряше и удряше.

Фрида забеляза уголемяващите се петна от кръв по тениската на Ивет. От горната част на ръката й също капеше кръв, сякаш беше вдигнала ръцете си, за да се защити от ударите. Фрида знаеше от собствен опит, че намушкването с нож се усещаше като силен удар. Тя се обърна към Джоузеф.

— Отивам да проверя — каза той и излезе от стаята.

Фрида огледа по-внимателно раните на Ивет. От никоя от тях кръвта не течеше на струи. И това беше нещо. Тя отново се наведе към нея.

— Ивет, можеш ли вече да ме видиш?

Ивет кимна едва-едва — прежиленият й врат очевидно я болеше. В лицето й се беше набила мръсотия, косата й беше мазна.

— Аз съм тук. Джоузеф е тук. Ти си в безопасност.

— Не — каза Ивет, хълцайки. — Не.

— Повярвай ми, в безопасност си.

Фрида говореше на Ивет с гальовен тон, сякаш тя беше малко дете, изплашено от тъмното.

— Сега си в безопасност. Но си ранена и кървиш. Сега ще те прегледам. От теб искам да стоиш спокойно, с изправен гръб, а медицинският екип ще бъде тук всеки момент, за да ти окаже помощ.

Джоузеф влезе отново в стаята.

— Задният вход е отворен и от двора се излиза направо на улицата зад къщата. Там е паркирал колата и така е вкарал вътре и Клои, и Ивет.

— По-късно ще поговорим за това — каза Фрида. — Онова твое сгъваемо приспособление има ли ножици?

— Има малки ножички.

— Как се чувстваш, Ивет?

— Уморена. Много уморена.

Сега Фрида заговори със силен и настоятелен тон:

— Добре. А сега те моля да продължаваш да говориш. Важно е да останеш будна. Разбираш ли ме?

Ивет измърмори нещо.

— Не, Ивет, ще трябва да ми отговориш ясно. Знам, че е трудно, но ще трябва да изречеш думите „Разбирам те“.

— Разбирам те.

Ивет гледаше вторачено, а езикът й беше надебелял. От колко време не беше пила вода?

— А сега ще ти разрежа тениската, за да мога да те огледам добре. Съгласна ли си? Кажи „да“, ако си съгласна.

— Да.

Ивет произнасяше думите като в унес. В никакъв случай не биваше да заспива. Фрида взе приспособлението от Джоузеф. Първо разряза кабела, с който бяха вързани китките на Ивет, и ръцете й безжизнено се отпуснаха отстрани. После сряза тениската от долу нагоре точно по средата. Внимателно дръпна настрана двете половини, като гледаше да не докосне или да не раздвижи ножа. Кръвта беше протекла надолу и се беше просмукала през светлосиния сутиен, но по гърдите на Ивет нямаше рани, сякаш Лий Блексток ги беше пощадила поради някакво угризение или колебание. Фрида видя три рани в корема. От тях се стичаше кръв и се събираше като в езерце в скута на Ивет. Но това по-скоро беше добър знак. Ножът не беше засегнал някоя артерия или голяма вена. Беше трудно да се каже, но тези коремни рани сякаш не изглеждаха дълбоки. Фрида си представи как Лий мушка с ножа тялото на Ивет, сякаш събирайки кураж да забие ножа до дръжката. Може би й е пречил шумът от улицата, иначе би я накълцала навсякъде и те щяха да намерят Ивет мъртва.

— Раните не изглеждат дълбоки — каза Фрида. — Чуваш ли ме? Кажи „да“, ако ме чуваш.

— Ще умра ли? — промълви Ивет със сънлив глас.

— Не, няма да умреш. Дори не го казвай.

Тя насочи вниманието си към дръжката на ножа, който нахално стърчеше от тялото на Ивет. Джоузеф проследи погледа й.

— Да го издърпам ли? — попита той.

— Не, не. Дори не го докосвай. Така можеш да навредиш повече. Ножът може да притиска някоя артерия. В такъв случай…

Фрида погледна Ивет. Не искаше да я плаши.

— … е най-добре да остане на мястото си.

— Какво? — попита сякаш отдалеч Ивет.

— Оглеждаме прободните рани — обясни Фрида. — Намушкала те е, но не е сериозно.

— Как ти чувстваш се? — попита Джоузеф.

— И ти ли си тук? — каза Ивет. — Винаги заедно. Фрида и Джоузеф. Джоузеф и Фрида. По-рано си мислех, че сте двойка.

— Не говори — каза Джоузеф настоятелно. — Почивай си.

— Напротив — възрази Фрида. — Тя трябва да говори.

— Тя не е наред с главата.

— Стягах се да пътувам. С влака. Щях да правя разходки сред природата. Сама.

— Къде смяташе да заминеш? — попита Фрида.

— Шотландия. Тогава някой почука на вратата. Беше той. Видях лицето му. И веднага разбрах. Разбрах, че ще ме убие. Разбрах, че ще умра.

— Но ето че си жива.

— Не съм добър човек, Фрида. Не съм и добра приятелка.

Чу се звук на сирена, в прозореца проблясна синя светлина, някой говореше. Тя извика на Джоузеф:

— Иди да ги доведеш.

Той се затича надолу по стълбите. Фрида взе ръцете на Ивет в своите.

— Скъпа Ивет. Ние всички правим това, което можем.

Фрида чу тежките стъпки нагоре по стъпалата. Цялата къща се тресеше от тях. След малко стаята се изпълни с хора в зелени екипи. Една висока едра жена приклекна до Ивет.

— Сериозна загуба на кръв — каза Фрида. — И както виждате, сме оставили оръжието забито в тялото. Държали са я затворена тук. Силно е дехидратирана и оставена да гладува.

— Добре — каза жената. — Отдръпнете се.

Фрида отстъпи назад до стената. Изведнъж Ивет й се видя малка и незабележима, обградена от парамедиците, които си говореха на висок глас. Тя наблюдаваше със загриженост как й включиха две отделни системи.

— Тя умира? — прошепна Джоузеф в ухото на Фрида. — Но аз мисля тя силна и борбена.

— Понякога да си силен и борбен се оказва недостатъчно — отвърна Фрида.

Изражението на Джоузеф се промени, но Фрида поклати глава и направи плах опит да се усмихне.

— Но аз не мисля, че тя ще умре.

Наблизо се чу тихо хлипане. Клои беше влязла с парамедиците.

— Нали ти казах да стоиш отвън — каза Фрида, но без да се гневи.

— Не се стърпях. Исках да видя къде… Това ли е мястото?

— Да, това е.

Клои погледна към случващото се наоколо.

— Но какво, за бога…

И тя избухна в плач. Фрида я притегли и я прегърна.

Стаята се изпълни с още хора със сини и зелени екипи. На Фрида едва не й прилоша сред смесицата от шумове и гледки.

— Успя да я откриеш — каза един глас до нея.

Фрида се озърна и видя Петра.

— А сега вие ще трябва да откриете семейство Блексток. И двамата.

Лий потърси телефона си.

— Те са тук — каза тя.

— Какво искаш да кажеш? — попита съпругът й.

— Видях ги на улицата. Фрида. Онзи неин приятел. И племенницата, Клои.

— Ти къде си?

— Излязох. Трябваше да изляза.

— Естествено. В безопасност ли си?

— Така мисля.

— Направи ли го?

— Така мисля.

— Какво искаш да кажеш?

— Беше трудно. По-трудно, отколкото очаквах. Направих каквото можах. Навсякъде имаше кръв. Също и по мен.

— Браво, моето момиче.

— Но нещата се объркаха. Те са тук. Знаят за теб. И за мен.

Тя изстена тихо.

— Свършено е с нас.

— Трябваше да приключи по този начин. Но с нас не е свършено.

— Как да те намеря?

— Не сега. Първо трябва да свърша нещо.

— Какво?

— По-добре да не знаеш.

— А аз какво да правя? Къде да отида?

— С теб всичко ще е наред — каза Даниъл с безразличие. — Само не се появявай на местата, където обикновено ходиш. Купи си нещо за ядене. Изгледай някой филм.

— Филм?! — възкликна смаяно тя. Обзе я паника, сякаш я заля мръсна приливна вълна.

— Забавлявай се.

— Даниъл, страх ме е.

— Няма от какво да се страхуваш. Всичко ще бъде наред — и с теб, и с мен.

— Кога ще те видя?

— Аз ще те намеря. Когато приключа с всичко.