Призори в неделя

18

Фрида беше вкъщи и се подготвяше за поредния психотерапевтичен сеанс, когато телефонът й иззвъня. Беше Ивет Лонг.

— Какво се е случило? — попита Фрида.

— Защо трябва нещо да се случи? Не е ли удобен моментът? Исках да поговоря с теб за нещо. На четири очи.

Фрида погледна часовника си.

— Може би по-късно. След час имам сеанс с пациент.

— Няма да отнеме дълго.

— Е, добре. Наблизо ли си?

— На две крачки от входната ти врата.

— Защо просто не звънна?

— Знам, че много държиш на уединението си.

— Не ставай смешна. — Тя отвори вратата. Ивет беше облечена с дънки и кожено яке.

— Ще влезеш ли? — попита Фрида.

— Обичаш да ходиш пеша, нали?

— Случило ли се е нещо? — попита я Фрида, когато стигнаха до площад „Фицрой“.

— Взех си изпита — каза Ивет.

— Хей — възкликна Фрида. — Това е страхотно. Значи сега ще те повишат?

— Да, в определен момент.

— Трябва да се гордееш със себе си.

— Стига — каза Ивет с пламнало лице. — Не дойдох да говорим за това.

Фрида хвана ръката на Ивет и я поведе към една пейка. Двете седнаха.

— Мислех, че обичаш да ходиш пеша — промърмори Ивет.

— Просто ми кажи какво става.

— Когато научих, че съм си взела изпита, не изпитах нищо.

— Това не е необичайна реакция.

— Не прави заключения, преди да съм свършила. Последният път, когато изпитах емоция, беше когато видях мъртвеца под дъските в хола ти, след което той се появи в сънищата ми. Тогава ми се гадеше и бях изплашена.

— Всички се почувствахме по този начин.

— Аз съм на трийсет и пет години. Все още не ми е много късно. Не съм длъжна да работя това. Мога да напусна и да стана учителка в начално училище. Или да срещна подходящия мъж и да имам деца. Не е невъзможно. Признавам си, че е трудно осъществимо, но…

— Чакай. За какво говориш?

— Ще си дам малко почивка.

— Защо ти е?

— Не знам. Няма да правя нищо, просто ще обмисля някои неща и ще подредя приоритетите си.

— Къде смяташ да отидеш?

— Просто ще замина. Ще отида на място, което е съвсем различно от тук. Затова исках да те видя. — Ивет извади малко листче от джоба си. — Мисля, че не се отнасях добре с теб — изрече тя с треперещ глас. — Бях доста объркана. Възприемах те като съперница, но в същото време исках да бъдем приятелки. Понякога ми се щеше да надникнеш в душата ми и да решиш всичките ми проблеми.

— Какво пише на листчето? — попита Фрида.

— Това е номерът на личния ми телефон, който почти не използвам. Както ти казах, може би ще пътувам или ще се разхождам някъде. Но ако в даден момент се нуждаеш от помощ и решиш, че бих могла да ти помогна като човек, който работи в полицията и е на твоя страна — знам, че ти разчиташ на Карлсън и предложението ми може би звучи нелепо — можеш да се обадиш на този номер и аз ще дойда и ще направя каквото трябва. Но се съмнявам, че някога ще го направиш.

— Стига си се подценявала — смъмри я Фрида и взе листчето. — Благодаря ти. А сега да се връщаме обратно.

— Ако искаш да поговорим за тези неща… — казваше Фрида, точно когато тръгнаха по „Сафрон Мюз“. В следващия момент млъкна.

Един мъж стоеше край входната й врата и гледаше нагоре към прозорците, сякаш се опитваше да разбере дали има някой вътре. При шума от стъпките им се обърна, направи няколко крачки към тях, а после се спря смутено. Беше облечен с тънки сиви панталони и бяла тениска. В ръката си носеше хартиена торба, която държеше малко надалеч, сякаш в нея имаше нещо чупливо, което не искаше да се удря в крака му. Отначало Фрида не го позна, но после се сети кой е.

— Здравейте — каза той. — Казвам се Даниъл Блексток и…

— Знам кой сте. Вие сте журналист… и не само. Видях какво бяхте написали за Петра Бърдж и за комисар Крофорд.

— Сбъркал ли съм нещо?

— Нямам какво да кажа.

— Само една минутка, моля.

— Тя се изрази съвсем ясно — намеси се Ивет.

— Коя сте вие? — попита Блексток.

— Това е инспектор Ивет Лонг — поясни Фрида.

— Всъщност аз не съм точно…

— Имам нещо за вас. Това е всичко.

Сега в неговия глас се доловиха сърдити нотки.

— Искате да ми дадете нещо?

— Затова съм тук. Не знаех дали да го предам в полицията, или да го дам на вас.

— Тогава може би е по-добре да го предадете в полицията — каза Фрида.

— Не искате ли да го видите?

Фрида погледна към хартиената торба в ръката му.

— Какво е това?

Даниъл Блексток извади голям пощенски плик и й го подаде.

— Може би е по-добре да го отворите.

Фрида не му обърна внимание. Тя повдигна незапечатания ръб и извади лъскава снимка със среден размер. Първо пред погледа й се появи част от каменен под, после част от матрак. На него мръсно ходило, пръсти с олющен лак. Голи крака, единият прегънат, другият изпънат. Подгъв на сива рокля. Фрида познаваше тази рокля, тези крака. Тя примигна няколко пъти, за да съсредоточи погледа си. После извади цялата снимка. На матрака лежеше Клои с разтворени крака, роклята й беше вдигната високо, така че се виждаше бельото й, едната й ръка беше прегъната върху тялото, а другата беше разперена встрани. Ясно се виждаха белезите от убождане. Мръсна длан. Мръсотия по шията й, която изглеждаше шокиращо бяла на прекалено яркия фон. Лицето на племенницата й беше бледо и леко подпухнало, устата полуотворена, очите й затворени. Синкави клепачи, тази нелепа подстрижка, която я правеше да изглежда като затворничка. В продължение на няколко секунди, които сякаш бяха цял час, Фрида се взираше внимателно в снимката. Тя знаеше, че Клои не е била изнасилена, но снимката беше направена така, че да я накара да изглежда така, все едно е била многократно изнасилена, а после захвърлена като парцал бог знае къде.

Фрида показа снимката на Ивет, която примигна невярващо. После я пъхна обратно в плика и се обърна към Даниъл Блексток.

— Откъде имате това?

— Изпратиха ми го по пощата.

— Изпратиха ви го? Къде?

— В редакцията. Бях там с една колежка, когато пристигна заедно с другата поща. Отворих го, без да предполагам, че е нещо специално, а след това…

— Защо на вас?

— Честно казано, не знам. Но нали точно това се случва, когато пишеш за някой заплетен криминален случай. Хората го възприемат като начин да придобиеш известност, да бъдеш разпознаваем или нещо подобно.

Фрида обърна обратно плика и видя, че имаше пощенско клеймо, а името му и адресът на редакцията бяха написани с главни букви.

— На кого показахте това? — попита Ивет.

— Линдзи Моран, която е стажантка при нас, го видя: нейното бюро е срещу моето. А след това го занесох на редактора. Никой друг не го е виждал.

— Защо го донесохте на мен, а не отидохте направо в полицията?

— Ние не сме си поставили за цел да ви дискредитираме. Очевидно трябва да стигне до полицията, но си помислихме, че първо трябва да го видите вие. Дори и журналистите могат да бъдат почтени. Сега тя вече може да го вземе, освен ако не изпълнява ролята на ваша охрана. — Той каза това, гледайки към Ивет.

Ивет се изчерви от гняв:

— Не съм й охрана. Аз съм нейна приятелка.

— Чел съм за приятелите на доктор Клайн — подметна Блексток.

— Само донякъде съм й приятелка.

— Как така?

И Ивет се впусна да му обяснява за връзката си с Фрида и как по-рано е имала лошо отношение към нея, което, наред с други причини, я е накарало да вземе решението за дълъг служебен отпуск. Блексток, който очевидно се мъчеше да проумее какво точно иска да му каже Ивет, любезно отвърна, че и той би направил същото, ако можеше да си го позволи. Фрида се опита да прекъсне разговора им.

— Ивет, не е необходимо да обясняваш такива подробности за себе си.

— Мислех си, че би одобрила, ако обясня някои неща за себе си.

Фрида се обърна към Блексток.

— През изминалата година бяхте коректен към мен. Благодаря ви.

— Моля, няма защо. — Той се поколеба, след което добави: — Само кажете, че ще се сетите за мен, ако имате да съобщите нещо.

— Ще се сетя за вас.

— Ще се сетите за мен и ще ми се обадите.

— Ще видим.

Когато Блексток си тръгна, Фрида и Ивет влязоха в къщата.

— Трябва да занеса това в полицейското управление — каза Ивет. Важно е.

— След малко — каза Фрида. — А сега можеш ли да извадиш тази снимка и да я сложиш на масата?

— Защо?

— Моля те.

Ивет извади внимателно снимката и я сложи на масата. Фрида я разгледа отново, а после извади телефона си и я засне.

— Може би не трябва да ти позволявам да правиш това — каза Ивет.

— Няма да кажа на никого.

— Нямах това предвид.

— Сега ще занеса снимката на Петра Бърдж — каза Фрида.

— Ти?

— Блексток я даде на мен. Това ме превръща в нещо като свидетел.

— И те ангажира.

— Точно така.