Призори в неделя

5

Фрида и Рубен седяха в кухнята на Рубен и пиеха кафе. Щорите на прозорците бяха спуснати. По-рано същата сутрин някакъв фотограф беше успял да се покатери на едно дърво отвъд градинската стена и беше заснел Рубен в бродирания му халат.

— Не предполагах, че ще се стигне чак дотам — каза Фрида. — Не трябваше да идвам.

— Защо? — Рубен я изгледа с вдигнати вежди. — Защото имам рак ли? Радвам се, че си тук.

Фрида включи телефона си, видя, че имаше шейсет и три пропуснати обаждания и отново го изключи. Откъде имаха номера й? Отгоре се чу шум и как Джоузеф изруга.

— Махмурлук — каза Рубен.

Фран надникна от вратата.

— Колата пътува насам, за да ви закара у вас. Готова ли сте?

— Готова съм.

Въпреки че дъждът беше спрял, паветата бяха тъмни и мокри. На малката уличка се бяха струпали репортери. Камерите и фотоапаратите им засвяткаха, докато полицейската кола минаваше край тях. Пред къщата на Фрида беше спряла кола без отличителни знаци, а на входа беше опъната полицейска лента. Един мъж със зелен медицински гащеризон ги пусна да влязат и им подаде найлонови калцуни, които те нахлузиха на краката си. Фрида познаваше обичайния мирис на своя дом: дървото на дъските на пода и пчелния восък, с който ги полираше, подправките, които понякога засаждаше в саксии на перваза на кухненския прозорец, а също и приятния мирис, с който тя свързваше старите книги по лавиците, графитните моливи, шахматните фигури, препечените филийки. Сега пространството беше изпълнено с остър мирис на химически препарати и може би на още нещо — нещо, което се беше просмукало в основите на къщата.

Стаята, където тя обичаше да седи край огъня или да разиграва партия шах, беше ярко осветена от лампата, която екипът от криминолози беше закачил. Вътре имаше двама души, единият от които правеше снимки. През ярката жълта светлина Фрида погледна към дупката, където вчера беше видяла да лежи трупът на Брус Стрингър. Разбира се, там вече нямаше нищо. Дори белите червеи и мухите бяха изчезнали. Беше си просто една дупка. И стаята беше просто стая — килимчетата бяха вдигнати, мебелите бяха избутани до стената, но това вече не беше нейната стая. Тя се обърна и отиде в кухнята.

— Къде е котката? — попита тя мъжа със зеления гащеризон.

— Вие имате котка?

— Да.

— Няма я тук.

Фрида се качи на горния етаж. Всичко изглеждаше както обикновено, но тя забеляза, че някой е бил и тук. Сякаш вече нищо не й принадлежеше. Извади набързо дрехи от чекмеджетата и ги натъпка в един платнен сак, сложи и две-три книги и някои тоалетни принадлежности. После се качи в студиото си на последния етаж и си взе скицника и пастелите. Не знаеше колко дълго ще отсъства. Животът й в тази къща вече беше далечен спомен от едно съвсем различно битие. Тя си представи как Дийн Рийв обикаля тихо из стаите й, как рови из дрехите й, как прелиства скицника й, как се навежда да погали котарака й. Къде беше котаракът?

— Какво открихте до момента? — попита комисар Крофорд.

— Още е твърде рано — отвърна Петра Бърдж.

— Началният етап е много важен.

— В момента извършват аутопсия, но според Иън човекът е мъртъв от четири-пет дни. Криминолозите, които са били на оглед на местопрестъплението, са сигурни, че той е бил убит на друго място, след което е бил докаран и скрит под дюшемето. Изпратила съм хора, които да разговарят със съседите и да проследят записите от видеокамерите.

— Ами Рийв? — Лицето на Крофорд се изкриви в кисела гримаса, докато произнасяше това име. — При положение че подозренията на доктор Клайн са обосновани, каква позиция ще заемем?

— Когато търсим някой, който е изчезнал преди осем години и оттогава се смята за мъртъв, неминуемо се появяват проблеми. Фрида Клайн винаги е била убедена, че той е все още жив, само че през това време нито го е срещала, нито го е виждала. Но двама нейни близки приятели твърдят, че са се срещали с него. Джоузеф Морозов е строителен работник от Украйна. Не знам каква точно е връзката му с Клайн.

— Може би е сексуална — каза Крофорд.

— Не ми се вярва. Около него всичко е доста неясно, включително и имиграционният му статус. Запознал се е с Рийв на един строителен обект.

— Не е ли знаел кой е?

— Не. Рийв е работел под друго име. А снахата на Клайн — Оливия Клайн, която е била омъжена за брат й, се е запознала с Рийв при едно излизане в града. Не казва нищо определено. Заговорили се в един бар.

Крофорд се размърда неспокойно.

— Защо е всичко това? Каква е целта му?

— Всичко се върти около Фрида Клайн. Когато са се срещнали за пръв път, тя е обсебила съзнанието му, както се казва, влязла е под кожата му.

— Това мога да го разбера. И с мен се получи същото, само че тя ме изкара извън кожата ми. Тази жена е истински дразнител — от начало до край. Но какво е намислил? Какво е решил да направи?

— Засега все още не е ясно.

— А вдовицата?

— Тази сутрин разговарях с госпожа Стрингър.

— И?

— Тя е съсипана, естествено. Прикована е към инвалидна количка. Страда от множествена склероза и през последните години той се е грижил за нея. Имат две малки деца.

— Сега само това ни липсва!

— Не личи да е имала представа с какво точно се занимава съпругът й. В момента полицаи правят оглед в къщата им.

— И това е всичко?

— Трябва да решим каква позиция да заемем пред медиите. — Крофорд изстена театрално, но тя продължи настойчиво да го убеждава. — Те могат да са ни от полза. Чудя се дали да не накараме Фрида Клайн да даде няколко интервюта.

Крофорд измърмори нещо неразбрано.

— Какво смятате за това?

— Никога не си сигурен какво точно ще каже. — Той примигна и се наведе напред. — Тя в безопасност ли е?

— Има денонощна охрана.

— Тази работа със скрития под дъските труп, имам усещането, че той си играе с нас. Ако е намислил да извърши нещо друго, това никак няма да е добре за имиджа ни.

— Изобщо няма да е добре — съгласи се Бърдж.

— Поверил съм ви изключително отговорно разследване.

— Да.

— Случай като този може да ви изстреля в кариерата — каза Крофорд. — Или обратното… Знаете това.

— Да, знам.

Наоколо се спусна мрак, вятърът се усили, а с него и дъждът. На улицата пред къщата на Рубен събралите се журналисти се скупчиха по-близо един до друг; огънчетата на цигарите им припламваха, екранчетата на мобилните им телефони просветваха. Фрида направи бъркани яйца, а Рубен отвори бутилка червено вино. Полицай Келман, който беше сменил Фран, извади огромен сандвич от чантата си и седна в антрето, за да го изяде.

Той беше млад мъж с едро телосложение и имаше навика да пука кокал четата на пръстите си, докато говори.

Неочаквано се чу шум.

— Какво беше това?

— Сякаш някой вика — каза Фрида и остави вилицата си.

Звукът се усили.

— Познавам този глас.

Тя стана от масата.

— По-добре не излизайте! — опита се да я спре полицаят, докато тя забързано мина покрай него в антрето.

Фрида отвори вратата и видя човешки фигури, струпани пред портата на Рубен, които един полицай се мъчеше да отблъсне назад. Светеха камери, проблясваха фотоапарати. Няколко микрофона бяха насочени напред. Сред тълпата стоеше млада жена с дебело червено яке и солидни черни ботуши. Главата й беше обръсната от едната страна, а очите й гневно святкаха. Беше Клои, племенницата на Фрида.

— Оставете я на мира — крещеше Клои. — Махайте се, всички до един! — Тя заби лицето си в лицето на човека с гърбавия нос, когото Фрида беше забелязала по-рано. — Разкарай се, по дяволите! — изфуча Клои право в слисаната му физиономия.

Едва сега Фрида забеляза, че Клои държеше кутия, чийто капак се мърдаше и се надигаше заплашително. Тя я хвана по-здраво, тъй като през капака се провря една котешка глава. Беше нейният котарак, с настръхнала козина и с уста, отворена в безмълвен ужас.

Фрида пристъпи напред и групата като по команда се извърна към нея. Тя сложи ръката си на главата на котарака и я напъха обратно в кутията.

— Хайде, ела! — подкани тя Клои.

— Кажи ни нещо за Дийн Рийв!

— Вярно ли е, че е жив?

— Разкажи ни поне малко, Фрида, и ще си тръгнем.

— Нямам какво да кажа, освен че нагоре по улицата и вляво има едно топло кафене, а няколко къщи по-нататък, в „Рамс Хед“, готвят много вкусно. Няма какво да търсите тук.

Тя хвана племенницата си за ръката и я дръпна от тълпата. Келман ги вкара набързо в антрето. Клои изгледа полицая подозрително и той на свой ред я изгледа по същия начин.

— Това е един от хората, които ме охраняват — представи го Фрида. — Всъщност охранява всички ни.

Клои промърмори нещо.

— А това е моята племенница — продължи Фрида, — която ту влиза, ту излиза от живота ми.

— Което означава — поясни Клои, — че търся Фрида, когато имам неприятности. Понякога Фрида също ме търси, когато тя самата има неприятности. А както е известно, неприятностите, които Фрида си навлича, са много по-големи от моите и това говори много.

— Какви неприятности по-точно? — попита Келман.

— Не е нужно в момента да говорим за това — каза Фрида. Тя се наведе и измъкна котарака от кутията. Той постоя в антрето с настръхнала козина и с проблясващи жълти очи.