Призори в неделя

25

Следобед на следващия ден Фрида беше в частния си кабинет. Тя седеше в креслото, с което сякаш се беше сляла, и наблюдаваше внимателно Морган Роситър. Той отвърна на погледа й. Някои пациенти се притесняваха да я гледат в очите, особено на първия сеанс, но не и този. Той беше облечен с карирана риза и избелели дънки, а на краката си носеше изтъркани масивни обувки. Изглеждаше като строителен работник, но не говореше като такъв. Беше университетски преподавател и го бяха регистрирали като неин клиент едва предишната седмица.

— Доктор Сингх ми каза, че лично сте поискали да се запишете при мен — започна Фрида. — Защо?

— Хората от години ми казват, че трябва да говоря с някого. Най-вече приятелките, които съм имал. Но аз все им отговарям, че не мога да разговарям с някого, когото не уважавам.

— Това отговор на въпроса ми ли е?

— Не бих отседнал в хотел, без да получа предварителна информация. Защо да не го направя, когато става дума за психотерапевт?

— Защо приятелките ви са ви казвали, че имате нужда от психотерапия?

— Имах проблеми в работата си и освен това интимната ми връзка се разпадна. Тогава отидох при моята лекарка, която ми отдели едва около осем минути.

Настъпи дълго мълчание.

— Важна част от терапията — каза накрая Фрида — е да уточним защо я предприемате. Предлагам да започнем с това.

Роситър отговори веднага, сякаш се беше подготвил.

— Когато интимната ми връзка се разпадна — впрочем, аз бях този, който я прекрати, — се запитах дали нямам някакъв проблем с обвързването. От време на време сменям партньорките си, но докато съм в интимни отношения с тях, общо взето, съм им верен. Когато интимната ни връзка навлезе в определен етап, я прекратявам.

— Споменахте, че сте имали проблеми в работата си.

— Обичайните проблеми.

— Ще трябва да ми обясните какво точно имате предвид.

Той заби поглед в килима.

— Аз съм на четиресет и две, не пиша публикации с особена научна стойност, а просто такива, които да ме задържат на заеманата позиция; не върша онова, което би трябвало да върша според очакванията ми отпреди десет години. Обичайната неудовлетвореност. Дрън-дрън.

— И всичко това ви накара да отидете при вашето джипи и да споделите, че искате да започнете психотерапия и тя да бъде конкретно с мен.

— Сигурно има много хора, които искат вие да бъдете техният психотерапевт — каза Роситър. — Мислех си, че имате списък на чакащите.

— Това не е отговор.

Той вдигна поглед и отново се взря в нея.

— Помислих си, че ще бъде интересно — подхвърли той. — Небезизвестната Фрида Клайн.

Другият нов пациент беше мъж на около двайсет и няколко години на име Алекс Завю. Преди шест месеца се беше озовал в едно заведение близо до „Каледониан Роуд“, където беше избухнала свада и беше започнал бой. Той се беше опитал да го спре, но някой беше извадил нож и беше намушкал един тийнейджър. Докато говореше за инцидента, ръцете му се разтрепериха и лицето му пребледня, сякаш все още беше на мястото на убийството.

— Всъщност не знам защо съм тук — каза той. — Не виждам смисъл да говоря за това. Вече ходих на кратък курс по… Ясно ви е.

— Когнитивно-поведенческа терапия[4] — уточни Фрида.

— Човекът ми предложи стратегии и упражнения, които да ми помогнат да престана да мисля постоянно за това. — След тези думи Завю стисна главата си с ръце. — Нямаха никакъв ефект. Лекуваха ме и с медикаменти. Постоянно се питам дали нямаше да бъде по-добре, ако не се бях намесил или ако бях направил нещо друго. Не видях ножа. Спомням си единствено как онова момче залитна към мен, а на лицето му беше изписана дълбока изненада и очите му бяха широко отворени. Приличаше на анимационен герой. После седна и тогава видях кръвта на пода. — Той се втренчи с умоляващ поглед във Фрида. — Знам, че ще кажете, че не е можело да се направи друго. Ножът беше прерязал гръдна артерия. Нищо не би могло да го спаси. Всички постоянно това ми повтарят. Имам нужда от някакво лекарство, което да ми помогне да спра да си представям онази сцена. Или от някаква операция, при която да ми изрежат част от мозъка, и тези натрапчиви мисли да си отидат заедно с нея. Онова, от което нямам нужда, е да продължавам да говоря за случилото се.

Последва мълчание, което продължи доста дълго, преди Фрида да го наруши.

— Както знаете — каза тя накрая, — няма такова лекарство, нито има такава операция. Тези неща не се забравят толкова лесно, защото са част от живота, а ние сме живи хора.

— Това не е голяма утеха.

— Аз не съм тук, за да ви утешавам, нито за да ви бъда приятелка. Имате ли близки приятели?

— Двама-трима.

— Говорите ли с тях за това?

— Отчасти.

— Това е добре. Но ето какво ще ви кажа: няма как да забравите случилото се. То винаги ще бъде част от живота ви, част от вас. И не мислете, че това непременно е нещо лошо.

— Лесно ви е да го кажете — отвърна Завю. — От креслото си в кабинета не можете да си представите какво е да видиш онова, което аз видях тогава.

За момент Фрида си помисли за онова, което би му отговорила, но си замълча. То едва ли щеше да му помогне.