Призори в неделя

16

Фрида проведе сеанси с двама пациенти, след което излезе от частния си кабинет и се отправи към Излингтън, където тръгна по пътеката край канала. В топлия слънчев ден тя беше доста оживена: хора, бягащи за здраве, и други, които разхождаха по няколко кучета на каишка, деца на скутери, велосипедисти. След седмици без капка дъжд, земята под краката й беше твърда и суха, а листата по дърветата висяха безжизнени. Скоро щеше да дойде есента. Каква година само: отначало изпълненият с мрак и болка случай „Хана Дохърти“, после ужасът около откриването на трупа на Брус Стрингър по дъските на пода и зациклянето на разследването през следващите шест месеца. И ето че сега, когато сякаш всичко беше приключило, някой беше оставил обърканата и замаяна Клои под Дървото на Харди. Сякаш беше някакъв пъзел, който тя не можеше да разгадае.

Фрида си спомни въпроса, който Майла й беше задала, когато се разделяха: хората споделяха с Фрида преживяванията си, но тя с кого споделяше? Може би правеше именно това: трупаше в себе си историите, които другите й доверяваха, съхранявайки ги на безопасно място. Толкова много лични истории — малкият й частен кабинет беше пълен с тях; мозъкът и тялото й сякаш бяха натежали от тях. Истории за самозаблуда, за самозащита, някои първични и ужасяващи. А нейната собствена история? Тя беше ли я споделила с някого?

Кого беше натоварила с нея? Тя, разбира се, също беше ходила на терапевтични сеанси, но и тогава внимателно подбираше какво ще каже и какво ще запази в тайна. Преди много години Рубен беше нейният психотерапевт. Тя му беше вярвала и му се беше възхищавала, но и тогава не беше споделяла всичко докрай. Когато хората се доближаваха прекалено много до нея, тя ги отблъскваше. Говореше на пациентите си за силата на общуването, за споделянето на собствените мисли, чувства и преживявания, но тя самата мълчеше и строго охраняваше своето собствено „аз“. То принадлежеше само на нея.

Едно малко момиче пресече с тротинетка пътеката пред нея. Фрида вдигна поглед и видя, че беше близо до парка: време беше да узнае дали новият приятел на Клои беше толкова „готин“, колкото си мислеше племенницата й. Осъзнаваше, че се надява да е бил той. Толкова силно прехапа устната си, че усети вкус на кръв: предпочиташе Клои да е била отвлечена от някакъв гадняр, по когото си е падала, той да й е инжектирал опиати и да я е държал някъде в продължение на три нощи, по причини, за които дори не искаше да мисли. Предпочиташе всичко това, защото в противен случай гаднярът щеше да се окаже Дийн.

На Клаус му беше много смешно. Той се беше изсмял нервно, когато Фрида му каза по телефона, че е лелята на Клои и че иска да говори с него. Беше се засмял, когато, приближавайки се към нея на входа на парка „Виктория“, беше стъпил в едно кучешко ако и през следващите няколко минути беше трил старателно обувката си в сухата трева. Беше се изсмял късо и смутено, когато Фрида го попита кога за последно се е виждал с Клои.

— Може би нещо бъркате. — Неговият английски, макар и с тежък акцент, беше безупречен. — С Клои се запознахме едва преди седмица. Не съм сигурен защо искате да говорите с мен. Обаждането ви ме изненада.

Фрида не можеше да определи дали той беше сладък, дразнещ, или дори зловещ. Тя го изгледа немигащо.

— Не отговорихте на въпроса ми.

Клаус й хвърли смутен поглед, а после сви рамене.

— Последният път, когато видях Клои, беше вечерта, когато се запознахме — миналият вторник.

— И оттогава не сте я виждали?

— Не. Виждал съм я само веднъж. Това обяснява изненадата ми, когато ми се обадихте.

— А разговаряли ли сте по телефона?

— Да. Няколко пъти. Бих искал отново да я видя. — Те минаха покрай едно езеро, където плуваха няколко патици. — Извинете, аз не съм невъзпитан, но бих желал да знам защо ми задавате тези въпроси, преди да продължа да отговарям на други. Клои е голямо момиче и няма нужда някой да я закриля.

— Къде бяхте в петък вечерта?

— Защо?

— Клои ми каза, че сте се уговорили да се срещнете.

— Не. Бяхме си казали, че може би ще се срещнем.

Това не е същото. — Той вече не се смееше. — Моля ви, какво е това?

— Срещнахте ли се с нея?

— Защо питате?

— С Клои се случи нещо.

Той се спря.

— Какво се е случило?

— Някой е сипал упойващо вещество в питието й. — Тя впери немигащ поглед в него, докато говореше. — После я е завел някъде, не знаем къде, и я е държал там през целия уикенд.

— О, не.

— Сега вече разбирате защо ви питам дали сте се срещали с Клои в петък вечерта.

— Невъзможно е да си мислите, че аз… че съм бил аз…

— И ако не сте се срещали с нея, къде сте били.

— Смятате, че може аз да съм извършил това?

— И къде бяхте през уикенда?

— Нямам нищо общо с това.

— Така и не ме попитахте.

— Какво?

— Дали е била изнасилена.

— Дали е била… О, не. Искам да кажа, била ли е?

— Срещнахте ли се с нея?

— Написах й съобщение, че няма да успея да отида. Приятелят ми пристигна от Берлин. Бях с него. Вижте в телефона й.

— СИМ картата е била извадена.

— Това обяснява нещата.

— Какво по-точно?

— Защо не успях да я открия. Исках тя да се присъедини към нас в неделя, преди той да отлети обратно.

— Бихте ли ми дали името и номера на вашия приятел?

Клаус я погледна внимателно. По лицето му постепенно плъзна гъста червенина.

— Искате да проверите казаното от мен?

— Да.

— Не ми ли вярвате?

— Искам да проверя.

Клаус кимна.

— Името му е Густав Бренер и ще ви дам номера на мобилния му телефон. — Той извади телефона си от джоба на дънките си и се порови малко, след което задържа екрана пред нея, за да може тя да запиша номера. — Сега доволна ли сте?

— Благодаря ви.

— Виждал съм Клои само веднъж и тя ми хареса. Беше забавна. Това е всичко.

— Ще се обадя на Густав.

Клои беше станала и се беше облякла с къси дънкови панталонки и широка риза. Лицето й почти беше възвърнало свежия си цвят, а косата й беше все още влажна от душа.

— Джак ще дойде след няколко минути — каза тя.

— Радвам се, че се чувстваш по-добре.

— Да, наистина се чувствам по-добре. Той беше много мил по телефона. Каза, че ще ми донесе да опитам различни видове сирена. — Тя се засмя. — Това е неговият начин да ми доставя удоволствие.

Когато Джак Дарган, непохватен и романтичен млад човек, караше стажа си като специализант на Фрида, беше завързал любовна връзка с Клои и това беше предизвикало тревога у Фрида. Но тази връзка беше приключила, а след време у него се бяха появили колебания дали да продължи да работи като психотерапевт. Ето защо беше започнал работа на един щанд за фермерски сирена в Саут Банк, превръщайки се във фанатичен привърженик на хубавото сирене, така че където и да отидеше, носеше като подарък меки резенчета, увити във восъчна хартия. Фрида беше забелязала, че изглежда по-щастлив от всякога.

— Има и други, не толкова невинни начини за доставяне на удоволствие — подхвърли Фрида.

— Той си е пуснал брада.

— Днес всеки носи брада.

— Тя е съвсем различна от цвета на косата му. Изглежда като пират. Не бих казала, че му отива. — Клои прокара пръсти през влажната си коса. — Фрида, мисля, че си спомням още нещо.

— Какво е то?

— Звук. Не само от колата.

— Да?

— От самолети.

Фрида се опита да скрие разочарованието си.

— Това, че започваш да си спомняш, е добър знак. Може би ще си спомниш и още.

— Виж, те бяха съвсем наблизо. Много, много наблизо. Сякаш летяха над главата ми.

Фрида се замисли за момент.

— Какви бяха тези самолети? — попита тя.

— Нямам представа. Не знам нищо за самолетите.

— Питам те дали бяха големи, или малки. Опитвам се да разбера дали си била близо до авиоклуб, или до летище.

Клои помисли малко.

— Не бяха от онези малките, двуместните. Те бръмчат като самолетчета за игра. Тези издаваха по-силен звук.

— От големите самолети ли бяха, като „Боинг 747“?

— Бяха големи — каза Клои колебливо, — но не бяха от най-големите. Веднъж ходих в къщата на едни приятели в Саутхол, а тя се намираше точно под въздушното трасе на „Хийтроу“. Всяка минута над покрива прелитаха гигантски реактивни самолети, от които земята се тресеше, а ревът им беше оглушителен. Звукът на тези не беше толкова силен.

— Самолетите излитаха ли, или кацаха? Или и двете?

— Това е като сън, който напълно съм забравила. Не мога да си спомня такива подробности.

— Звукът постоянен ли беше, или беше звук от прелитане над главата?

— Не се отказваш лесно, нали?

— Опитай се да го сравниш с нещо.

— Какво значи да го „сравня с нещо“? Искаш да ти кажа дали бръмчеше като пчела, или като мотоциклет?

— Добре — каза Фрида. — Като пчела ли бръмчеше, или като мотоциклет?

— Е, не бръмчеше като пчела.

— А като мотоциклет?

Клои затвори очи за няколко секунди. После отново ги отвори, примигвайки, сякаш светлината я заслепяваше.

— Всъщност не беше и като мотоциклет. Но нали знаеш какво се чува, когато някой кара по улицата мотоциклет и натиска газта докрай, за да се изфука?

— Да, знам.

— С това едва ли ти помагам особено.

— Кой знае. Може и да е от полза.

На излизане Фрида срещна Джак. Клои беше права за брадата, която отскоро си беше пуснал. Тя беше червеникавокафява на цвят в сравнение с портокаловия оттенък на рижата му коса. Днес се беше облякъл със зелена риза с навити нагоре ръкави, за да се виждат татуировките на двете му ръце, и внимателно крепеше кафяв хартиен плик, сякаш вътре имаше нещо чупливо. Той вдигна ръка за поздрав. Струваше й се, че беше изминало много дълго време, откакто стеснителният и обожаващ я Джак беше специализант в психиатричната клиника.

— Как е тя?

— Доста по-добре е. Очаква те.

Докато вървеше към вкъщи, Фрида не забелязваше почти нищо наоколо. Мислеше си за летища: „Хийтроу“, „Гетуик“, „Станстед“. Каза имената им наум. Странно как бяха запазили наименованията на едновремешните малки селца, върху които бяха построени. Замисли се за Клои. Тя вече беше млада жена, но Фрида все още виждаше в нея предишната Клои: непокорната ученичка, гневната тийнейджърка. На моменти дори си представяше малкото момиченце, което се учеше да ходи. През годините Фрида се беше грижила за нея, беше й помагала с уроците в училище, дори бяха живели заедно. А сега, заради близката им връзка, Клои я бяха упоили и я бяха държали в плен. Само като си помислеше за това, Фрида побесняваше и едновременно с това се срамуваше. Искаше й се да каже на Дийн Рийв: „Ако искаш да издевателстваш над някого, по-добре вземи мен“.

Спомни си за онзи момент отпреди доста години, когато беше срещнала Дийн Рийв за пръв път — там, в квартал Поплар в Източен Лондон, недалеч от мястото, където река Лий се вливаше в Темза. Внезапно се спря. Беше й хрумнало нещо.