Призори в неделя

3

— Нали знаеш какво означава това, Мал? — Лицето на комисар Крофорд беше зачервено. Той разхлаби яката на ризата си.

Карлсън кимна.

— Извикаха ме по средата на една вечеря в Гилдхол. Тъкмо ни бяха сервирали сьомга, изпечена в тесто.

Той взе чашата с кафе от бюрото си и се загледа в нея.

— Ще ми донесете ли прясно кафе? — извика той към някого зад гърба на Карлсън. — Ти искаш ли кафе?

— Не, благодаря.

— Знам какво си мислиш.

— Така ли?

— Също така знам какво си мисли тя.

— Кой?

— Твоята Фрида Клайн сигурно си мисли, че е победила. Ти беше прав и твоята скъпа доктор Клайн беше права.

— Не вярвам, че в момента си мисли точно това.

Крофорд стана от бюрото си и се загледа през прозореца. Карлсън отиде и застана до него. Нямаше какво толкова да се види. Просто един паркинг на полицейско управление, чиято висока ограда завършваше с кълба от стоманена тел.

— Ти видя ли трупа?

— Да.

— Наистина ли беше под дъските на пода?

— Наистина.

— Ще бъде голяма сензация. Пресата обича тези неща. Трупът под дюшемето. Какво мислиш, че ще каже доктор Клайн?

— За кое?

Крофорд извърна лице и се намръщи.

— За това. За случая. За мен.

— За вас ли? — попита Карл сън. — В какъв смисъл?

— Аз съм човекът, който спря разследването за Дийн Рийв. Не й повярвах. Сега Фрида Клайн смята, че ме е поставила намясто. Обзалагам се, че в момента умира от смях.

— Господин комисар, съвсем честно ви казвам, че тя изобщо не се смее и че вие сте много далеч от мислите й.

Крофорд продължи да говори все едно не беше чул думите на Карл сън.

— Ти познаваш тази жена. Трябва да измислим начин да се справим с положението.

— Начинът да се справим с положението е, като разкрием престъплението.

— Да, така е. — Крофорд извади голяма бяла носна кърпа от джоба си, разгъна я, изтри челото си и я прибра обратно. Когато заговори отново, сякаш мърмореше на себе си.

— Възложих на добър професионалист да се заеме с разследването, наистина добър. Срещнахте ли се с нея?

— Да.

— Това, че е жена, донякъде може да балансира нещата.

— Просто трябва да е добра.

— Точно така — каза Крофорд. — В момента се боря за оцеляването си тук.

След половин час, излизайки от полицейското управление, Карлсън видя Фрида да слиза от една полицейска кола. Тя се качи по стъпалата, придружавана от един полицай. Когато се изравни с него, той я хвана за ръката и усети, че беше твърда като парче дърво. Фрида го погледна така, сякаш едва го позна.

— Някой ще трябва да се погрижи за котарака — каза тя.

— Ще го уредя.

Заведоха Фрида в една малка стая. В ъгъла имаше саксия с фикус, който очевидно се нуждаеше от поливане. Щорите на прозорците бяха спуснати, а на масата имаше кутия с хартиени кърпички. Като на психотерапевтичен сеанс, помисли си тя. Все някой ронеше сълзи. Донесоха кана с вода и две чаши. Попитаха я желае ли чай. Не желаеше. Или кафе? Не. Бисквити? И бисквити не желаеше. На стената имаше часовник: беше дванайсет без десет.

Фрида съблече дългото си палто и някой го окачи на закачалката на вратата. Тя седна на един стол и си наля чаша вода. Ръцете й не трепереха, пулсът й беше нормален. Отвън се чуваше ромоленето на дъжда. Стрелката на часовника, отброяваща минутите, отскочи напред.

В дванайсет без четири вратата се отвори и в стаята се появи висок млад мъж. Той имаше широки рамене, гъсти тъмни вежди и нос, който изглеждаше така, сякаш е бил счупен и е зараснал накриво. Мъжът пристъпи напред, държейки поднос с три картонени чаши. След него вървеше Петра Бърдж. Тя свали от раменете си кожена раница и я остави на пода.

— Това е моят колега Дон Камилски. Едно от кафетата е за вас. Ако желаете, мога да ви донеса мляко.

— Не е нужно.

Петра Бърдж отпи глътка кафе от чашата си.

— Дори обирите с взлом травмират хората — отбеляза тя. — Изключително много ги разстройва нахлуването в личното им пространство.

— Чела съм за това.

— А в случая става дума за труп. На човек, когото сте познавали.

— Точно така.

Петра Бърдж я изгледа с присвити очи, после кимна.

— В състояние ли сте да дадете първоначални показания? Иска ми се да започнем веднага, освен ако…

— И на мен ми се иска същото — отвърна Фрида.

— Чудесно!

Бърдж се настани срещу Фрида и извади бележник от раницата си.

— Дон ще записва всичко, което казвате, но аз също ще си водя бележки. Съгласна ли сте? Накрая ще трябва да подпишете показанията си.

— Разбирам.

Фрида се пресегна за една от чашите с кафе. Тя трепереше от студ и топлината на напитката щеше да й се отрази добре.

— Все пак, ще изпия едно кафе.

След повече от два часа главен криминален инспектор Бърдж се облегна назад.

— Приключихме. Сигурно сте изтощена.

— Не, не съм.

И наистина, умът на Фрида беше свеж и мисълта й течеше съвсем гладко.

— Имахте тежък ден. Трябва да поспите.

— Имам нужда да повървя пеша.

— Мисля, че навън все още вали. Освен това е почти два и половина.

— Знам.

Петра Бърдж задържа погледа си върху нея за няколко секунди, след което погледна към колегата си.

— Дон, иди и виж кой е свободен!

— Свободен за какво? — попита Фрида, докато Дон Камински излизаше от стаята. Но Петра Бърдж не отговори, само внимателно четеше бележките, които беше нахвърляла в бележника си наред с разни драсканици и завъртулки. Слабото й лице беше намръщено.

Камински се върна с млада полицайка с тъмноруса коса, зачервени бузи и напрегнато изражение. Петра Бърдж я представи като Фран Болтън. Фрида стисна отпуснатата й ръка с изядени нокти. Макар че очевидно беше дежурна през нощта, Фран Болтън изглеждаше уморена и бледа, все едно я бяха задържали на работа след обичайния й час за лягане.

— Иди и се преоблечи в цивилни дрехи, моля! — нареди й главен криминален инспектор Бърдж.

Младата полицайка излезе от стаята.

— Фран Болтън ще ви придружи.

— Нямам нужда от придружител.

— Под дюшемето в хола ви беше намерено мъртво тяло, за което сте убедена, че е сложено там от убиеца Дийн Рийв. Тя ще ви придружи. Ако се движите с униформен полицай, ще привлечете внимание. Хората ще се чудят какво става. Ще си помислят, че сте арестувана или че се е случило нещо нередно. Разбира се, това ще бъде само за заблуда, за да се разходите спокойно.

— Униформата няма да стресне Дийн Рийв.

Полицайката се върна облечена с тъмни панталони и кафяво кадифено яке. На Фрида й се искаше да се разходи край реката и да се спусне по крайбрежния булевард в източна посока, след което да се върне обратно покрай Риджънтс Канал. Но не можеше да си позволи да изложи младата полицайка на вятъра и дъжда, разхождайки се пеша в продължение на часове. А и се съмняваше, че тя би могла да й бъде сигурна защита. Беше дребна и с крехка фигура и приличаше на ученичка, която кара стаж в някой офис. Имаше радиостанция и би могла да извика помощ. Както и да е, смисълът на разходката беше да се разхожда сама.

— Всичко е наред. Няма да се разхождам.

— Ще се погрижа да отседнете някъде, поне за тази нощ — каза Петра Бърдж.

— Значи утре ще мога да се прибера у дома?

— Изключено. За утре, може би и за вдругиден, ще ви осигурим нещо по-подходящо.

— Това изобщо не ми харесва.

Петра Бърдж наклони леко глава, сякаш изучаваше Фрида.

— Няма друг начин.

— Не е нужно да ми осигурявате подслон за тази нощ. Аз вече съм си уредила.

— Дайте ми адреса. Ще оставим отпред двама полицаи на пост.

— Наистина ли?

Петра Бърдж замълча за момент.

— Голяма част от времето ми минава в сблъсък с подобни ситуации — каза тя накрая. — Разговарям с хора, след като е било извършено престъпление. Било е намерено мъртво тяло, изгоряла е нечия къща и други подобни. Едни плачат, други са разгневени или изплашени, а трети просто млъкват. Вие обаче се държите… — Тя се опита да намери точната дума: — Нормално, спокойно.

Фрида я изгледа продължително.

— Вие самата как реагирате, когато се случи нещо ужасно?

Петра Бърдж вдигна вежди и се замисли.

— Превъзбуждам се, адреналинът ми се покачва.

— Аз пък запазвам спокойствие — каза Фрида. — До това заключение съм стигнала.

— Говорите така, сякаш се отнася за някой друг.

Напротив, говоря за себе си.

Когато седнаха в колата, Болтън попита къде отиват.

— При един човек, който се казва Рубен Макгил — отвърна Фрида. — Той е мой стар приятел. И при още един мой приятел, Джоузеф Морозов.

— Онзи, който е намерил трупа ли?

— Да. Той живее при Рубен.

— Аха. Ясно…

— Нищо не е ясно! Но е по-добре да ви обясня за

Рубен. Или по-скоро да ви предупредя. — Тя забеляза предпазливото изражение на Болтън. — Не, не си мислете, че той е опасен човек. Известно е, че когато се изграждате като психоаналитик, вие самият трябва да ходите на терапевтични сеанси. В продължение на три години, пет пъти седмично ходех при Рубен на психотерапия. Той доби важна роля в живота ми и станахме приятели. Дълбоко в душата си той е интелигентен и чувствителен мъж. Но когато го срещнете за пръв път, това невинаги си личи. Това е всичко.