Призори в неделя

24

— Като в доброто старо време — каза с носталгия Рубен.

Ребрата му бяха счупени, лицето му беше охлузено и слабо, отзад на тила му имаше моравочервена рана и когато ходеше, накуцваше болезнено, но си беше облякъл чиста риза, която Джоузеф току-що беше изгладил, и се беше издокарал с любимото си елече в ярки цветове. Беше отворил три бутилки червено вино и ги беше подредил на кухненския бюфет. Джоузеф беше разлял водка в шотове. Той беше прекарал следобеда в приготвяне на богато украинско меню. Алексей спеше, удобно сгушен в леглото; от време на време се пробуждаше и викаше майка си: мама, мамочка. Тогава Джоузеф изтичваше нагоре по стълбите, хващаше ръката му и започваше да му шепне ласкави думи така, както когато Алексей беше бебе, а после отново се връщаше в кухнята, където се вдигаха облаци от пара и ухаеше на картофени кюфтета, на гъста овесена супа с кнедли и на агнешко печено с много подправки.

— Трябва да запалим свещи — каза Джоузеф. — Много свещи.

— Навън е още светло.

— Свещите създават специално настроение.

И така, Рубен запали свещи на масата, която беше сервирана за десетима. Той се чувстваше изтощен; цялото тяло го болеше. Имаше мигове, в които пред него изплуваше маскираното с чорап лице на входната врата, и той усещаше жестоките удари, които онзи стоварваше с метален лост върху проснатото му на земята тяло. В момента обаче нямаше защо да се притеснява: приятелите им скоро щяха да дойдат, на печката се готвеше вкусна храна, ножът на Джоузеф потракваше, докато режеше зеленчуците, бутилките с дъхаво вино чакаха да бъдат отворени, а ето че сега и свещите грейнаха на масата. Поне за малко хаосът беше поставен на безопасно разстояние.

Клои пристигна направо от дърводелската работилница, както си беше с работните дрехи и с дървени стърготини в косата. Джак, с острите си кичури червеникавокафява коса, носещ резени синьо сирене. Оливия, с бутилка вино и вече леко пийнала, с издайническа руменина на бузите, с дълги полюшващи се обеци, с яркочервено червило на устните, щедро прегръщаща всички. Рубен подозираше, че всеки момент ще избухне в плач.

— Къде е Фрида? — попита тя.

— Сигурен съм, че скоро ще се появи — отвърна той.

И тя наистина се появи, влизайки тихо в стаята, без никой да забележи, че е сред тях. Тя и Джоузеф отидоха на горния етаж да видят Алексей, а после всички се събраха в кухнята. Джоузеф им раздаде шотове с водка и те ги изпиха, преди да седнат. Алексей слезе при тях и се настани между Джоузеф и Рубен. Бузите му бяха зачервени, а очите му гледаха ту насам, ту натам. Масата се отрупа с ястия, гордо сервирани от развълнувания Джоузеф, препасан с готварска престилка.

— Страхотна трапеза! — възкликна Оливия. — Е, пълна е с тонове въглехидрати, но е прекрасна и създава чувство на комфорт след всичко онова, което се случи. — И като изхълца развълнувано, си загреба с черпака от гъстата супа с кнедли. — Рубен, Клои, Алексей… — Тя се наведе към него с полюшващите се обеци и с изплъзнали се от кока й кичури коса. — Симпатяга!

Алексей я изгледа със смесица от страх и изненада.

— Исках тази вечер да се съберем всички заедно — започна Фрида, защото има нещо, което трябва да ви кажа.

— Тост — провикна се Оливия. — Тя надигна чашата си и продължи с треперещ глас: — Да вдигнем тост за приятелството!

— Моментът не е подходящ за наздравици — каза Фрида. — Имам предвид, че се случиха ужасни неща и може би ще продължат да се случват.

Тя се взря в обърнатите към нея лица.

— Мисля, че някой издевателства над вас, защото сте мои приятели.

— Дийн Рийв — обади се Джак. — Известно ни е.

— Дийн Рийв отвлече Алексей. Но не той е бил човекът, който отвлече Клои и нападна Рубен. Някой друг го е извършил.

— Някой друг ли? — учуди се Джак. — Защо?

— Това не е важно — отвърна Фрида. — Не и на този етап. Тревожното е друго: всички вие може би сте под заплаха. Всеки един от вас.

— Също и ти — каза Рубен.

— Възможно е. Но ще трябва да приемем факта, че някой души наоколо и ви е набелязал, защото ме познавате.

— А ако е „тя“? — обади се Клои. — Щом като не е Дийн…

— Не е изключено. Който и да е този човек, той те отвлече и те държа един цял уикенд, а също така нападна Рубен.

Джак прокара длани през косата си.

— Това не ми харесва.

— Попитах дали полицията може да ви осигури защита. Опасявам се, че няма да стане.

— Това означава ли, че те не смятат, че сме в опасност?

— Означава, че нямат необходимите средства.

— Аз защитя моето семейство — заяви патетично Джоузеф и удари с юмруци по масата, от което приборите подскочиха. — Приятелите.

— Аз съм жена — каза притеснено Оливия. — Живея съвсем сама.

— Сега ще обсъдим това. Джоузеф има приятел, който се казва Дритан. Той ми постави нови ключалки и резета, след като забелязах, че Дийн е влизал в къщата ми.

— И как ти помогна това? — обади се Джак, но Фрида не му обърна внимание.

— Утре той ще отиде в дома на Оливия, а после ще дойде тук.

— Ами Клои? — попита Джак. — А аз?

— Искам Клои да се нанесе обратно при Оливия.

— Но аз съвсем наскоро се изнесох.

— Наред с това си мисля, Джак, че ти също можеш да поживееш с тях.

— Освен това си мъж. — Оливия хвана нова бутилка за гърлото и щедро си наля вино в чашата.

— Ехо! — каза Клои. — Май забравихте, че аз умея много добре да се защитавам. Може би съм по-добра от Джак.

— Може би — повтори като ехо Джак. Двамата си размениха погледи и помежду им прехвръкнаха искри от някогашното нежно привличане.

— Чудесно — каза Фрида в заключение. — Ще се грижим един за друг.

Джоузеф се наведе към нея.

— Ами ти, Фрида?

— Ела да живееш при нас — настоя Клои.

— Изключено!

— Ще ти изпратя моя приятел — каза Джоузеф.

— Не. Нали разбирате, че няма как някой да дойде да живее при мен.

— Ами Карлсън?

— Карлсън? Защо пък Карлсън?

— Той ти е близък приятел.

Петра Бърдж беше казала същото.

— С него е различно.

— Защо?

— Просто така.

Карлсън и Фрида седяха в малката му градина и се наслаждаваха на приятната топлина на вечерта. Беше паднал здрач, синевата на небето беше изчезнала, а птичките пееха невидими. Часът, в който се появяваха лисиците и прилепите; часът, в който се доверяваха тайни и се правеха признания. На хоризонта вече се виждаха слабите очертания на луната. На масата между тях бяха сложени бутилка уиски, малка каничка с вода и две стъклени чаши. Фрида наля по малко уиски във всяка от чашите, а в своята добави и малко вода. Карлсън направи същото.

— Краят на една прекрасна неделя — изрече той със задоволство.

— Когато бях малка, мразех неделите — каза тя.

— Как е възможно човек да мрази неделите?

— Неделята беше ден на мълчание, на отегчение и мързелуване, ден, в който ходиш на църква и се виждаш със семейството си, което предпочиташ да не виждаш.

— Но с времето си се отърсила от това чувство.

— Това е денят, в който хората се крият от самите себе си, в който се опитват да забравят какво са вършили в събота, и се преструват, че следващата седмица няма да бъде същата като предишната.

— От утре седмицата ти ще бъде ли същата като предишната?

— Не — отвърна Фрида. — Отново започвам да приемам пациенти. За утре имам записани двама нови.

— Това е добър знак.

— Мисля, че в момента трудно можем да говорим за добри знаци.

— Извинявай, че с думите си предизвиках у теб лоши мисли — каза Карлсън, загледан виновно в чашата си. — Но аз самият винаги съм обичал неделите: късната закуска, четенето на новите вестници, разходките на чист въздух.

— Като стана дума за разходки, имаш ли вести от Ивет? — попита Фрида.

— Тя няма профил във Фейсбук. Нито пък аз.

Фрида измъкна портфейла от чантата си, извади от него малкото късче хартия, което държеше там, и го показа на Карлсън.

— Какво е това?

— Ивет ми каза да й се обадя, ако имам нужда от помощ. Щяла да дойде, където и да се намира.

— Със сигурност би го направила — съгласи се той.

— Може би ще се възползвам от протекциите й. Може би всички ние ще се възползваме.

— Считай, че си ме предупредила — каза той с лека усмивка.

— Да.

— Ще си отварям очите на четири.

— Имаш две малки деца. — Тя усети как Карлсън леко се стегна.

— Да, така е — отвърна тихо той. — Ще внимавам и за тях. А ти внимавай за себе си. — Той се усмихна с невесела усмивка. — Пази се от непознати.

Фрида опря за малко чашата в челото си.

— Изложих всички на опасност — промълви тя накрая. — Всички, които ми имат доверие. — Тя се извърна към него. Очите й блестяха в здрача.

— Не бива да мислиш по този начин.

— Хората, които държат на мен. Хората, на които аз държа.

Той не й отговори.