Призори в неделя

49

Фрида се върна обратно до главното шосе. Тъкмо тръгна да го пресича, за да отиде до станцията на метрото, когато видя да се приближава едно такси. Една мисъл я осени и тя му направи знак да спре.

— Болница „Сейнт Джуд“ — каза тя на шофьора, влизайки в колата. — За колко време ще стигнем? Шофьорът подсмръкна.

— За около десет минути. Зависи от трафика. Бързате ли?

— Не бързам.

Когато таксито я остави пред „Сейнт Джуд“, тя погледна за кратко към главния вход. Беше установено със сигурност, че Даниъл и Лий Блексток бяха пристигнали там около десет и двайсет вечерта. Бяха зашили сериозна порезна рана на ръката му. Щеше ли да е от полза да разговаря с лекаря, който му беше оказал първа помощ? Струваше ли си да разпита какво е било поведението му? Състоянието на раната? Силата на кървенето? Като че ли не беше добра идея. Фрида погледна часовника си. Лекарят, който се беше погрижил за Блексток, едва ли щеше да е на работа сега. А дори и да беше там, едва ли щеше да му бъде особено приятно да бъде разпитван от една непозната, дори и да беше лекарка. Може би на някой по-късен етап Петра Бърдж би могла да уреди дежурният екип да бъде разпитан, но какво повече щяха да научат?

Фрида се обърна. Нямаше какво да търси там. Но това нямаше значение. Тя беше дошла за друго. Даниъл Блексток се беше озовал тук около десет и двайсет. Джак беше нападнат в Излингтън малко след девет и трийсет. Щеше да измине пеша разстоянието от едното до другото място. Фрида затвори очите си, както правеше винаги, когато й предстоеше такава дълга разходка, прехвърляйки през ума си различните маршрути. Сегашният маршрут имаше своите особености. Пресичаха го широки пътища, минаваше край газстанция, автобусно депо и множество складове. Някъде по-надолу минаваше и река Лий, следвайки пътя си през Канинг Таун и Боу. Известен й беше и мостът над реката при Туелвтрийс Кресънт, защото някога беше работила в болница „Сейнт Андрюс“, която се намираше наблизо. Тя чу шум зад себе си и се огледа наоколо. Един самолет набираше височина от „Сити Еърпорт“. Беше нещо като напомняне.

Фрида тръгна по избрания маршрут, който сякаш беше създаден да затрудни максимално един пешеходец: широки шосета, огласяни от грохота на безспирния поток от коли, задънени улици и квартални алеи, които криволичеха в различни посоки. По едно време на Фрида дори й се наложи да извади телефона си, за да провери къде точно се намира. Накрая тя успя да открие пътя си през индустриалната зона и се озова до река Лий. Ако беше излязла на обичайна разходка, щеше да свие вдясно и да тръгне по старата алея край реката, след което през Олимпик Парк да се прибере вкъщи. Но днес беше различно. Той едва ли би дошъл по старата алея, не и късно вечерта, когато е бързал за болницата. Трябваше й шесто чувство, за да отгатне маршрута, който той би избрал.

Фрида мина по моста над реката, а след това през пешеходния тунел под натовареното шосе. После повървя по улиците на Боу и покрай западната страна на парка „Виктория“ в посока към квартал Хагърстън. Гледките започнаха да стават по-познати и тя можеше да върви, без да се налага да прави справка за маршрута. Вече можеше да започне да мисли.

Алибито. Дълбоко срязаната му ръка беше част от това алиби, което означаваше, че съвсем не беше инцидент. Очевидно той самият го беше извършил, макар че е доста трудно умишлено да се порежеш със сгъваем нож.

А после обаждането на спешния телефон, направено от техния дом, пристигането им заедно в болницата, съобщението, изпратено от телефона на Джак. То беше послужило, за да я заблуди, но също така беше и най-важната част от плана. Часът на спешното обаждане нямаше да влезе в употреба, ако Джак не можеше да се сети за времето, по което е бил нападнат.

Фрида се огледа наоколо. Известно време беше вървяла, без да следи посоката, и за миг й се стори, че не знае къде се намира. Но не, намираше се в Хокстън. Това беше един различен свят: на кафенета и на млади мъже с красиво оформени бради и велосипеди.

Имаше нещо, което не й даваше покой и то беше свързано с точния час на събитията. При разговора си с Лий Блексток тя се беше съсредоточила върху времето, което им е било нужно, за да се придвижат до болницата. Струваше й се прекалено дълго. Както беше казал шофьорът на таксито, пътуването с кола отнемаше не повече от десет минути. В случая ставаше дума за човек, който се е наранил толкова тежко, че се е наложило жена му да се обади на спешния телефон. Но пък и не беше невъзможно или немислимо. В кризисни ситуации хората често реагират по странен начин. Може да са се опитали сами да направят превръзката и са решили да отидат до болницата едва когато са видели, че не могат да спрат кървенето. Понякога при спешни случаи действията се извършват по-бавно, вместо да бъдат извършени по-бързо. По-трудно се вземат решения, по-трудно се извършват някои обичайни неща. Не, каза си тя, това едва ли би било мотив за подозрения.

Другото, за което Фрида не преставаше да мисли, беше точният час на двете обаждания. Съобщението от телефона на Джак беше изпратено до Фрида в девет и трийсет и две. Обаждането на Лий Блексток до спешния телефон беше регистрирано в девет и трийсет и осем. Ако беше обратното, Фрида беше склонна да повярва на казаното от тях. Тя се опита да си представи евентуалния ход на събитията през онази вечер. Даниъл Блексток е трябвало да нападне Джак, после да изпрати съобщението, после да се обади на жена си най-вероятно от телефон с предплатена карта, за да не може да бъде проследено мястото на обаждането. После, в някой следващ момент, той си е срязал ръката. Те не биха могли да планират предварително часа, в който Лий да се обади на „Спешна помощ“. Би могло Джак да не си е вкъщи. С него би могло да има още някой. Той е трябвало да изпрати съобщението веднага след като нападне Джак. Ако това съобщение се беше получило след обаждането на Лий, Фрида щеше да бъде принудена да повярва, че нападението е било извършено от някой друг.

Фрида вече беше пред къщата на Оливия. Тя погледна часовника си. Придвижването пеша беше й отнело час и половина. Блексток не беше вървял пеша. Как беше стигнал до „Сейнт Джуд“? В близост до болницата нямаше метростанция. Придвижването му би включвало продължително ходене пеша и смяна на превозни средства. Не, каза си тя. Пътуване с метро или автобус би било безнадеждно бавно, а освен това щяха да го видят доста хора. Имаше и камери за наблюдение. Дори и придвижването с колело би отнело твърде много време. Кола, помисли си тя. Придвижил се е с кола. Съществуваше риск да попадне в задръстване, но около девет и половина вечерта нямаше проблем да пътува с кола през Източен Лондон. Едва ли би взел такси, нито пък би използвал мобилното приложение „Юбър“ за споделено пътуване. Там се води статистика, остават следи. Той би използвал собствената си кола, би паркирал някъде близо до дома на Оливия, би изминал пеша последните двеста-триста метра. След това би потеглил обратно с колата и би се срещнал с Лий някъде близо до болницата. Тя би могла да отиде дотам пеша и да чака на предварително уговорено място.

Осъществяването на този сценарий обаче не зависеше само от Даниъл Блексток. Зависеше и от съпругата му. Фрида го прехвърли през ума си няколко пъти. Нямаше обходен вариант. Тази жена не можеше да е чак толкова глупава. Той очевидно е трябвало да разкаже на Лий някаква история, може би истинската, а може би измислена. Но каквато и история да й е разказал, му се е наложило да й се довери. Жена му е трябвало да се обади на спешния телефон, да се срещне с него. Тя е трябвало да присъства, когато той е пробол дълбоко ръката си. Фрида знаеше какво представлява едно такова нараняване, гледката на кръвта, мирисът й. А после е трябвало да отиде заедно с Даниъл до болницата и да разговаря с лекарите и сестрите. Дали би могла непохватната и неспокойна жена, с която току-що беше разговаряла, да се справи с всичко това? Фрида се сети за красивия букет цветя в кухнята. Представи си задоволството, което беше озарило за миг лицето на Лий Блексток, когато тя се беше възхитила от тях. Кой би могъл да каже на какво са способни хората?

— Днес при мен дойде Фрида Клайн — каза Лий Блексток, още щом съпругът й прекрачи прага.

— Тук ли?

— Да. Тя влезе вътре и разговаряхме. Няма нищо лошо, нали?

— За какво беше дошла?

— Интересуваше се от твоя инцидент.

— Ти какво й каза? — Даниъл Блексток пристъпи по-близо до нея. Тя усети дъха му и видя капчиците пот по челото му.

— Казах й, че си се порязал и че заедно сме отишли в болницата.

— Тя повярва ли ти?

— Така мисля.

— Добре.

— Тя е хубава, нали?

С видимо усилие Даниъл Блексток взе ръката на жена си в своята здрава ръка.

— Не бива да се притесняваш от другите жени — каза той.

— Даниъл?

— Да.

— Всичко е наред, нали?

— Какво?

— Ами… Нали няма нищо, за което да се тревожа? — Абсолютно нищо.