Призори в неделя

56

Преди това тя се обади на Петра.

— Нямаме новини — каза Петра. — Ако науча нещо, ще ти звънна.

— Мисля, че търсят на погрешното място.

— Къде трябва да търсят? Обясни ми.

Въпросът не беше зададен с враждебен тон: в гласа на Петра се долавяха нотки на голямо напрежение. Фрида си представи тесните й ръбести рамене, дребното й изпито лице и бледите й очи.

— Не знам — отвърна тя. — Но има нещо…

Фрида не довърши изречението. Не разполагаше с нищо, освен казаното от Джоузеф за гипсовите плоскости.

— Ако все пак знаеш нещо, макар и малко, кажи ми го.

— Ще ти го кажа. Той под полицейско наблюдение ли е в момента?

— Да.

— Сигурна ли си, че не им се е изплъзнал?

— Преди минута говорих с наблюдаващите го полицаи.

— Блексток беше задържан за разпит, а от почти три дена насам е под полицейско наблюдение.

— Да.

— Значи ако Ивет е жива, тя е сама и навярно е без вода.

Предполагам.

Докато вървяха към буса на Джоузеф, Фрида проведе още един разговор.

— Клои?

— Да? Случило ли се е нещо?

— Къде си?

— На работа съм. Какво има?

— Искам да отидеш до Силвъртаун.

— До Силвъртаун? Близо до „Сити Еърпорт“?

— Да, още сега. Ще ти обясня, когато се видим.

— Добре — съгласи се Клои. — Говореше предпазливо, донякъде изплашено. — Но сигурно ще отнеме време. Ще взема метрото до Тотнъм Хейл, а после ще се прехвърля на наземната железница. Дай ми поне час, ако не и повече.

— Вземи такси.

— Какво става, Фрида?

— Обади ми се, когато наближиш.

— Те следят и двама ни — каза Даниъл Блексток. — Разбираш ли?

Лий го погледна с широко отворени очи.

— Попитах те дали разбираш.

— Да. — Думата прозвуча по-скоро като ридание. — Но не знам какво се случва. Ужасно се притеснявам. Какво става?

Даниъл погледна жена си. Кожата й беше лепкава от пот, под очите й имаше торбички. Косата й беше замазана. По китките й и в сгъвката на лактите се виждаха червени петна от обрив. Той усещаше как сърцето му прескача, кръвта препускаше бясно във вените му, а мускулите му потрепваха неконтролирано, сякаш хиляди мравки пълзяха в тях. Даниъл се насили да изглежда овладян и спокоен. Хвана едната й длан, която беше голяма и мека и се отпусна безжизнено в неговата.

— Лий — започна той, опитвайки се да говори с нежен глас, въпреки че тя беше толкова натежала и отпусната, че му се искаше да я удари, да я разтърси, да я отблъсне от себе си. — Лий, любов моя.

— Да?

— Нали помниш, когато ти казах, че сега сме ти и аз срещу останалия свят?

Тя кимна.

— И винаги е било така, нали? Ти си моята половинка. Ние се пазим един друг, така ли е?

След дълга пауза тя кимна отново. Той сложи ръката си под брадичката й.

— Мога да ти имам доверие, нали?

— Да — прошепна тя. Една едра сълза се търкулна по бузата й и стигна до ръката му.

— Ти вече прекрачи една граница. Наясно си с това, нали?

Мълчание. Той каза отново, този път по-високо:

— Наясно си с това, нали?

Тя отново кимна.

— Както казах, те наблюдават и двама ни. Но мен много повече от теб.

Той махна дланта си изпод брадичката й и нежно погали лицето й.

— Ето защо ще ти кажа какво трябва да направиш. -

Той й се усмихна. Една вена пулсираше на врата му. — След което ще го направиш.

— Пред станцията на метрото съм — каза Клои.

— И ние почти пристигаме.

— Нямам достатъчно пари за таксито и шофьорът започва да се изнервя.

— Ще му платя, щом дойдем. Вече те виждам.

Клои стоеше край таксито, облечена в широки платнени къси панталонки и потник. Джоузеф спря, а Фрида слезе от буса и плати на шофьора, който подозрително преброи парите, преди да потегли.

— Той живее тук, нали? — попита Клои, докато двете с Фрида чакаха Джоузеф да паркира буса.

— Тук наблизо.

— А това е районът, където смяташ, че ме е държал затворена?

— Да.

— И защо толкова спешно ти трябвам тук?

— За да ми помогнеш да намеря Ивет.

— Как очакваш да го направя? — извиси глас Клои. — Знам какво искаш от мен: искаш да се пренеса мислено в онази стая и да си спомня нещо. Да не мислиш, че не съм се опитвала? Да не мислиш, че не правя това постоянно?

— Може би се опитваш да си спомниш и в същото време правиш всичко възможно, за да не си спомниш.

— Имам бяло петно в паметта, Фрида. — Клои сграбчи косата си. — Не мога да се пренеса там като с вълшебна пръчица.

— Помислих си, че като дойдеш тук, на мястото, където се е случило, това може да ти помогне.

— Очакваш от мен да усетя нещо? Да почувствам нещо? — Клон сбърчи нос.

— Точно така.

— Това е откачено.

Клои се огледа наоколо, взирайки се безпомощно в минувачите, в сградите, в колите, бусовете и моторите, които фучаха край тях в слънчевия пек. Три мърляви гълъба кацнаха до краката й и започнаха да кълват нещо по земята.

— Не съм сигурна какво точно трябва да направя.

Джоузеф дойде при тях.

— Сега накъде? — попита той.

Фрида погледна единия, после другия, а след това вдигна ръка и посочи:

— Онези огромни сгради. Ето там. В момента полицията ги претърсва. След това сигурно ще огледат старата фабрика. Но аз съм почти убедена, че Ивет е затворена в някоя по-нова сграда. В някой нов комплекс може би, който не е съвсем завършен.

Тя чу думите си и осъзна, че нямаше какво повече да каже.

— Кой знае… — изрече тихо Джоузеф.

— Мястото със сигурност е празно и там в момента не тече строителна дейност. Може би е строителен проект, който е бил изоставен. Наоколо има цял куп такива.

Тя отвори пътеводителя на Лондон, който носеше със себе си, и сложи пръста си върху един участък, където се пресичаха улици. Над тях премина самолет, който се готвеше да кацне, и летеше толкова ниско, че те усетиха топлината му.

— Ние се намираме тук. — Фрида очерта кръг с пръста си. — И ще претърсим ето това място. Съгласни ли сте?

— Защо? — попита Клои.

— Как така „защо“?

— Защо точно това място? Защо да не е ето тук? — тя ядосано заби пръста си в картата. — Или тук? Защо да не разширим кръга?

— Защото на това място живее Даниъл Блексток.

Фрида сложи пръста си на неговата улица.

— Къщата му е в центъра на очертания от мен кръг. А кръгът е толкова голям, защото днес не бихме могли да претърсим повече от това.

— И това е всичко, с което разполагаш?

Лий Блексток излезе от дома си. В чантата й беше сгъваемият нож — същият, който беше забила неколкократно в ръката на съпруга си. Спомни си как кръвта се беше появила като мехурчета върху кожата му, но чувството на възбуда вече го нямаше. Гадеше й се и й беше студено, въпреки горещината навън. Очите я боляха на ослепителната слънчева светлина.

Лий тръгна бавно по улицата, без да се оглежда наоколо. Някой със сигурност щеше да я следи, беше казал Даниъл, но щеше да бъде само един човек и тя лесно щеше да му се изплъзне. Беше й заръчал какво трябва да направи, забил в нея властния си поглед, от който я побиваха тръпки.

Първо, до магазините. В единия тя купи консерва от риба тон. За вечеря щеше да приготви спагети с риба тон на фурна, въпреки че й се струваше невъзможно двамата да седнат и да вечерят заедно. После влезе в магазина за вестници и списания, взе няколко списания, разгледа ги набързо, след което ги сложи обратно и излезе отново на улицата. После се отправи към парка в непосредствена близост до Бариерата на Темза, като все още вървеше с бавна крачка. Вратът я заболя от усилието да не се обръща назад. Наоколо се извисяваха гигантски строителни кранове. Тук Темза течеше бавно и лениво, все едно беше в друга реалност. Тревата беше пожълтяла от силното слънце, а листата на дърветата бяха потъмнели и увиснали.

Даниъл й беше казал, че когато стигне до входа на парка, ще открие пролука в живия плет от птиче грозде, който го ограждаше, през която можеше да мине. Лий видя пролуката и се провря през нея, препъвайки се в бързината, след което се озова в градина, пълна с храсти — лавандула и разни други. Тя се уплаши, че от силното им ухание ще започне да кашля. Недалеч се чуха преминаващи стъпки и тя затаи дъх. После тръгна по скритата пътека в посоката, от която беше дошла, този път с бърза крачка, почти бегом, а преметнатата й през рамо чанта се удряше в тялото й. След няколко минути Лий излезе отново на широката улица и се смеси с тълпата. После влезе в първия попаднал й магазин. Той беше от типа „Направи си сам“. Лий тръгна покрай рафтовете с бои, едва поемайки си дъх от напрежение.

Застанала до щанда с инструменти, тя извади картата, която Даниъл й беше дал, и се ориентира как да стигне до мястото, което той беше отбелязал с кръстче. Постара се да запомни пътя наизуст, след което прибра картата в чантата си, избърса потните си длани в полата си и отново излезе на оживената улица.