Призори в неделя

54

След това нещата се развиха много бързо, макар в същото време да изглеждаше сякаш се случват на забавен кадър: Карлсън се обажда в полицията, Карлсън звъни на Петра, Карлсън предупреждава Фрида да не докосва нищо. Фрида нямаше намерение да пипа каквото и да било, нито дори да се движи. Тя беше притихнала, потънала в мислите си, вперила поглед в надрасканите думи. Представи си деня, когато за последен път беше видяла Ивет, и се опита да пресметне колко време беше минало оттогава. Тя беше дошла в къщата й изпълнена с емоции, беше пъхнала в ръката на Фрида листчето с телефонния си номер. После се беше появил Даниъл Блексток с онази гнусна снимка на Клои. Да, помисли си тя, той и Ивет се бяха срещнали и тя се беше разприказвала за това колко е уморена от ежедневието и как си е уредила един продължителен годишен отпуск. Почти веднага след това се бяха случили нападенията: побоят над Рубен, убийството на Морган Роситър, побоят над Джак. Бяха минали две седмици, изчисли Фрида. Две седмици и три дни. И малко, и много, ако се предположеше, че Ивет е изчезнала още тогава.

Изчезнала. Но дали беше мъртва? Тя чу как Карлсън говори нещо спокойно, ясно и точно на някого по телефона, давайки инструкции. Фрида усети, че зад привидното му спокойствие се крие ужас.

Тя напрегна мислите си. Ако Ивет беше мъртва, защо тялото й не беше тук, до изписаните с боя букви? Тя си спомни Даниъл Блексток в полицейското управление и победоносния му поглед. През цялото това време, помисли си Фрида, през цялото това време, при всяка от срещите им, той си беше мислил за Ивет, неговата голяма тайна. „Изобщо нямаш представа“, беше й казал тогава.

Ивет не беше мъртва, той я държеше някъде. Фрида беше сигурна, трябваше да бъде сигурна. Къде? Сети се за Клои в онази стая, представи си ъгъла, под който светлината падаше върху мръсния матрак. Тя затвори очи и се съсредоточи, изолирайки се от всякакви звуци и мисли, изпитвайки усещането за някакъв свредел, който дълбае в мозъка й, за да достигне накрая до някакво тъмно, скрито кътче, така че тя да получи отговор. Какво пропускаше? За какво не успяваше да се досети?

На вратата се чу тропане и Карлсън отиде да отвори. Отвън нахлу светлина и я заслепи. Започнаха да влизат хора, мъже и жени с изопнати лица, защото Ивет беше една от тях, а това не се случваше всеки ден. Карлсън я хвана за лакътя и я поведе навън.

— Карл сън! — изръмжа тя.

В следващия миг се появи Петра — дребна, слаба и жилеста, с очи, които пламтяха на изпитото й лице.

— Ти беше права за него — каза тя на Фрида. — Какво е направил?

После мина покрай Фрида и се изгуби от погледа й. Пристигнаха още коли. В слънчевия ден нещата се случваха като в сън.

— Смятам, че Ивет е жива — каза Фрида на Карлсън. — Той я държи някъде заключена.

Карлсън я изгледа, без да проговори.

Петра се появи отново, свали латексовите си ръкавици, наведе се и събу калцуните си.

— Е, това е — каза тя. — Идвате с мен в управлението. Ще ги довлечем там и двамата, ще ги въртим на шиш, докато не си признаят, ще свикаме пресконференция, и всичко останало.

— Не.

Фрида я хвана за ръката, преди Петра да успее да се отдалечи.

— Защо? — дръпна се ядосано Петра. Нали това искаше през цялото време?

— Нима не виждаш? Ако я държи някъде, той трябва да е на свобода, за да ни отведе до нея.

— Не. — Петра тръсна упорито глава. — Ще го задържим.

— Ако го задържите, кой ще й носи вода, храна? Времето е горещо. Тя ще умре след няколко дни. Не бива да го правите.

— Аз решавам това — каза Петра.

— Не.

Всички извърнаха глави. Новоназначеният полицейски комисар стоеше отвън на тротоара, висока и представителна, облечена в графитеносив костюм, въпреки горещото време. Изражението й беше строго.

— Съгласна съм с доктор Клайн.

Петра погледна и двете с пламтящи очи, ядосана, задето я пренебрегват.

— Сложен ли е под полицейско наблюдение? — попита комисарят.

— Разбира се — отвърна Петра.

— Направете така, че да не разбере.

— Да.

— Не трябва да разбира и за претърсването.

— Което означава, че трябва да бъде ограничено.

— Засега ще поемем този риск.

— А съпругата му? Тя също трябва да бъде наблюдавана — намеси се Фрида.

Комисарят кимна към Петра.

— Погрижете се за това. Обадете ми се след един час, за да ми докладвате как вървят нещата.

Тя се извъртя на пети. Петра погледна към Фрида.

— Надявам се, че си сигурна в това, което вършиш.

Ярката светлина на горещото слънце проникваше през прозореца на кабинета на Петра. Фрида се изправи до голямата карта на стената и сложи пръста си върху едно пътно кръстовище.

— Той живее ето тук — обясни тя. Наблизо има празно пространство, което е готово за строителство, има и голям изоставен склад — етаж върху етаж от празни помещения, често се питам дали не е държал Клои там.

— Бихме потърсили там само ако предположим, че Ивет е държана под ключ на същото място, където и племенницата ти — близо до летище, и това летище е „Сити Еърпорт“.

— Да.

— Тя може да е на всяко друго място. Дори може да не е в Лондон.

— Знам.

— Може да е мъртва.

— Да.

— Добре — съгласи се Петра. Ще започнем претърсването оттам.

Даниъл Блексток не можеше да спре да се усмихва. Дори когато се опитваше да държи устните си свити, не успяваше: те потрепваха и се разтваряха в широка усмивка. По лицето му се стичаше пот. Слънцето пареше по кожата му. Той вървеше по улицата бавно, спираше се пред витрините и от време на време се навеждаше, за да завърже връзките на обувките си. Даниъл не беше глупав: мъжът с дънките и развлечената тениска, а след това и младата жена със слушалки на ушите. И двамата се стараеха да изглеждат обикновени и незабележими. Видя щанд за сладолед и си купи една топка във вафлена фунийка, след което седна на малка пейка край тревата, за да го изяде. Не бързаше. По-късно щеше да напише статията, която беше обещал на редактора си, за това как е бил арестуван втори път. Всички искаха да прочетат неговата история. Телефонът му звънеше непрекъснато и на екрана му се появяваха съобщения, покани да пише, да говори, да изрази мнение, да сподели болката си.

Той близна топящия се сладолед. Зад него беше реката, а пред него — старите складове, чиито изпочупени прозорци проблясваха на слънцето. С насмешка си спомни лицата на онези две жени, Фрида Клайн и Петра Бърдж, и как го гледаха през масата: едната с бледи очи и остър поглед, а другата с тъмни очи и съсредоточен поглед. Те го мразеха, но омразата се доближава до любовта. Дийн Рийв знаеше това. След толкова много години, през които беше незабележим за хора, които не бяха така умни като него, но го командваха, Даниъл Блексток вече беше забележим.

Той отново започна да ближе сладоледа си. Когато го изяде, започна да гризе вафлената фунийка — бавно и методично, докато стигна до върха й, така както правеше, когато беше момче. След това облиза пръстите си и избърса челото си с хартиена салфетка. Изправи се и тръгна към вкъщи по криволичещ маршрут. Нека се поизпотят. Не биваше да им отнема надеждата.

Лий Блексток седеше край масата в идеално чистата кухня и плачеше. Тя се опита да спре да плаче, издуха носа си и попи лицето си с носна кърпичка, но в следващия миг си спомни как я бяха разпитвали в полицията и какво й бяха казали, и сълзите отново се затъркаляха по бузите й.

Когато чу ключа му да се превърта в ключалката, тя скочи на крака и се засуети около печката, заставайки с гръб към вратата.

— Ябълков пай и крем карамел — каза Лий. Добре ли е?

— Все едно.

— По-рано казваше, че са ти любимите.

— Това ли е единственото, за което можеш да мислиш?

— Не, разбира се.

Разбира се, че не беше. Тя си представи как слиза от един от онези полицейски микробуси с глава, покрита с качулка, така че никой да не види лицето й, след което застава пред съдията, а хората са вперили погледи в нея. Очите й отново се напълниха със сълзи. Тя изсипа яйчения прах в горещото подсладено мляко и започна да го бърка, наблюдавайки го как се сгъстява.

Даниъл се приближи и сложи здравата си ръка на рамото й. Лий се обърна.

— Очите ти са зачервени. — Тя усети раздразнение в гласа му. — Плакала си.

— Страх ме е.

— Какво им каза?

— Вече ти казах. Нищо.

— Дори и на нея?

Лий Блексток знаеше, че той има предвид Фрида Клайн, с онези нейни очи, които я гледаха, проникваха в съзнанието й и виждаха всичко, което тя се опитваше да скрие, и чието изражение беше една ужасяваща смесица от разбиране и съжаление.

— Не бих го направила, Даниъл. Просто отговарях „без коментар“.

Ръката му беше все още на рамото й, тежка и изгаряща през памучната й риза.

— Точно така. Браво!

— Но… — тя млъкна.

— Какво?

— Какво си направил?

Тя забеляза как лицето му потъмня и душата й се изпълни със страх.

— Ако съм направил нещо — отвърна той, — то е за нас двамата. И ако съм го направил, тогава нали знаеш ти каква си?

— Каква съм?

— Непряк съучастник.

— Аз само направих това, което ти ми каза. Това е всичко.

— Непряк съучастник — повтори той, наслаждавайки се на вкуса на тези две думи в устата си. — Това е сериозно нещо.

В полицейското управление й бяха казали същото. Освен това й бяха казали, че още не е толкова късно: тя би могла да им каже онова, което знаеше. Лий вдигна поглед към него и той най-после свали ръката си от рамото й и прибра влажната й от пот и сълзи коса зад ушите.

— Е, добре — каза кротко Даниъл. — Просто прави това, което ти казвам, и всичко ще бъде наред. Ти и аз заедно, нали? Ти и аз срещу останалия свят.

Тя кимна и прошепна:

— Да. Ти и аз.

Десетима мъже без униформа бяха на разположение. Ръководеше ги Карл сън. Той ги раздели по двойки и им каза да бъдат дискретни: къщата на Даниъл Блексток се намираше само на около километър и половина разстояние и макар тя самата да не се виждаше, жилищният комплекс се виждаше отлично, както и шосето, което минаваше през него.

Складовите помещения, откъдето трябваше да започнат, приличаха на разрушен град, който се извисяваше над строителните парцели наоколо: плътни редици от обширни сгради, сливащи се в стена от червени тухли, стотици прозорци, десетки входове. Карлсън вдигна поглед към рушащата се фасада и се намръщи. Трябваха му сто, а не десет полицаи, и дори тогава пак нямаше да бъдат в състояние да извършат щателно претърсване. Опита се да пресметне грубо колко помещения има, но се отказа. Можеше да види дължината на сградата, но не и ширината й.

Главният вход беше покрит с дъски и здраво овързан с вериги. Преди да се стигне до него, имаше дървена ограда, която минаваше навсякъде и на която се виждаше метална порта с катинар. Но Карлсън не се нуждаеше от ключа, който му бяха дали от охранителната фирма „Фелдманс Секюрити“. Беше съвсем лесно да се провре през една от многобройните пролуки в оградата, след което нагази в жълтеникавокафява кал и гъсти плевели. Сега вече му се наложи да използва ключ, но не можеше да не забележи, че няколко от високите прозорци в този участък на сградата бяха изпочупени, а може би и голяма част от останалите прозорци изглеждаха по същия начин. Всеки можеше да проникне вътре: хлапета, двойки, търсещи усамотение и подслон, бездомници и всякакви други хора: любопитни, откачени, самотни или отчаяни.

След като влезе в огромното преддверие, което водеше към складовите помещения, му стана ясно, че е служило за подслон на многобройни обитатели. Боклуци полетяха във въздуха, завихрени от вятъра, който нахлу през отворената врата. Виждаха се фасове, игли, подгизнал вестник, стара обувка, усещаше се смрад от урина. В един ъгъл имаше купчина пепел от огън, който някой беше палил. Карлсън погледна нагоре към стоманените подпори и проядените от червеи дървени рафтове. Мястото беше идеален развъдник на бръмбари, паяци, прилепи и тлъсти плъхове. Птици бяха свили тук гнезда. Но дали Ивет беше тук? Искаше му се да изкрещи с пълно гърло, така че гласът му да отекне през празните пространства, за да й каже, че те са тук, че пристигат, че тя вече е в безопасност. Недодяланата, нетактична, съвестна Ивет, която лесно се изчервяваше, говореше отсечено и крачеше тромаво по житейската пътека.

— Само в тази секция има цели десет етажа — каза Карлсън на полицаите. По два етажа за всяка двойка. Аз ще огледам последния етаж.

Той се заизкачва по металните стълби. Някои от стъпалата липсваха. Ръждата по тънките перила отстрани изцапа ръката му. Всичко тънеше в полумрак, но през прозорците на стълбищните площадки нахлуваха снопове светлина. Оттам се откриваше гледка към проблясващите води на Темза, а в далечината се виждаше Бариерата. От изкачването на многобройните стъпала го заболя кракът. От долните етажи долитаха гласовете на полицаите и шумът от тежките им стъпки. По едно време тези звуци заглъхнаха и единственото, което Карлсън чуваше, беше шум от капеща вода, скърцане, характерно за старите сгради, прошумоляване тук и там. Зад стените беше пълно с потайности.

На десетия етаж липсваха няколко от широките греди, други бяха изгнили и през пролуките се виждаха помещенията отдолу. Карлсън, внимателно си проправяше път. Валма от прах и мъх се търкаляха по пода. В едно от халетата имаше умряла птица, а в друго — дълга маса. Той погледна през прозореца към железопътната линия и към редиците от новопостроени къщи, всяка от тях със спретната зелена морава.

— Къде си — изрече той и гласът му прозвуча странно в това високо и празно хале.

Никой не беше намерил нищо, нито знак за това, че Ивет или Клои някога са били тук.

— Сега какво следва? — попита един млад полицай, чиито очи изглеждаха големи и уморени зад стъклата на очилата му.

— Досега успяхме да претърсим само около една пета от тази сграда. Ще продължим да я оглеждаме стълбище по стълбище. Когато приключим, ще продължим с останалите сгради.

— Какви са параметрите на претърсването, сър? — попита друг полицай.

Добър въпрос, на който Карлсън не можеше да отговори. Търсеха жена, която можеше да бъде навсякъде и която можеше да бъде мъртва. Дори там, в този двусантиметров отрязък от огромната карта на Лондон, имаше хиляди сгради: фабрики, складове, къщурки, колиби, бунгала, контейнери, съборетини. За един кратък миг го обзе безпомощност, след което се стегна и каза:

— Нека засега да се съсредоточим върху тази сграда.