Призори в неделя

26

— Проблемът — каза Оливия, отваряйки широко хладилника и надничайки вътре — е, че тя никога не си е вкъщи. Що за защита е това? Няма нищо за ядене. Как може да няма нищо за ядене? Къде ми е скапаният киш?

— Ще хапна нещо, когато се прибера у дома — каза Фрида.

— Беше останал повече от половината. Тя го е изяла.

— Няма значение.

— Напротив, има. Както и да е, поне виното е в изобилие. — Оливия се отдръпна от хладилника, размахвайки една бутилка, която сложи в средата на масата сред купищата списания, неизмити чинии и неотворени сметки. — Какво ще кажеш за бяло вино?

— Само половин чаша.

— Толкова по-добре за мен.

— Исках да те попитам…

— А когато си е вкъщи, се затваря в стаята си. Със слушалки на ушите. Така че да не чуе, ако нещо се случи. — Оливия извиси глас. — Ако например влезе някой, за да ме убие, тя няма да ме чуе, като викам. Ще продължи да си тананика онова, което й проглушава ушите.

— Чувам те прекрасно! — разнесе се гласът на Клои някъде отгоре.

— Ето, на! Не се е променила, откакто беше малко дете. „Малкото прасенце с големите уши“, както обичаше да я нарича брат ти. — Оливия наля две големи чаши и подаде едната на Фрида. — Преди да изчезне от живота ни и да ме остави сама да се справям с всичко.

Фрида не можеше да определи дали Оливия вече беше пийнала, или беше превъзбудена повече от обичайното. Беше облечена е лилав гащеризон, на краката си имаше обувки е високи токове, на врата й блестеше дебел златен ланец, увит няколко пъти, на ушите й висяха големи златни халки и като цяло изглеждаше доста натруфена. Лакът на ноктите й беше олющен, а от кока й висяха кичури коса.

— Исках да… — отново започна Фрида.

— Не искаш ли да ме попиташ как съм?

— Как си?

— Не съм добре. Никак, никак не съм добре. Ще започна с това, че не успявам да вляза в собствената си къща заради всички тези нови ключалки, резета и кодове. Все едно съм в затвора.

— Това е заради собствената ти сигурност.

— Ами да. Защото някакъв откачен убиец се разхожда наоколо. Лежа нощем и ми се струва, че чувам стъпки пред вратата на спалнята си. Аз по принцип не спя добре, но сега изобщо не мога да мигна. Лежа с ококорени очи. И на всичкото отгоре Клои отново е тук. — Тя погледна към тавана и сниши глас. — Все за нещо ме критикува. Смята, че пия много, че съм много разхвърляна. Не й харесва начинът ми на живот: опушеното гърне нарекло чайника черен! Все теб хвали. Света Фрида. Постоянно си крещим. Все едно в къщата си отново имам сърдита тийнейджърка.

— Как вървят нещата е Джак?

— Не ми помага много. Излиза рано и се връща късно. Рядко го виждам.

— Да, но…

— И освен това съм в менопауза, Фрида. В менопауза. Това означава, че се обливам в пот, плача през цялото време и съм напълно изчерпана, Фрида. Вече съм напълно непотребна! — повтори тя с някаква мрачна наслада. — Едва ли отново ще си намеря мъж, нали? Кирън беше мил и добър, но накрая и той си тръгна.

— Мисля, че ти беше тази, която го изостави.

— Те всички си тръгват накрая. Ето, това съм аз: безработната, петдесетгодишна, разведена, самотна Оливия Клайн. — Очите й се напълниха със сълзи. — Бях такова хубаво младо момиче — въздъхна тя замечтано. — Мислех си, че всичко ще бъде прекрасно. Но животът… — Оливия си наля още една чаша с вино.

— Съжалявам, че се чувстваш така.

— Какво да се прави… — отвърна мрачно Оливия.

— Казваш, че си самотна.

— Говорила си с Клои, а?

— Не, не съм.

— Тя ти е казала за моите срещи.

— Не.

— Това е, защото се страхувам.

— Какво искаш да кажеш?

— Не искам да бъда съвсем сама в тази къща. Ето защо от време на време си намирам компания. Така се чувствам по-сигурна.

— Казваш ми, че се чувстваш по-сигурна, когато каниш тук непознати мъже?

— Не бъди толкова строга с мен. Ясно ми е от кого се учи Клои. Но това си е моят живот. Мога да правя каквото си искам и никому не причинявам зло.

— Не съм строга с теб, Оливия. Просто искам да внимаваш.

— Сякаш сме в някакъв лош сън. — Оливия протегна длан и докосна ръката на Фрида.

— Съжалявам. Можеш ли да ми кажеш имената им?

— Имената им?

— На мъжете, с които си се срещала.

— Не говориш сериозно.

— Само като предпазна мярка. — „Звуча като полицай“, помисли си тя.

— О, боже! Исусе Христе! Е, добре. Има един Боби.

— Боби чий? — попита Фрида.

— Не знам. Той ми каза, но забравих. Ще се сетя.

— Как се запозна с него?

— Срещнах го в един бар. — Бузите на Оливия пламнаха, но тя изгледа предизвикателно Фрида.

— Какво работи?

— Нещо в данъчните служби. — Оливия изсумтя, а после вдигна дланта си. — Атли, това е фамилното му име. Робърт Атли.

— Колко пъти си се виждала с него?

Оливия размаха артистично ръце.

— Няколко. Между другото, ще се виждам с него в четвъртък.

— Други запознанства през последните няколко седмици?

— Какво е това? Разпит ли? Имаше един мъж на име Дик. И неговото фамилно име не знам. Срещнахме се само веднъж. Беше доста гаден. Също и Доминик. Открих го в сайта за запознанства на необвързани хора, но се оказа, че изобщо не беше необвързан. Доминик Гордън, ако това те интересува. Също и Оливър. Оли. С него сме се срещали само два пъти. Много е сладък. По-млад е от мен, въпреки че не знае това. А може би знае. Кого ли заблуждавам?

— Как се запознахте?

— Той звънна на вратата и ме попита дали проявявам интерес към това къщата ми да бъде оценена и аз го поканих да пием кафе.

— Значи е брокер?

— Да, така мисля.

— Добре.

— Нали не смяташ, че е някой от тях?

— Искам да бъдеш внимателна, Оливия. Не бъди толкова доверчива.

— Страх ме е. — Тя изхълца театрално. — Искам всичко това да свърши. А сега какво ще ям?

— Да приготвя ли нещо?

— Да, моля те. Сега не мога да се занимавам с това.

— Защо не отидеш да си вземеш вана, а аз ще приготвя нещо набързо?

Фрида намери в хладилника останали зеленчуци за гръцка салата, а също и няколко кифли, които изпече във фурната. После се залови да почисти кухнята; изми чиниите, изстърга загорелите съдове, избърса плотовете, събра разхвърляните вестници, списания и книги и ги подреди в купчинка. Докато вършеше всичко това, се появи Клои.

— Не бива да й разчистваш бъркотията. Аз ще се заема по-късно.

— Това не ме затруднява.

— Как ти изглежда тя?

— Тревожиш ли се за нея?

— Тя е винаги натрапчива и разпиляна — каза Клои. — Мислиш, че е по-зле от обикновено?

— Може би.

— Когато бях малка, това ме плашеше. Никога не знаех какво да очаквам. Един ден беше ласкава и любвеобилна, пърхаше над мен, на другия ден лежеше отпусната в леглото и плачеше, защото някакъв мъж разбил сърцето й. Или пък беше пияна. Или пък се подлага на въздържание, трезва е и изпада в мрачно настроение.

— Знам.

— Ето защо беше толкова важно да си близо до нас.

— Аз все още съм близо до вас — каза Фрида.

— Така е. Но от мен се очаква да се държа като голям човек.

— Ти вече си голям човек. Това не означава, че нямаш нужда от други хора.

Клои търкаше с пръст една малка издутина на масата.

— Повторното нанасяне вкъщи не ми се отразява добре.

— Надявам се да е за кратко.

— Всичко е толкова ужасно. Нещата, които се случиха.

— Да. Особено за теб.

— Аз, Алексей, Рубен. — В очите й се поя виха сълзи. — Той изглежда толкова болен, Фрида.

— Това се дължи отчасти на лечението.

— Някога изпитвала ли си желание нещата да не се променят?

— Ти имаш ли такова желание?

— Не знаех, че ще бъде толкова трудно.

— Да си голям човек ли?

— Да. Понякога ми се иска да се върне времето, когато се подготвях за зрелостните изпити и ти ми помагаше с гадните теми по химия, и когато бях с Джак.

— Ти мразеше училището. И химията. А за раздялата ви с Джак имаше основателни причини.

— Знам.

— Но ти харесваш това, с което се занимаваш, нали?

— Много. И не знам защо съм в мрачно настроение. От онзи уикенд всичко изглежда по различен начин.

— Твоят пропуснат уикенд?

— Да.

Тя все още търкаше съсредоточено с пръст издутината на масата. Фрида не можеше да види изражението й.

— Мислиш ли да поговориш с някого?

— Нима има нещо за казване? Аз не си спомням нищо. Как мога да говоря с някого за нещо, което не си спомням?

— Това, което не знаем — всички бели полета в паметта ни, — може да бъде много по-силно от онова, което си мислим, че знаем.

— Ще си помисля върху това.

— Направи го. Може да ти е от полза. А сега искам да те питам нещо друго.

— Слушам те.

— Ако съм права и някой наистина се е прицелил в моите близки и в моите приятели, тогава най-вероятно той е човек, който познава някого от нас, макар и бегло.

Най-после Клон вдигна глава и се втренчи във Фрида.

— Звучи стряскащо.

— Това може и да няма отношение, но можеш ли да ми кажеш с кого си се запознавала наскоро?

— Един от тях е Клаус, разбира се. — Тя се усмихна леко. — Човекът, с когото си се видяла и си го разпитвала.

— Не те е отвлякъл той. Тогава е бил с един приятел от Германия.

— Това е добре.

Клои кимна няколко пъти. Младото й лице стана сериозно.

— Още ли се виждаш с него?

— Не. Ти много си го изплашила.

— Съжалявам.

— Няма значение. Той лесно се плашеше, а и аз нямам настроение за нищо. Не и след онова, което се случи.

— Напълно те разбирам. Има ли някой друг, с когото си се запознала наскоро? Някой, за когото не знаеш почти нищо.

Клои скръсти ръце на гърдите си и потрепери, въпреки че вечерта беше топла.

— Все едно обвинявам някого.

— Кого?

— В работилницата има нов работник. Шотландец. Името му е Уилям. Уилям Макълоу.

— Как изглежда?

— По-възрастен е от всички нас. Добър е в работата си, но не е много общителен.

— Разбирам.

— Ти наистина ли мислиш, че е човек, когото някой от нас познава?

— Напълно е възможно.

— Как ще свърши всичко това?

Въпросът на Клои не излизаше от ума на Фрида, докато вървеше бързо към вкъщи, движейки се по тесни странични улички. Мислеше си за новия колега в работилницата на Клои, който не бил много общителен. Мислеше си за своите нови пациенти, единият от които беше с посттравматично разстройство, а другият с проблеми в интимното обвързване. Представи си един железен лост, който безмилостно премазваше проснатия на пода Рубен, облечен в пижама; представи си Клои и състоянието, в което я беше намерила, а също и как изглеждаше на онази снимка, която журналистът й беше донесъл, лежаща на някакъв матрак неизвестно къде.

Толкова много хора. И това беше едва началото. Когато човек стане подозрителен, въображението му се развихря. Как ще свърши всичко това?

Беше й хрумнала идеята да започне да проверява всички нови познати на приятелите си, но сега си даде сметка, че това е невъзможно, направо абсурдно.

Фрида прехапа устната си, изпълнена с колебание. Никак не й се искаше да занимава Карлсън, но не знаеше кого друг да потърси. Тя се обърна и тръгна обратно към Хайбъри.

— Какво точно искаш? — попита Карлсън, след като изслуша Фрида.

— Не съм съвсем сигурна.

— Може би защото не искаш да го кажеш на глас. Тогава аз ще го кажа: искаш да провериш собствените си приятели.

— За тяхно добро.

— Значи ще трябва да наемеш някого.

— Не знам как да го направя.

— Аз знам.

— Човекът трябва да си разбира от работата.

— Също като Брус Стрингър?

Фрида примигна, но издържа на погледа му.

— Тук не става дума да търсим Дийн. Това няма нищо общо с Дийн, освен че е провокирал към действие някой друг. Никога повече няма да поискам помощ по отношение на Дийн. Никога.

Карлсън кимна. „Изглежда унил и уморен“, помисли си Фрида.

— Смяташ ли да им кажеш?

— Не.

— Навлизаш в опасни води.

— А ще ми помогнеш ли?

— Винаги го правя, нали?

Нещата винаги се получават при онези, които умеят да чакат. Сърцето му е пълно. Той го усеща как бие. Аз съм. Аз съм. И ще бъда. Всяка сутрин, кога/по се събужда, всяка вечер, когато лежи в леглото и гледа в тъмното.

Представя си племенницата върху матрака. Забива

игла в меката плът на ръката й. Отпуснати тела. Предмети. Всичко беше изпълнено точно, по план. И ето, тя беше там, а наоколо гъмжеше от хора. Лесно, без никакъв проблем. Хората би трябвало да са по-внимателни. Но те просто си търсят белята. И ето ти белята. Помага и да излезе, когато започва да й прилошава. Хваща я, когато тръгва да пада. По-тежка е, отколкото изглежда. Но колата е готова и тя влиза вътре. Хоп-троп, и потеглят. Пуска приятна музика. Той и тя. Племенницата на Фрида Клайн в неговата кола. Напушва го смях, направо ще се задави. Чак се просълзява.

Когато пристигнаха, всичко беше готово. Той я сложи на матрака, отстъпи назад и се загледа в нея. Шумът беше толкова силен, че не можеше да определи дали беше в собствената му глава, или отвън. Цялото му тяло вибрираше.

Сеща се за металния лост и как го стоварва върху корема на Рубен Макгил. Силен удар в мека плът. Скимтенето на мъжа, който лежи на пода в смешната си пижама.

Нощем отваря капака на лаптопа си и разглежда всичко, което е сложил в облака за съхранение на данни. Пръстите му пъргаво се движат по клавишите. Появява се нейното лице; лицето на Дийн. Той добавя още: главен криминален инспектор Малкълм Карлсън, главен криминален инспектор Петра Бърдж. Полицейски детектив Дон Камински. Комисар Крофорд. Професор Хал Брадшо.

Има още един, който тайно тиктака някъде там. Дори Дийн Рийв не знае за него. Засега.