Призори в неделя

15

На следващия ден Фрида се срещна с Дий и Майла в едно кафене недалеч от главната улица на Шордич, където Дий работеше. То беше тясно и пълно с брадати младежи и момичета с кръгли очила. В средата на помещението лениво се изтягаше огромно куче.

И двете бяха там, когато Фрида пристигна. Бяха седнали на дървена маса до прозореца и пиеха билков чай. Дий беше дребна, с ниско подстригана тъмна коса и живо скулесто лице. Майла беше по-висока, със загадъчен вид. Фрида я беше запомнила с това, че почти не говореше.

— Да ви донеса ли нещо? — попита я Дий.

— Не, благодаря. Знам, че след малко ще трябва да се върнете на работа.

— За какво искате да разговаряте с нас? — попита Майла с рязък тон. — Случило ли се е нещо?

— Както ви казах по телефона, отнася се за Клои. Дий се наведе напред.

— Тя добре ли е?

— Били сте заедно в петък вечерта.

— Само за малко. Защо?

— Някой е сипал опиат в питието й — отвърна Фрида. — В петък?

— Да.

— Исусе! — каза невярващо Дий. — Тя добре ли е?

— Замаяна е и й се гади.

— Прегледаха ли я? — попита Майла, вперила немигащ поглед във Фрида.

— Нямаше следи от сексуално насилие. Или от каквото и да е насилие — отвърна Фрида.

— Какво по-точно е станало? — попита Дий. — Къде е била?

— Беше оставена в църковния двор на гробището „Сейнт Панкрас“.

— „Сейнт Панкрас“? Но това е доста далеч. Как е стигнала дотам?

— Вие смятате, че сме били там, когато се е случило? — попита Майла.

— Не знам. Надявах се, че можете да ми кажете нещо.

— Трябваше да я потърсим — каза Дий.

— Бихте ли ми разказали какво си спомняте за онази вечер и кога за последно я видяхте?

Дий прокара пръсти през косата си.

— Срещнахме се в „Портърс“ в Уолтъмстоу. Знаете ли го?

— Не.

Един млад мъж се приближи и сложи плато пред Майла.

— Авокадо, черен боб и хляб с квас — каза той. — Приятен апетит!

— Беше около осем, осем и половина — продължи Дий. — Нали така?

Майла кимна.

— Ние отидохме там първи, а Клои дойде петнайсет минути по-късно. Изглеждаше добре, имайки предвид, че често сменя настроенията си.

— Да, знам.

— Чувстваше се страхотно, бърбореше през цялото време.

— Тя какво си взе за пиене?

— Не си спомням.

— Бира — намеси се Майла. — Само половинка бира.

— И не изглеждаше пияна или надрусана?

— Не. Каза, че може би ще дойде и новият мъж в живота й. Клод.

— Клаус — каза Майла. Тя внимателно отряза един триъгълник от заквасения хляб, сложи отгоре му авокадо и боб и го поднесе към устата си.

— Точно така, Клаус. Каза, че бил страхотен. Изглеждаше развълнувана.

— Продължете.

— После към нас се присъединиха още няколко познати и… Не знам. Клои сякаш се изпари.

— Клаус дойде ли?

— Не знам. Когато забелязах, че я няма, си помислих, че може да е с него. Изобщо не ми мина през ум, че нещо може да се е случило. Господи, горката Клои. Тя много ли ни е сърдита?

— Не мисля.

— Кой негодник би й сторил това?

— Там е въпросът.

— Смятате, че е този Клод?

— Клаус — каза Майла.

— Нямам представа. Още по-странно е, че тя не само не си спомня нищо за петък вечерта, но и за целия уикенд.

— Абсолютно нищо ли не си спомня?

— Не, има само неясен спомен за едно-две неща. Затова ви моля да се опитате да си припомните с кого я видяхте да разговаря.

— Цели два дни. Къде е била?

— Не знаем.

— Нелепа история!

— Не мисля, че мога да ви помогна — каза Дий, като сбърчи лице и притисна с пръсти слепоочията си. — Не си спомням да съм я видяла в компанията на конкретен човек. Просто в един момент осъзнах, че я няма.

— Майла?

Майла бавно поклати глава.

— Както каза Дий, тя беше с нас, но после изведнъж изчезна.

— Това ли е всичко?

— Съжалявам.

— Какво да се прави… Благодаря ви за отделеното време.

— И на мен ми се случи веднъж — каза отсечено Майла. Лицето й беше безизразно.

— Сложили са ви нещо в питието ли?

— Да. Накрая го хванаха. Оказа се, че е сторил това с много жени. Беше барманът. Бил е под носа ни.

— Никога не си ми казвала — погледна я внимателно

Дий.

— Не съм много сигурна — обърна се Майла към Фрида, но сякаш смътно си спомням, че видях Клои да говори с един мъж. Помислих си, че това е Клаус, но само защото тя беше казала, че мъж на име Клаус може би ще дойде при нея в бара. Така че когато изчезна от погледите ни, не се замислих особено.

— И не можете да го опишете?

— Не.

— Ако си спомните нещо…

— Разбира се. — Майла довърши закуската си със сериозно лице. — Цял изгубен уикенд! Това кара човек да се замисли.

Дий се върна на бара. Вече на вратата на кафенето, Фрида се обърна към Майла.

— Изнасилиха ли ви?

— Да.

— Много съжалявам. Разговаряли ли сте с някого за това?

— Трябваше ли?

— Според мен, да.

Майла улови проницателния поглед на Фрида.

— Ами вие? Бихте ли го направили, ако бяхте на мое място?

— Защо казвате това?

— Не знам. Просто не ми приличате на такъв човек.

Беше обедно време и казаха на Карлсън, че Петра Бърдж е излязла да потича.

— Тя ходи да тича почти всеки ден — осведоми го полицаят. — В дъжд и в слънце. Дори когато цяла нощ е била дежурна.

— Ще я почакам.

Карлсън излезе навън. Беше най-горещата част на деня. От нетърпение не можеше да си намери място. Отиде до магазина за вестници и списания на отсрещната страна на улицата и си купи бутилка минерална вода, пакет от десет цигари, въпреки че се беше заклел пред децата си, че ги е отказал, запалка и вестник. Седна на една ниска ограда на няколко метра от полицейското управление и си запали цигара, а после отвори вестника. Хвърли поглед на новините, после отвори страниците за спорт и бизнес, а след това се зае да решава една кръстословица.

Той се взря в далечината, сбърчил чело. На ослепителната светлина на слънцето успя да различи слаба фигура, която тичаше към него: къси черни панталонки, тениска с цвят на зелен лимон, тънки бели крака. Карлсън се загледа в Петра Бърдж, докато тя се приближаваше: крачката й беше широка и равна, главата й беше изправена, походката й — толкова лека, сякаш не беше правила никакво усилие. Той самият бягаше за здраве или поне го беше правил, преди да си счупи крака, но тя беше нещо различно. Той хвърли цигарата си на земята и се изправи.

Тя се спря до него, съвсем леко задъхана, въпреки че лицето й беше потно, а косата й влажна.

— Случило ли се е нещо?

— Да.

Петра Бърдж седна до него на оградата; той й подаде бутилката с вода и тя отпи голяма глътка.

— За Фрида ли се отнася?

— Отчасти.

— Имам ли време за един душ?

— Разбира се.

— Дай ми пет минути.

— Защо дойде ти да ми разкажеш това? Защо не дойде Фрида?

Карлсън седеше на бюрото срещу Петра Бърдж. Тя изглеждаше сърдита. Беше се навела напред, пръстите й стискаха ръба, раменете й бяха напрегнати, устните й бяха стегнати в тънка линия. Той отново видя колко беше слаба, но не и крехка. От нея се излъчваше някаква нервна енергия. Не можеше да определи възрастта й. В отделни моменти му приличаше на тийнейджърка с късата си остра коса и тесни дънки. Въпреки че денят беше горещ, тя се беше преоблякла с черна риза с дълъг ръкав. Но по лицето й имаше бръчки, а на слепоочието й се виждаше малко снопче бели коси.

— Тя е малко заета — отвърна Карлсън.

— Нека да позная. Обикаля насам-натам и се прави на детектив.

— Мисля, че се среща с определени хора и разговаря с тях.

Бърдж се облегна назад.

— Обещах, че ще открия Дийн Рийв, и се провалих. Не съм мръднала нито крачка напред в разгадаването на случая. Точно обратното. В момента е в точката си на замръзване. — Тя бутна един вестник към Карлсън. — Ето, виж. Точно за това си мислех, докато тичах.

На заглавната страница се виждаха снимките на Фрида, на комисар Крофорд и нейната. Журналистът подробно беше описал историята, довела до оставката на Крофорд.

— Погледни. — Петра Бърдж заби пръста си в едно изречение по-надолу на страницата. — Тук пише, че професионалната репутация на главен криминален инспектор Бърдж сериозно се е сринала.

— Всички сме имали подобни провалени дела — каза Карлсън. Именно те ни държат будни нощем. Това е твоето дело. Разследването, което ти се изплъзна.

— Постоянно мисля за случая и се опитвам да разбера каква грешка съм допуснала и какво е можело да направя по различен начин. А негодникът си се разхожда на свобода.

— Как ще постъпиш сега?

— Мислиш, че е Дийн?

— Всичко сочи към него.

— Смяташ, че е толкова нагъл? Толкова безразсъден? Показва на всички ни, че е с една крачка пред нас.

Карлсън разтри лицето си с връхчетата на пръстите си. Кракът го болеше на мястото, където беше счупен.

— Всичко, свързано с Дийн, е определен вид послание. Така казва Фрида.

— Значи така казва Фрида. Кого го интересува какво казва Фрида? — Бърдж потропа нервно с пръсти по бюрото си. — Просто трябва да го намерим.