Призори в неделя

2

Карлсън си пое дълбоко дъх и пристъпи вътре. Светлината на волфрамовите лампи, поставени наоколо, го заслепи, а в лицето го удари непоносима смрад.

Внезапно в паметта му изплува спомен. Горещ летен ден, той повдига капака на пластмасова кофа за боклук, където в продължение на дни са стояли остатъци от риба и месо; отвратителна сладникава миризма, която те кара да отскочиш встрани и да си запушиш носа и устата.

Наоколо се движеха човешки фигури в бели екипи. Бърдж се приближи до едната от тях и започна да разговаря с нея, но Карлсън не можеше да чуе нито една дума. Другата фигура държеше огромен фотоапарат. Той непрекъснато присветваше с ярка светлина и пред очите на Карлсън започнаха да плават синкави кръгове. Много пъти беше седял в тази стая, но сега, на това непривично лабораторно осветление, стените и таванът му изглеждаха чужди и непознати, а всяка неравност, черта или пукнатина му се виждаше неестествено голяма.

Човешките фигури не гледаха към стените. Те гледаха надолу и Карлсън проследи втренчените им погледи. Гледката беше странна: защо дъските на пода бяха махнати? Откъде идваше тази убийствена смрад? От страх го побиха тръпки, но после, когато видя онова, което лежеше в дупката на пода, невероятно облекчение премина през тялото му, подобно на електрически ток. Карлсън се подпря на патериците си безкрайно объркан.

Бърдж вече му беше казала, че не е Фрида, че Фрида Клайн не беше мъртва. Но беше различно да се увери с очите си. Чуваше как Ивет, застанала до него, говори нещо, викаше го по име, но той не разбираше мито една дума. Не беше в състояние нито да мисли, нито да чувства. Просто стоеше и чакаше да си възвърне сетивата. След това се насили да огледа местопрестъплението.

Навсякъде цареше бъркотия. Пода го нямаше. Дъските в средата на стаята бяха извадени и струпани отстрани съвсем безразборно. Карлсън се наведе и погледна надолу. Това дъски ли бяха, или сглобки? Очевидно мисълта му работеше много бавно. Успокой се, каза си той. Дишай. Мисли. Сега е моментът обучението и опитът да ти помогнат. Отдолу се показваше пръстта на Лондон. Къщите са нещо толкова крехко, но те помагат на човека да се скрие от външния свят.

То лежеше там, сбутано в правоъгълната дупка. Беше мъртвото тяло на мъж и всичко в него изглеждаше неестествено. Очите, вперени нагоре, бяха жълти и мътни. Кожата на лицето беше восъчно бледа, със сив оттенък, осеяна със синкави петна. Торсът беше подпухнал и се издуваше под синята риза, по която имаше тъмни влажни петна. Виждаха се следи от влачене, едри мухи, а в пръстта около тялото имаше купчина бели червеи, някои от които се свиваха на кълбо, а други бяха неподвижни. Най-вероятно мъртви. Макар и неохотно, Карлсън се вгледа по-отблизо. В едната ръка имаше нещо. Беше изсъхнало, смачкано и вече изгубило цвета си. Но беше цвете. Нарцис, забеляза той. Типично за сезона. Беше март. Той се взря в ужасяващото лице: ушите липсваха. Някой ги беше отрязал.

Една човешка фигура в костюм беше коленичила до правоъгълния отвор и ровеше в средна по големина бяла кутия. Карл сън знаеше за какво служи тя. В нея държаха пликове за веществени доказателства и контейнерчета за влажни и сухи улики. Карлсън понечи да каже нещо, но веднага осъзна, че вместо думи ще се чуят само неясни звуци. Дръпна маската от устата си и веднага усети наситените миризми: още по-отблъскващи, още по-сладникави. Помисли си, че ще повърне. „Ти си главен криминален инспектор, каза си той. — Точно ги ли ще повърнеш на местопрестъпление!“ Пое си дъх, но съжали.

— Откога е тук трупът? — попита той.

Човекът с костюма го погледна и каза нещо неразбираемо. Карлсън махна безпомощно с ръце.

— Патологът пътува насам — каза гласът, който звучеше по-скоро като женски.

Карлсън забеляза, че Бърдж е застанала до него.

— Къде е Клайн? — попита тя.

Човекът с костюма посочи някъде извън стаята, към задната част на жилището. Карлсън отново си сложи маската, за да не вдишва повече зловонието. Двамата с Бърдж отидоха в кухнята. Фрида Клайн седеше до масата с изправен като свещ гръб. Беше някак си странно да се озовеш от хаоса и вонята на стаята, превърнала се в местопрестъпление, в това кътче на чистота и ред, където на рамката на прозореца беше поставена саксия с босилек, една котка деликатно пиеше вода от малка купичка на пода, в глинена ваза бяха натопени оранжеви лалета, които не бяха напълно разцъфнали. За момент това място се стори на Карлсън като театрален декор, а зад него тегнеше ужасът на реалността. Фрида бавно се извърна и ги погледна с проницателните си тъмни очи, които винаги го караха да се чувства неспокоен, дори когато се усмихваха, а сега не се усмихваха. Кожата й беше още по-бледа от обичайното. „В изражението й има нещо различно“, помисли си Карлсън. В следващия миг разбра, че тя изобщо не го беше разпознала, дори и заради патериците. Той дръпна назад качулката си и свали маската от носа и устата си. Тя леко се усмихна, но не каза нищо. Бърдж пристъпи напред и се представи, а после седна до кухненската маса срещу Фрида.

— В състояние ли сте да говорите? — попита тя.

— Да — отвърна Фрида.

— Ще трябва да дадете пълни показания, но първо ще ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.

— Може ли първо да поговоря с приятелите си?

— Първо ще трябва да поговорите с мен.

— Добре.

— Изглеждате доста спокойна — отбеляза Бърдж.

Очите на Фрида сякаш станаха по-тъмни.

— Това проблем ли е?

— В жилището ви е намерено тяло на мъртвец. Повечето хора биха се шокирали.

— Съжалявам — каза тихо Фрида, — не умея да разигравам драми.

Отвън се чу шум. Бърдж се извърна и видя фигура на мъж, който стоеше на дъжда в малкия заден двор на Фрида. Крайчецът на цигарата му присветна и угасна.

— Кой е това?

Един мой приятел. Казва се Джоузеф Морозов. Именно той намери тялото и сега е малко разстроен.

— Как стана така, че той го намери?

Фрида вдигна длани и бавно разтри слепоочията си. Бърдж забеляза, че се опитва да се съвземе и да събере мислите си.

— Преди няколко часа се прибрах вкъщи след тежък ден. Усетих миризма, но не разбрах откъде идва. Джоузеф е строителен работник. Понякога ми помага. Той дойде, огледа наоколо и извади една дъска от дюшемето в хола. Аз си мислех, че може би е плъх.

— Знаете ли кой е мъртвецът?

— Да. Той е бивш полицай и се казва Брус Стрингър.

Бърдж помълча малко. Не знаеше откъде да започне.

— Имате ли представа кой го е направил? И защо е заровил тялото в къщата ви?

Сега беше ред на Фрида да се поколебае. Бърдж забеляза, че тя погледна към Карлсън. Той й кимна леко.

— Извинете, пропускам ли нещо? — попита Бърдж.

— Е, добре. Ще ви кажа какво мисля. Убедена съм, че Стрингър е бил убит от един човек на име Дийн Рийв. Чували ли сте за него?

— Вие наистина ли? — повдигна вежди Бърдж.

— Да, наистина го мисля, ако това ме питате.

— Всички са чували за Дийн Рийв — каза Бърдж. — Той е отговорен за няколко отвличания и за убийство. Само че той се самоуби преди седем години.

Фрида поклати глава.

— Когато се върнете в офиса си, ще откриете, че зад името ми стои дебело досие. И едно от нещата в това досие е, че не преставам да твърдя, че Дийн Рийв все още е жив и че е извършил и други убийства.

Бърдж хвърли поглед към Карл сън.

— Вие вярвате ли в това?

— Да, вярвам.

— Ако това е вярно, защо му е да убива този човек и да си прави труда да го заравя във вашето жилище?

Фрида избърса с ръка очите си и си пое дълбоко въздух в опит да се съсредоточи. Когато заговори отново, излъчваше спокойствие, което очевидно й струваше огромно усилие.

— Брус Стрингър ми помагаше да открия Дийн Рийв и предполагам, че е успял. И мисля, че Дийн Рийв е заровил тялото му тук като форма на послание.

— Какво послание?

— „Ето какво ще получиш, ако ме търсиш.“

Бърдж се изправи.

— Ще изпратя кола да ви вземе. Ще трябва да дадете подробни показания. Внимавайте какво говорите пред хората. Дори пред приятелите си. Не ходете никъде. Не давайте изявления пред медиите. А сега отивам да прочета това ваше досие.

Тя кимна на Карлсън и излезе. Той подпря патериците си на кухненския плот и седна до масата, на която нямаше нищо, освен чаша вода пред Фрида и още една с един пръст уиски в нея, и бутилката уиски, от която си беше наляла. Карлсън се наведе леко към Фрида, но никой от двамата не проговори. После тя протегна ръка и Карлсън я взе в дланите си. Фрида притвори очи за малко.

— Защо не може ти да водиш разследването?

— Защото няма да е по правилата.

Вратата, която водеше към задния двор, се отвори и Джоузеф влезе вътре. Изглеждаше замаян от преживения шок. Дрехите му бяха целите мокри, косата му беше залепнала за главата. Карлсън го покани с жест да седне на един стол. Джоузеф го погледна невиждащо, отпусна се тежко на стола, а после взе бутилката и си напълни чашата догоре. Пресуши я на един дъх, след което си наля още.

— Аз извадил дъските. — Гласът му беше леко пресипнал, а кафявите му очи проблясваха.

— Това сигурно е било…

Карлсън млъкна. Не можа да измисли да каже нищо, което да не беше очевидно.

— Аз изпил три уискита — каза провлачено Джоузеф. — И сега аз пия още три.

— Това навън твоят бус ли е? — попита Карлсън.

— Аз си докарал инструментите.

— Може би ще е по-добре да се прибереш с автобуса.

— Какво следва сега? — попита Фрида.

— Ще дойдат хора да вземат проби. С твое позволение. Може да поискат и дрехите ти.

Той погледна към Джоузеф.

— Също и твоите.

Джоузеф отново пресуши чашата си.

— Моите ли?

— Ще ти дадат други дрехи. Ще ви вземат пръстови отпечатъци. А също и косми от косите ви. Освен това ще поискат показания и от двама ви. Ще отнеме известно време.

Вратата се отвори и влезе Ивет. Тя свали маската си и се приближи до Фрида. По лицето й бяха избили червени петна. Карлсън видя, че по челото и по горната й устна имаше капчици пот.

Когато заговори, от неловката ситуация гласът й прозвуча силно и напрегнато.

— Ако имаш нужда да поговориш с някого за това… — започна тя.

— Благодаря ти!

— Може би аз съм последният човек, когото би избрала. Не ме бива за тези работи, но ако ти…

Ивет не можа да каже нищо повече. Фрида я потупа по ръката, сякаш искаше да я успокои.

Джоузеф подаде чашата с уиски на Ивет и тя отпи голяма глътка, след което силно се закашля. Очите й се насълзиха.

— Още? — предложи й Джоузеф окуражаващо.

Ивет поклати отрицателно глава.

— Не обичам уиски. Изприщвам се от него. — Тя погледна към Карлсън. — Комисарят ви търси.

Той въздъхна и придърпа патериците си.

— Ще се видим скоро.

Фрида не отговори. Лицето й беше непроницаемо; тя го гледаше с широко отворените си тъмни очи. Той се питаше дали изобщо го вижда.