Призори в неделя

20

Пръв го видя Алексей. Той блъсна входната врата, която преди това Джоузеф беше отключил, но тя се спря в нещо. Той се промъкна през тесния отвор и се спъна в онова, което беше на пода. Джоузеф говореше нещо отвън, но Алексей не различи нито една дума.

Наведе се в тъмното и сложи ръката си върху пижамата на Рубен. След това усети студенината на кожата му, а после нещо по-топло и лепкаво. Той извика леко.

— Какво? Алексей, какво става?

Джоузеф блъсна вратата по-силно и свитата на пода човешка фигура леко се отмести назад.

Алексей се изправи и се пресегна към електрическия ключ. Антрето се освети от ярката светлина. Първото нещо, което видя, беше собствената си ръка на ключа, цялата покрита с кръв. После погледна надолу и видя тялото на Рубен, неподвижно като труп, лъскавината на голия му череп и смазаното му, почти неузнаваемо лице. Алексей не можеше да се помръдне и да отмести поглед. Стоеше неподвижен до Рубен и накрая, за пръв път от смъртта на майка си, се разплака. Плака дълго, без да може да спре.

Рубен беше настанен в самостоятелна стая в болницата. Когато се събуди, не разбра къде се намира. Над него имаше неоново осветление, стените бяха бели, прозорецът беше малък и през него се виждаше само късче синьо небе. Шумовете, които чуваше, може би бяха само в собствената му глава: стъпки, които отекваха наоколо, кратки настоятелни пиукания, плач, който му напомняше за времето, когато беше дете. Той затвори очи и за кратък миг сякаш потъна в някаква пустош, но в тази пустош започнаха да изникват спомени. Човек с чорап на лицето; железен лост, който удря главата му и смазва тялото му. Спомни си как гледа пода, върху който лежи. Спомни си и ужасната тишина, сред която се случваше всичко.

Значи все пак не беше умрял. Това беше болница. Той отвори очите си и видя неясните очертания на едно лице. Присви очи, за да фокусира погледа си.

— Фрида — каза той с дрезгав глас.

Когато говореше, го болеше. Болеше го главата, болеше го тялото, сякаш беше паднал от голяма височина.

— Рубен.

— Мамка му — изфъфли той.

Видя я, че се усмихна, но лицето й изглеждаше ужасно.

Идваха лекари, сестри, полицаи. Рубен нямаше какво да им каже, освен че е отворил входната врата и през нея е нахълтала маскирана човешка фигура. Джоузеф пристигна с водка в пластмасова бутилка. Алексей дойде и се взря в него с големите си кафяви очи, а Рубен се опита да му се усмихне, но цялото му лице беше подуто. Джак му донесе сирене и кръстословицата, която двамата бяха започнали да решават, но не бяха успели да довършат. Оливия му донесе цветя и вдигна голяма врява, когато й казаха, че не е позволено да се носят цветя в болницата. Наложи се Клои да я отведе набързо.

След два дни, с помощта на Фрида, той се прибра вкъщи и легна в леглото си, долавяйки долитащите от долния етаж шумове. Чувстваше се слаб и немощен като бебе, но на моменти намираше в това някаква утеха: можеше просто да се остави да се грижат за него. Имаше и моменти, в които стенеше и тогава Джоузеф потапяше хавлиена кърпа в топла вода и обтриваше с нея челото му. От време на време му прилошаваше и Джоузеф присядаше на леглото с голям пластмасов съд в ръце. Когато Рубен се унасяше в сън, Джоузеф поставяше голямата си мазолеста длан на голата глава на приятеля си и усещаше как сърцето му пулсира там.

Фрида седеше в градината на Рубен с чаша кафе. Тя гледаше как слънчевите лъчи прозират през листата на ябълковото дърво, но това, което наистина привличаше погледа й, беше подпухналото лице на Рубен върху възглавницата, както и начинът, по който той изглеждаше — изплашен и стар. По някое време зад нея се чу шум и когато се обърна, видя Алексей.

— Здравей — каза тя и му се усмихна.

Алексей не отговори, но направи няколко провлачени стъпки към Фрида, мършава фигура с големи очи, вперени в нея. Той отвори устата си, все едно се готвеше да каже нещо, но думи не се чуха. Фрида забеляза колко уморен и разтревожен беше.

— Какво има? — попита тя.

Алексей не каза нищо, но сложи малката си длан в нейната и двамата постояха така няколко минути, хванати за ръка в градината.

— Трябва да излезеш, Джоузеф — каза Фрида.

— Не, не. Рубен има нужда от мен. Аз стоя тук при него.

— Алексей също има нужда от теб. Откакто се случи онова, той обикаля наоколо като някакъв призрак. Уплашен е и е самотен. Изведи го на разходка.

— Наистина ли?

— Наистина.

И така, Джоузеф и Алексей излязоха и под лъчите на греещото слънце се заизкачваха към Примроуз Хил. Докато вървяха, Джоузеф говореше през цялото време, макар Алексей да мълчеше. За пръв път от дълго време той говореше на родния си език. Чувстваше се така, сякаш беше сдържал дъха си под водата, а после беше изплувал на повърхността и отново беше поел дълбоко въздух.

Сега, в първите дни след завръщането си в Англия, въпреки всичко останало, въпреки страха и ужаса от случилото се с Рубен, фактът, че Алексей беше при него, изпълваше Джоузеф с емоции, които трудно можеше да понесе. Той се чувстваше едновременно щастлив и тъжен, изплашен и изпълнен с нежност. Изпитваше стеснение, но искаше да закриля сина си; измъчваше го чувство за вина заради миналото, беше изпълнен със страхове и надежди за бъдещето. Замисли се за Дима, който все още беше в Украйна, и някаква тежест притисна гърдите му. Съпругата му, по-точно бившата му съпруга, беше починала. По-големият му син беше много надалеч. По-малкият му син беше при него, но мълчеше през цялото време и беше голяма загадка за Джоузеф. Сякаш беше код, който той не можеше да дешифрира.

Алексей беше обут с нови маратонки, имаше нови дънки и нова тениска. Беше се хванал за ръката на баща си и Джоузеф му посочи огромния град, който сякаш лежеше в краката им.

— Виждаш ли онзи кран? — Джоузеф говореше на родния им език, опитвайки се да отвлече мислите на момчето от нападението над Рубен. — Ако броиш от ляво надясно, той е третият.

Алексей не отговори, но той забеляза, че ги брои.

— Папа работеше там. Това е голям проект. Прокопахме надолу двайсет и пет до трийсет метра.

Джоузеф му разказа за багерите, за булдозерите, за самосвалите, за бетонобъркачките, за пилотонабивачките. Алексей гледаше баща си с отворена уста.

— Карал съм булдозер, карал съм самосвал. Но най-вече работя с ръцете си: бормашини, електрически кабели.

Джоузеф не успя да доразкаже какво друго е вършил, защото Алексей изведнъж забеляза Зоологическата градина. Той чу звуците, които идваха от нея, и внезапно попита:

— Какви животни има там?

Джоузеф млъкна. Синът му най-после беше проговорил отново; беше му задал въпрос. Осъзнаваше, че не трябва да очаква много, но на устните му се появи усмивка.

— всякакви видове животни — отговори той.

— Например тигри?

Джоузеф замълча.

— Е то какво си мисля — каза той. — Двамата с теб ще отидем в Зоологическата градина. Ще го направим съвсем скоро. Ще си съставим план.

Те слязоха по каменните стъпала, които отвеждаха до Риджънтс Канал. Алексей забави крачка. Очите му блестяха от любопитство и Джоузеф изведнъж се почувства окрилен. Изпълни го отдавна забравено чувство. Представи си как отново ще прави това, което бащите правеха: ще се разхождат заедно в парка, ще ходят в Зоологическата градина, ще научи Алексей на занаят така, както неговият баща го беше научил навремето. Сърцето му натежа от прилив на емоции — и радостни, и тъжни. Той погледна към своя слабичък син, който беше толкова крехък, а беше преживял толкова много в краткия си живот, и стисна силно ръката му.

Двамата стигнаха до Камдън Лок — място, което Джоузеф не харесваше особено, но Алексей, въпреки мълчанието си, изглеждаше много развълнуван. Там имаше всичко. Те се разходиха между откритите щандове, привлечени от разнообразните вкусове и аромати: печено месо, горещи супи, салати, сладоледи, сокове с цветовете на дъгата. Джоузеф каза:

— По-късно. Ще хапнем по-късно.

После се заредиха щандовете с дрехи: кожени якета и рокли с къдрички, всякакви одежди в готически и романтичен стил. Алексей издърпа ръката си и се спря пред един щанд за старовремски фотоапарати. После те отново тръгнаха, а Алексей се втурваше ту насам, ту натам, щом нещо привлечеше погледа му. Камдън Лок беше също и строителна площадка и по едно време Алексей с интерес посочи към един багер.

Навалицата от хора беше станала по-гъста. Мобилният телефон на Джоузеф иззвъня и той отговори.

— Джоузеф?

— Да.

С ъгълчето на окото си наблюдаваше Алексей. Не беше ли синът му прекалено слаб? Твърде блед? Дали се грижеше достатъчно добре за него? По-късно щеше да му направи кейк с маково семе. Да го подсили.

— Обажда се Джини.

Отначало Джоузеф не можа да се сети, но след това, разбира се, си я спомни. Тя беше хубава, умна, приказлива. Имаше съпруг, който я пренебрегваше, и работа, която не харесваше. Беше много самотна, докато не срещна Джоузеф, а после изведнъж разцъфна от щастие. Но всичко това се беше случило преди той да доведе сина си. Нещата се бяха променили и сега той нямаше време за флиртове. Беше баща — баща, който беше едновременно и майка на син, преживял гражданска война и смърт и сега се нуждаеше от грижи.

— Вече не ми се обаждаш.

— Не.

— Защо?

— Не мога — каза меко Джоузеф.

— Как така?

— Не мога. Отново съм баща.

— Какво?

— Съжалявам — каза Джоузеф.

— Но…

— Ти си много приятна — изрече мило той. — Но това е краят. Желая ти щастие.

Той приключи разговора и се обърна по посока на внезапно обадилия се тромпет откъм канала. Тук все някой свиреше я на тромпет, я на саксофон, че дори и на гайда. Хората хвърляха монети в оставената на земята кутия. Можеше ли човек да изкара достатъчно пари от това? Когато се обърна отново, никъде не видя Алексей, но пред погледа му имаше щанд за фалафели и щанд за кафе, така че рано или късно тълпата щеше да го избута пред очите му.

Но момчето не се появи.

Джоузеф въздъхна. Сигурно е видял нещо интересно. Заобиколи близкия щанд, но все още не можеше да го види. Имаше една тясна алея, която водеше от канала до главната улица. Но Алексей едва ли би тръгнал по нея, освен ако нещо специално не беше привлякло вниманието му. Той се завтече по алеята, като се озърташе вляво и вдясно. Видя един охранител с яке в яркожълт цвят.

— Аз изгубил сина си — каза Джоузеф. — Той посочи с ръка. — Ето толкова е висок. С черна коса. Тениска. Дънки.

— Ще поогледам наоколо, приятел. Сигурно се мотае тук някъде.

Но Алексей не се отделяше от Джоузеф, откакто той беше дошъл, за да го доведе в Лондон. Синът му беше неговата неспокойна сянка, неговото умалено копие. За всеки случай Джоузеф измина тичешком целия път до главната улица. Той се оглеждаше наоколо с обезумял поглед, сякаш момчето щеше внезапно да изскочи отнякъде. Нищо. Върна се тичешком обратно до пазара и се изкачи по едни стълби, за да може да огледа отвисоко тълпата. Мястото беше претъпкано с хора, които едва-едва се движеха, подобно на ленив поток. Имаше и много деца. По едно време му се мярна глава с черна коса и за миг в него се пробуди надежда. Но детето беше хванало за ръка възрастна жена и беше облечено с други дрехи.

Джоузеф извади телефона си. Реши да почака десет минути. Не. Вече бяха изминали пет минути. Пет минути. Той се затича надолу по стълбите към канала. Точно край водата един сметосъбирач буташе количка, препълнена с разни торби. Човекът поклати глава. Джоузеф не беше съвсем сигурен дали го е разбрал.

— Ако го видиш, кажи ми. Аз ще се върна — каза той.

Джоузеф сви наляво покрай канала и се приближи до млада двойка, която вървеше към него от източна посока. Дали бяха видели едно момче да върви само? Те свиха рамене и отговориха отрицателно. Той се обърна и се отправи обратно към пазара. Придвижването ставаше изключително бавно, колкото и да се мъчеше да си проправи път. През цялото време се оглеждаше наоколо. Когато стигна до другия край, той тръгна на изток по моста, който водеше към Риджънтс Парк. Затича се и спря една жена в екип за джогинг. Бавно и с неудоволствие тя откачи от колана си своя МРЗ плейър, изключи го и махна едната си слушалка. Дали е видяла едно момче да върви само? Не. Хората явно не осъзнаваха колко спешно беше.

Той си проправи път обратно, като отново се спря да пита сметосъбирача и охранителя. Върна се тичешком към главната улица. Огледа отново местата, които вече беше огледал. Стига гол кова. Джоузеф извади телефона си. Знаеше, че трябва да се обади в полицията, но сякаш без да мисли, натисна с пръсти друг номер.

Обади се на Фрида.

— Не мърдай оттам — каза му тя.