Призори в неделя

42

В седем часа на следващата сутрин Фрида получи съобщение от Даниъл Блексток: „Изпратих ви статията на имейла. Отговорете ми възможно най-бързо“.

Тя веднага прочете материала. По принцип мразеше всякаква публичност, но този път беше различно. Беше поставена цел. Освен това трябваше да признае, че материалът беше изпипан професионално, добре структуриран и точен. Въпреки това на няколко места тя смутено примигна заради използвания език. Клои беше „жизнена и игрива“ млада жена, притежаваща голяма смелост. Самата Фрида беше „звездна психоложка“.

Фрида му написа, че е психотерапевтка, а не психоложка, но че иначе няма нищо против репортажа да бъде публикуван.

И все пак, имаше нещо, което не беше наред. Тя седеше смълчана и се опитваше да се сети, без да напряга паметта си. И ето че накрая си спомни.

Все още беше много рано, ето защо Фрида изпи кафето си и се зае да прегледа бележките си за следобедните сеанси. В осем и половина тя се обади на Петра Бърдж.

— На теб май не ти пука от нищо.

— Какво?

— Прочетох интервюто на Блексток с племенницата ти. Значи теорията, към която се придържаме при разследванията, е клише, така ли?

— Да не би да ти е изпратил репортажа?

— Не. Но го е публикувал на уебсайта на вестника, така че всички да го прочетат.

— Бързо действа.

— Проблемът не е в бързината.

— Трябва да поговорим — каза Фрида.

— Да поговорим? Ти за коя се мислиш?

— Важно е.

— Нали в момента говорим.

— По-добре е да поговорим на четири очи. — Фрида помисли за момент. — Пред Музея на имперската война. — Тя погледна часовника си. — Мога да дойда там до половин час.

Отсреща Петра мълчеше.

— Добре — каза тя накрая.

Приближавайки се към музея, Фрида видя, че Петра вече беше там, обута с дънки и кецове и облечена с черно кожено яке. Когато забеляза Фрида, тя не се усмихна за поздрав.

— Е, какво има? — попита Петра нетърпеливо.

— Имаш ли нещо против да повървим? Мисля по-добре, когато вървя.

— Ако смяташ, че ще си в безопасност, защото си на обществено място, много се лъжеш. Не знам дали да те ударя, или да те арестувам, заради това че се бъркаш в полицейско разследване.

— Моля те — настоя Фрида. — Искаш ли да тръгнем в тази посока?

Двете поеха през парка, отдалечавайки се от музея. Утрото беше слънчево и наоколо по тревата тичаха деца, които ритаха топка.

— Каква е причината да се срещнем тук? — попита Петра.

— Преди сто и петдесет години това е било тресавище с водни потоци и кал, но после са го пресушили и са укрепили терена.

— Съжалявам, че попитах.

— Било е твърде необичайно място, извън стените на стария град. Привличало е хора, на които им е било трудно да се приспособят, скитници, циркови артисти, проститутки, престъпници.

— Това ми е известно. Израснала съм тук, недалеч от Елефант енд Касъл.

— В миналото е имало проповедници, жени, които са имали визия за бъдещето, демонстрации. Всичко, което не е било позволено в самия град.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Значи не дойде, за да ми се извиниш — подхвърли Петра.

— Дадох интервюто с определена цел.

— А нужно ли беше да унижаваш хората, които се опитват да те защитят?

— Знаеш, че не бях съгласна с идеята ви да връхлетите върху Уилям Макълоу.

— Не сме връхлетели върху него. Разпитахме го.

— И после някой е „изпял“ името му на медиите.

— А ти какво по-точно си казала в интервюто? Че в полицията си служим с правилата като начин да избегнем усилието да мислим? Ако си имала някакви възражения срещу методите ни на разследване, защо просто не дойде да поговориш с мен или с някого от старшите офицери, вместо да тръбиш за това по медиите?

Вече бяха стигнали Елефант енд Касъл, където в момента имаше огромна строителна площадка. Те тръгнаха по обиколни улици.

— Предполагам, че мястото много се е променило, откакто си живяла тук — обади се Фрида.

— Въпросът не е в това какво разрушават, а в това какво запазват. Ако зависеше от мен, бих изравнила всичко и бих започнала отново.

Те свърнаха вдясно по „Ню Кент Роуд“ и Петра продължи:

— Когато бях на петнайсет, с една банда се подвизавахме в едно пусто място наблизо. Почти бях стигнала дъното. Но получих ето това. — Тя дръпна назад яката на якето си и показа белега, който се спускаше от ухото надолу по шията.

— Белег от нож? — попита Фрида.

— От счупена стъклена бутилка.

— Извадила си късмет. Можело е да ти пререже каротидната артерия.

Петра поклати глава.

— Не извадих късмет. Точно това стана. Лежах в болницата два месеца. Най-добрата ми приятелка почина. Ели. Беше няколко месеца по-малка от мен, само на четиринайсет, с много буен нрав. Казах си, че трябвала се измъкна от блатото. Върнах се обратно в училище. И оттогава винаги се стремя да бъда най-добрата във всичко, с което се захвана. Но от онзи период научих един урок: никога не се обръщай срещу своите.

— Аз пък никога не съм вярвала в безусловната групова лоялност — каза Фрида.

— Знам. Нали прочетох статията. Ти смяташ, че знаеш повече от всеки друг.

— Не можех да стоя и да мълча, докато вие притискате Уилям Макълоу и съсипвате живота му.

— Имахме всички основания да го подозираме. Той работи заедно с Клои. Имал е прекрасна възможност да извърши посегателство. Освен това има полицейско досие. Бяхме длъжни да го разпитаме. Наясно си с това.

— Не е бил той.

— Не казвам, че е бил той. Ние просто го задържахме за разпит и след това го освободихме.

Фрида спря и се загледа в една сграда на отсрещната страна на улицата.

— Погледни там горе. — Тя посочи към боядисаната фасада на сградата. — Фабрика „Некинджър“.

— Мога да чета.

— Това име напомня ли ти нещо?

— Имах приятели в жилищния комплекс „Некинджър“. Знам и улица „Некинджър“.

— Знаеш ли, че има река Некинджър?

— Не. Наистина ли има такава река? Къде се намира?

— Стъпили сме точно върху нея. Затова и фабриката е била построена на това място. Първоначално са се занимавали с боядисване на кожи. Обработвали кожите с вода и кучешки изпражнения. Цели тонове. Представяш ли си каква смрад е било?

— Какво е станало с реката?

— Водите й се замърсили, затлачила се, бетонирали я и я погребали под земята. После я забравили. Но тя все още тече някъде там. В този район са се произвеждали неща, от които Лондон е имал нужда, но никой не е проявил желание да се поогледа наоколо или да обърне внимание на лошия въздух. От подобни явления трябва да се извлича поука.

Те пресякоха „Джамейка Роуд“.

— На това място се е намирало гетото „Джейкъбс Айлънд“ — каза Фрида. — То било толкова опасно, че дори полицията не влизала там. Но това е било преди около век и половина. А сега е луксозен квартал, в който ти и аз не можем да си позволим да си купим жилище.

— Да не би да предпочиташ да е същото, както тогава? Хората да измират от глад по улиците?

— Нито едното, нито другото.

Те повървяха край стари складове, превърнати в жилища.

— Когато бях дете — каза Петра, — често идвахме тук с приятели в неделя сутрин. Складовете бяха празни и се рушаха. Ние влизахме вътре, обикаляхме из празните помещения, чупехме някой и друг прозорец.

Те излязоха от една сенчеста алея и най-неочаквано пред тях се откри Тауър Бридж, а в далечината се извисяваха бляскавите сгради на Лондонското Сити. Двете жени се обърнаха и тръгнаха покрай реката и не след дълго стигнаха до малкия залив на Сейнт Сейвиърс Док. В момента приливът беше в най-ниската си точка и не се виждаше нищо друго, освен кал.

— Това е всичко, което е останало от Некинджър — каза Фрида. — Не че някога е имало кой знае какво.

— Типично за този скапан район. Дори една река няма като хората. — Петра се извърна към Фрида. — Ти защо ме изведе на тази разходка? За да ми повториш, че Уилям Макълоу е невинен, което вече ми каза и което вече огласи пред пресата? И то без да разполагаш с истински доказателства!

— Не — отвърна Фрида, гледайки втренчено в калта, очаквайки да чуе себе си как произнася думите и ги прави да звучат истински. — Не е това. Има един човек, на когото трябва да обърнеш внимание.

— Някой друг от твоите приятели ли?

— Не. Не е от моите приятели. Става дума за автора на статията — Даниъл Блексток.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам.

— Даниъл Блексток.

— Да.

— Който отразява историята от самото начало.

— Да.

Петра заби погледа си в нея. После присви очи и избухна в смях, силен и невъздържан, от който дребното й лице се набръчка, а тесните й рамена се разтресоха.

— Защо? — успя да каже тя накрая, след което вдигна дланта си, малка и тясна, с изгризани нокти. — Не ми казвай. Отново те води интуицията.

— И не само. Вчера, когато разпитваше Клои за нещата, които си спомня, преди да я отвлекат, той спомена, че тя е била в бар. Но как би могъл да знае това? Нали никой не знае?

— Не — изрече бавно Петра. Беше престанала да се смее. Сега изглеждаше възрастна и уморена. — Не мисля, че някой друг знае.

— Освен това именно той ми даде снимката. Може сам да си я е изпратил във вестника. Пасва идеално.

— Пасва с какво?

— А когато провеждаше интервюто, й показа снимката. Наблюдавах го как я гледа. Мисля, че изпитва някакво нездраво удоволствие от това — извършва престъпленията, а после проследява как биват отразявани в медиите. От негова гледна точка той твори историята, в която е главен герой.

— Какви заключения правиш само! — възкликна Петра едва ли не с възхищение. — Една-единствена фраза, и ти вече изграждаш цяла хипотеза.

— Има логика. Разполага с идеален претекст да бъде навсякъде, където съм и аз.

— Или може би просто е журналист, отразяващ събитията около теб. Нали е криминален репортер.

— Ще го провериш ли?

Петра кимна с глава.

— Ще го проверя. Но не възлагай големи надежди.