Призори в неделя

59

Даниъл знаеше, че този момент все някога ще настъпи. Вече беше на финала и все още можеше да победи. След това те можеха да правят каквото си щат и нямаше да има никакво значение. Той щеше да бъде удовлетворен.

Значи Лий все пак го беше направила. Кой би могъл да повярва? В неговите планове тя беше слабото звено, но ето че накрая се беше справила добре, а сега вече не му беше нужна. Той се запита какво щеше да се случи с нея, когато я откриеха, но му беше все едно, защото предишното му битие и предишното му „аз^“ вече бяха зад гърба му. Единственото, което имаше значение, беше тук и сега. Това беше неговият звезден миг — все едно беше застанал в светлината на прожекторите, а всичко останало беше непрогледна тъма. Той, Даниъл Блексток.

Беше слязъл на гарата в Банк и беше взел метрото до станция „Ейнджъл“ в Излингтън. Когато Лий му се беше обадила, той седеше край канала в близост до тунела. От едната му страна мъж с дълга рошава брада и камуфлажно яке ловеше риба със завидно търпение. От другата му страна мъж с грим на очите и лилаво кепе пушеше трева и си пееше замечтано.

Наоколо се разхождаха хора на групи или поотделно. Други правеха редовния си крос със слушалки на ушите, трети караха велосипеди или разхождаха кучета.

Наблизо мина лодка, на чиято палуба две жени и трима мъже пиеха вино и танцуваха на музика, която той не можеше да чуе. Слънцето беше ниско над хоризонта и скоро щеше да падне здрач. След това щеше да настъпи нощта.

Даниъл се изправи и се изтупа. Прибра телефона в джоба си. Хвърли бейзболната си шапка във водата. Отвори платнената си чанта и се увери, че всичко беше там: полицейската карта на Ивет Лонг, навито въже, няколко отвертки, нож. Беше прекарал доста време на „Сафрон Мюз“ и знаеше кои къщи можеха да му осигурят достъп до нейния двор. Трябваше само да размаха полицейската карта на Ивет пред лицата на хората и те щяха да го пуснат да мине. А ако мястото вече беше обградено от полиция, щеше да импровизира, както беше правил досега. Вижте само какво беше успял да свърши, как се беше измъквал от ситуациите. Благодарение на бързия си ум беше вземал мигновени решения и в крачка беше обмислял следващия си ход. Беше творил историята на собствените си престъпления, за всяко от които беше писал репортажи: беше едновременно и режисьор на събитията, и главен герой, и издател. Беше грабнал Клои изпод носовете на приятелките й. Беше отвлякъл Ивет Лонг, която беше детектив от полицията, а всички онези хора, чиято работа беше да разкриват подобни неща, дори не бяха забелязали нейното отсъствие. Беше изтрил от лицето на Рубен Макгил бохемската му усмивка. Беше премахнал завинаги Морган Роситър, все едно беше духнал пламъка на свещ. Беше притискал с крак ръката на Джак, докато не чу изпукването на костта, като в същото време си беше изградил алиби, което беше заблудило всички. Не, не и нея. Той замечтано си спомни начина, по който тя го гледаше с тъмните си очи. Погледът й направо проникваше в съзнанието му.

Но аз не съм никой, помисли си той. Погледнете ме. Погледнете ме добре. Аз съм тук. Тя няма къде да избяга. От мен не може да избяга.

Той се изправи на пръсти, постоя така, после отново стъпи на цяло ходило. Разкърши рамене. Сърцето му биеше силно, но равномерно; дишането му също изглеждаше равномерно. Той избърса длани в късите си панталони и закрачи напред. Също като войник: раз-два, раз-два, ръцете равномерно се размахват отстрани, краката се движат в стройна крачка по горещата земя, брадичката е вирната нагоре, очите гледат право напред, очакват да съзрат опасност, но такава няма. Покрай бездомните мъже и жени, покрай канадските гъски в канала с техните изпънати шии, през Камдън Лок и оживената тълпа от пиячи.

Даниъл продължи да крачи, без да спира. Ако някой се изпречеше на пътя му, той го блъскаше встрани, разливайки бирата му, и човекът започваше да крещи сърдито. Някои поглеждаха с любопитство дребния мъж, който с широка усмивка се блъскаше в тях, вперил невиждащ поглед в нищото, крачещ напред като робот.

Далеч от него, Лий Блексток седеше сгушена в гъстите храсти. Тя не беше помръднала, откакто беше говорила с Даниъл по телефона. Може би, помисли си Лий, тя щеше да седи там цяла нощ, тъмнината щеше да я обгърне и звездите щяха да греят над нея, а тя през цялото време щеше да гледа как реката бавно тече в далечината. Но после отново щеше да настъпи утрото и тогава тя какво щеше да прави? Какво щеше да прави оттук нататък?

Високата трева одраска голите й крака, тя погледна надолу и видя, че по прасеца й има кръв. По лявата й ръка също имаше кръв. Може би имаше кръв и по лицето. Тя наплюнчи върховете на пръстите си и потърка бузите и челото си. От глад усещаше дупка в стомаха си, но също така й се гадеше. Може би така се усещаше сутрешното гадене, но тя никога нямаше да има бебе. Това беше единственото, което някога бе желала: нейно собствено бебе, което да люлее в ръце и за което да се грижи; което да обича и което да я обича. Но Даниъл винаги казваше… Тя стисна очи. Не искаше да мисли за Даниъл. Нито за онази жена на пода и за онова, което беше изпитала, докато мушкаше и ръгаше месото й, а кръвта пръскаше навсякъде… И очите й, които гледаха право в нея.

Тя потърка петното от кръв на крака си, но то беше лепкаво и не можеше да се изтрие. Тя се опита да го изчегърта, но кръвта остана под ноктите й. Имаше нужда да се измие, да смени дрехите си, да поспи. Но къде щеше да отиде? Не вкъщи. Нейният дом вече го нямаше: беше просто една малка кутийка, където двамата с Даниъл бяха живели. Полицаите сигурно вече бяха там: стъпваха с тежките си обувки по чистия под, оглеждаха всичко, претърсваха шкафове и чекмеджета, ровеха из бельото й, опипваха любимите й предмети.

Тя погледна към телефона в скута си. Той нямаше повече да се обади. Изобщо не го беше грижа. Никога не го е било грижа и тя го знаеше. Беше си отишъл и ето че сега тя седеше тук съвсем сама сред храстите и плевелите, а тъмнината постепенно я обгръщаше. Тя сви краката си и ги обгърна с ръце, после сложи глава на коленете си. Поседя така известно време, без да очаква нищо.

В небето над нея се чу шум и тя погледна нататък: отгоре кръжеше полицейски хеликоптер. Нея ли търсеха? Тя затаи дъх и остана неподвижна, въпреки че трепереше от ужас, а в гърдите си усещаше силна болка. Накрая той се отдалечи и отново настана пълен мрак. Тя отново започна да диша нормално.

Погледна телефона си: минаваше девет часът. Можеше да се обади на някого, да помоли за помощ, да се разплаче, да си признае и да попита какво да прави по-нататък. На кого да се обади? Може би на онази жена в приюта, която беше от Турция. Тя говореше слабо английски, но се държеше приятелски. Лий обаче дори нямаше номера й.

Нямаше си никого. Нямаше си нищо. Тя беше никой, не съществуваше за никого. С нея беше свършено.

Лий Блексток се изправи. Сложи телефона в чантата си и се спусна по стръмното към реката. Хеликоптерът вече беше много далеч и приличаше на малка играчка. Все още с чантата в ръка, тя нагази в Темза.

Никой никога не я беше учил да плува. Водата беше студена, а после вече престана да бъде студена и се затвори над нейното натежало и тъжно тяло. За кратък миг тялото й опита да се спаси, но загуби битката и вълните повлякоха на изток мъртвата Лий Блексток.

Даниъл Блексток не преставаше да крачи напред: той сви зад ъгъла и мина покрай плаващия китайски ресторант, а после продължи под моста. Вече се спускаше здрач. Някъде напред се виждаше волиерата на Лондонския зоопарк, в чийто ограден свод кръжаха големи птици. Той се отдалечи от канала и се озова в края на Риджънтс Парк. Коли, автобуси, велосипеди. Стъпи на шосето и около него засвириха клаксони. Слънцето залязваше на хоризонта и изглеждаше като тъмен жълтък. Наоколо се чу смях. Усети свежия полъх на вятъра, който охлади мокрото му от пот лице и го накара да се почувства силен и готов. Светът му предаваше своята енергия.

Отвертка. Въже. Нож. Лицето й оживя в съзнанието му. Безстрастно лице, проникващи в него очи. Как смееше да го гледа по този начин? Та тя не беше нищо повече от жената, която той се готвеше да убие.

Вече беше съвсем близо до къщата й, на не повече от миля разстояние. Малката къща на павираната уличка, със засадени в сандъче билки и котка с костенуркова окраска. Предвкусваше мига, когато тя щеше да разбере, че е дошъл за нея.

Леви-десни, леви-десни. Вече няма връщане назад. Колите ревяха с пълна сила, изгорелите им газове парваха краката му. Тръгна по криволичещ път, потънал в тишина. Пред него се извисяваше кулата на „Бритиш Телеком“. Гигантски кранове се забиваха в небето.

Само още няколко минути. Той изпъна рамене, а по бузата му се търкулна сълза.

Пред него на улицата беше паркиран бус и когато го наближи, вратата се отвори. Отвътре изскочи човешка фигура, но тъй като слънцето беше зад нея, Даниъл не можеше да види лицето й. Виждаше единствено човешки очертания, застанали на пътя му.

— Даниъл — подвикна човекът.

— Какво? — каза Даниъл, а после разбра. — Знаех, че ще ме намериш — изрече той с нотки на възбуда. — Сега вече сме двамата заедно.

Но преди да успее да продължи, всичко потъна в мрак.