Призори в неделя

34

Карлсън седеше в кухнята на Крофорд — бившия комисар от Лондонската полиция, изпратен преждевременно в пенсия заради събития, които бяха помрачили кариерата му. Карлсън не знаеше защо се намира в малката къща в Хамърсмит и това го безпокоеше.

Крофорд правеше кафе от огромна машина, която заемаше голяма част от плота и която изпускаше пара, съскаше и бълбукаше, а той сякаш се бореше с нея. Лицето му беше по-червендалесто от обичайното, а очите му сякаш бяха станали по-малки. Коремът му се издуваше над панталоните. Беше странно да го види човек в обикновени дрехи, в собствения му дом. Той изглеждаше огромен в малката стая и в малката си къща.

— Как се чувствате? — попита Карлсън.

Крофорд дръпна силно една ръчка и кафето започна да капе в чашата.

— Ти си виновен, Мал.

— За какво?

— Ти я доведе в живота ми. Ако това не се беше случило, аз щях да продължавам да върша работата, в която съм добър, политиците нямаше да се месят в дейността ни и всичко щеше да бъде наред.

Карлсън не знаеше какво да отговори.

— Е, аз също имам вина — продължи Крофорд. — Знам, че накрая прецаках нещата. — Той подаде чашата с кафе на Карлсън. — Разкарай тази умислена физиономия.

Знам, че тя ти е много специална приятелка.

— Просто приятелка.

— Както и да е.

— Настояхте да се видим.

— Да, искам да те помоля за една услуга. — Той сложи на масата своята чаша с кафе, пусна вътре няколко бучки захар и го разбърка енергично, а после отпи малка глътка. — Нали познаваш Хал Брадшо?

Карлсън познаваше отлично Хал Брадшо — психолог и профайлър, използван от Лондонската полиция. Той изникваше всеки път, когато някоя медия се нуждаеше от коментар по фрапиращ криминален случай. А преди няколко години Дийн Рийв беше подпалил къщата му.

— Познавам го — отвърна кратко Карлсън.

— Той е водещ на документална поредица по телевизията. Не си спомням точното заглавие — „Престъпления, родени в човешкото съзнание“ или нещо подобно. Съгласих се да дам интервю.

— О!

— Да, точно така. Но имам известни опасения. Исках да те попитам — като стар приятел — дали смяташ, че това е добра идея.

Карлсън едва успя да скрие изненадата си. Крофорд се беше опитал да го уволни. Беше се отнасял към Фрида с враждебност, която накрая беше станала патологична. Нима бе толкова закъсал, че смяташе него за свой приятел?

— Предполагам, че трябва да уточните на каква конкретна тема ще бъде интервюто.

— Ще бъде за различните случаи, с които съм се занимавал през годините. Дали мога да се доверя на Хал?

— Е, всеки човек преследва някакви цели.

— Естествено.

— Да не забравяме, че той мрази Фрида.

Върху широкото червендалесто лице на Крофорд се появи лека усмивка.

— На ваше място бих внимавал — каза Карлсън предпазливо. — Той може да се възползва от вас.

Някаква особена миризма се промъкваше отнякъде.

Софи Кирякос караше курс по лекарство и когато си беше вкъщи, в апартамента на последния етаж на една сграда в Долстън, тя прекарваше по-голямата част от времето в малката си кухня: забъркваше маята, месеше тестото и го наблюдаваше как се издува като пухкава възглавничка. Днес, наред със специфичното ухание на замесено с мая тесто, тя долови и някакъв странен мирис — на нещо гнило и развалено, и даже леко сладникаво, което го правеше още по-отвратителен. Да не би някакъв плъх да беше умрял някъде тук? Беше чувала за такива неща. Когато някой плъх изяде отрова и му стане зле, той се промъква на някое скришно място под дъските на пода или зад ламперията на стените, където умира и започва да се разлага. В такъв случай не можеш да направиш нищо, освен да чакаш, докато гадната миризма изчезне. Но тази тук беше много силна.

Тя излезе на стълбищната площадка. На този етаж имаше още три апартамента и още три на долния етаж. Там вонята беше още по-нетърпима. Тя почука на една от вратите. Никой не се показа. Жената почука и на другите две със същия резултат. Всички бяха на работа или бяха заминали. Тя не познаваше никого от другите квартиранти. Хората идваха и си отиваха или отстъпваха жилището на свои приятели, които се нанасяха там. На струпаните зад входната врата пощенски пликове се виждаха имена, но повечето бяха на наематели, които отдавна се бяха изнесли.

След още един ден Софи вече трудно издържаше. Тя поговори с човека от третия апартамент, който каза, че проблемът най-вероятно идва от канализационните тръби. Не, каза Софи, не е от тръбите. Тя се опита да се свърже с хазяина по телефона, изпрати му имейл и няколко текстови съобщения. Той обаче живееше някъде извън Лондон. Появяваше се само когато някой наемател беше закъснял с наема или ако това се налагаше, пристигаше с писмо от адвокат по имуществени дела. Ето защо Софи позвъни в общината в Хакни, но там така и никой не вдигна телефона. Накрая се обади в полицията. Дали е разговаряла с всеки от наемателите? Обадила ли се е на санитарните власти? Дали проблемът не е просто в канализацията?

Накрая пристигнаха двама млади полицаи. По лицата им се изписа досада и раздразнение, когато тя ги посрещна долу и им каза, че проблемът е три етажа по-нагоре. Те се изкачиха, пухтейки, и застанаха пред вратата й.

— Ето, там — каза Софи. — Надушвате ли миризмата?

Да, надушваха я. Те се спогледаха и тогава нещата изведнъж започнаха да се случват много бързо. Проведоха серия от обаждания по радиостанциите си. Софи понечи да се прибере в жилището си, но единият от полицаите я видя и й каза да не мърда от мястото си.

— Вече са на път — уточни другият.

Те започнаха да разпитват Софи, но нямаше кой знае какъв резултат. Тя не можа да им каже кога за последно е виждала наемателя, защото не знаеше кой е той. Дори не знаеше дали е мъж, или жена. Беше ли чула нещо? Тя винаги чуваше шумове, но не можеше да определи от кои апартаменти идват.

Полицаите слязоха долу и след малко се чу тропане на тежки обувки, които се качваха нагоре. В следващия миг стълбищната площадка се изпълни с тълпа от униформени мъже — толкова много, че Софи не можеше да ги преброи. Един мъж със сива коса и едра фигура се приближи към нея.

— Вие ли сте съседката, която се е обадила?

— Да.

— Стойте тук. Но по-добре се отдръпнете назад.

Двама полицаи излязоха напред с дълъг метален таран. Пространството беше тясно и те не можеха да улучат точния ъгъл към вратата. Настъпи кратка суетня.

— Ударете странично — каза мъжът със сивата коса.

Четирима полицаи, по двама от всяка страна, хванаха тарана и го залюляха. След няколко опита се чу силен трясък и вратата хлътна навътре. От апартамента се понесе вълна от топъл въздух, която Софи усети на няколко метра разстояние. Двама полицаи влязоха вътре, задавиха се и започнаха да ругаят. Единият от тях, с пребледняло лице и избила по него пот, се появи на вратата и се обърна към човека със сивата коса:

— Искаш ли да видиш това, сержант?

— Може ли да си вървя? — попита Софи.

— Засега не — каза сержантът и влезе вътре. Отвътре се появи другият полицай, отиде до Софи и се облегна на стената, поемайки си бавно и дълбоко въздух.

— Какво има? — попита го Софи, но той само вдигна дланта си. Не беше в състояние да говори.

След няколко минути излезе и сержантът със сивата коса.

— Проклятие! — изруга той. — Ще трябва да повикаме екипа.

— Какво има? — попита отново Софи.

Сержантът я погледна така, сякаш я виждаше за пръв път.

— Вътре има труп. Започнал е да се разлага. Газта е оставена да работи, а също и всички отоплителни уреди. — Той направи пауза. — Значи не сте го познавали?

— Не.

— Фрида Клайн — каза сержантът.

— Моля?

— Познавате ли жена на име Фрида Клайн?