Призори в неделя

7

В десет часа на следващата сутрин заведоха Фрида в една стая, където, седнали един до друг на дълъг кожен диван, я чакаха журналистите. Пред тях имаше ниска стъклена маса, на която бяха сложени три чаши кафе и три мобилни телефона, готови за запис. Когато Фрида влезе, придружавана от пресаташето и Петрa Бърдж, те станаха прави и за един кратък миг тя изпита вътрешно отвращение. По лицата и на тримата беше изписано нездраво любопитство. Гледаха я така, сякаш беше някакъв експонат. Фрида усещаше как лакомите им погледи попиват с какво е облечена, как изглежда, как се движи, какви са маниерите й, гласът й, изражението й. Очакваха от нея да прояви емоция, несигурност, шок от преживяното. Фрида им кимна отсечено.

— Това е Гари Хилиър — каза пресаташето. — От „Кроникъл“.

Хилиър протегна едрата си длан и тя я пое. Той задържа ръката й повече от необходимото и я изгледа втренчено. Бузите му бяха месести и увиснали, а брадичката и кръглите му очила с метални рамки изглеждаха неестествено малки. Такава беше и устата му, която приличаше на розова пъпка. Беше облечен със спортно яке и черни панталони, които му бяха доста тесни, така че коремът му се издуваше над колана. Сякаш нищо у него не пасваше добре на мястото си. Но погледът на малките му сини очи беше проницателен. Той започна да говори нещо за травма и шок.

Фрида изтегли ръката си от неговата и се обърна към Лиз Барън.

— Срещали сме се и преди — каза Фрида, когато пресаташето тръгна да я представя.

— О, да, с Фрида сме стари познати — изчурулика Лиз Барън. Тя също се ръкува с Фрида. Зъбите й се белнаха в усмивка, а тюркоазеният цвят на сакото й грабваше окото. Носът й беше обсипан с лунички. Фрида си спомни как й се беше случвало да преминава от другата страна на улицата, за да я избегне, или да затръшва входната си врата в лицето й. — Аз все още работя в „Дейли Нюз“. Сигурно сте много изплашена. Това направо не е за вярване. — Тя тръсна глава и гъстата й лъскава коса се полюшна. — Просто не е за вярване.

— За съжаление, е самата истина — отвърна Фрида. С ъгълчето на окото си видя как Петра Бърдж я гледа намръщено.

Даниъл Блексток, който отразяваше криминалните новини за една новинарска агенция, представляваща местните вестници, сякаш се беше облякъл за съвсем различно събитие, все едно упражняваше съвсем различна професия. Носеше синя карирана риза, под нея бяла тениска, а над нея грубо дънково яке. Фрида разпозна в него един от репортерите пред дома на Рубен, онзи с гърбавия нос, на когото Клои се беше разкрещяла. Той изтри дланта си в панталоните, преди да се ръкува с нея, и каза, че за него е чест да я интервюира. Изглеждаше притеснен и някак несигурен.

Тримата седнаха отново, а Фрида се настани срещу тях на един черен стол с олекотена рамка. Петра Бърдж беше седнала до стената, в съседство с жената от пресслужбата, която държеше телефона си, готова да записва казаното на пресконференцията.

— На първо място — започна Лиз Барън, — бихте ли ни разказали от първо лице как се почувствахте, когато открихте мъртвото тяло?

— Емоциите ми бяха свързани, естествено, с Брус Стрингър. По-късно бях дълбоко разстроена, когато научих, че има семейство и две малки деца.

— Но тялото е било във вашия дом! — продължи Лиз Барън. — В хола ви! Под дъските на пода! — След всяко възклицание тя се навеждаше все по-напред. — Сигурно сте изпаднали в шок. Вероятно в момента сте травмирана. Изпаднали сте в посттравматичен шок, състоянието, в което изпадат войниците след тежък бой. Нормално е.

— Не съм травмирана — възрази Фрида. — Може би съм изпаднала в шок. Пред мен лежеше убит човек. Това е шокираща гледка.

— Ако бях на ваше място, сигурно щях да изпадна в истерия. Но в момента вие сте спокойна и сдържана, дори равнодушна. Такава ли бяхте и в онзи момент?

— Не знам как съм изглеждала в онзи момент.

Лиз Барън надраска нещо в бележника си. Изглеждаше недоволна. Фрида си представи как щеше да я опише.

— Може ли да ви попитам каква е причината за случилото се? — обади се Гари Хилиър.

Тя се обърна към него с облекчение.

— Да. Точно затова съм тук.

— Носят се определени слухове.

— Вероятно се досещате за онова, което ще кажа. -

Тя ги видя как се наведоха напред в очакване. — Всички сте чували за Дийн Рийв и вероятно знаете каква е връзката мис него.

Те кимнаха.

— Дийн Рийв беше смятан за мъртъв, но от доста време насам аз знам, че той все още е жив. — С цялото спокойствие, на което беше способна, Фрида им разказа всичко, което знаеше: как беше убил еднояйчния си близнак, след което беше избягал; как се беше появявал през годините — дебнейки я, закриляйки я, отмъщавайки за нея, бдейки над нея, следейки я неотклонно. Разказът й продължи няколко минути. През това време наблюдаваше лицата им: те слушаха жадно, донякъде с почуда.

— Значи той ви обича? — обади се Лиз Барън, когато Фрида приключи. — Искате да кажете, че Дийн Рийв е влюбен във вас?

— Казвам, че съзнанието му е обсебено. Аз съм тази, която разкри, че е жив. Сега той иска да контролира живота ми.

— Показва го по много странен начин — подхвърли Лиз Барън.

— Смятам, че той ми изпраща послание.

— Какво послание? — попита Даниъл Блексток, който досега беше мълчал. Изглеждаше леко замаян и я наблюдаваше с присвити очи.

— По моя молба Брус Стрингър се беше заел да открие Дийн Рийв.

— Значи всички са го смятали за мъртъв, с изключение на вас — каза Гари Хилиър.

— Той искаше да изчезне — отвърна тя.

— Но ето че отново се е появил — каза Блексток.

— Да.

— Има някои сериозни въпроси, свързани с полицията — продължи Гари Хилиър и се обърна към Петра Бърдж. — Може ли да ви помоля вие да коментирате?

— Тук сте, за да интервюирате доктор Клайн.

— Добре — отвърна Хилиър. Тогава ще попитам доктор Клайн. Вярно ли е, че полицейските власти са отказали да приемат, че Рийв е все още жив?

— Аз не съм тук, за да критикувам полицията — отговори Фрида. — Тук съм, за да кажа онова, което знам. Може да се окаже, че някой от вашите читатели знае или подозира нещо.

— Иска ми се да разбера коя е истинската Фрида Клайн — обади се Лиз Барън.

С много бавно движение Фрида посегна към чашата с вода и отпи една глътка, припомняйки си указанията на Ивет Лонг. Не биваше да казва нещо, което щеше да навреди.

— Ще се постарая да отговоря на всичките ви въпроси — каза тя накрая, все едно някой я беше стиснал за гърлото.

— Вашият личен и вашият социален живот до известна степен се смесват, нали?

— Аз нямам социален живот — отвърна Фрида.

— Вашият приятел беше убит. По жесток начин. Вие за кратко бяхте заподозряна. За известно време дори се криехте от властите.

— Това нямаше нищо общо с Дийн Рийв — възрази Фрида.

— Но моите читатели ще поискат да узнаят за мрака и насилието, които явно са част от личния ви живот.

Фрида погледна към Петра Бърдж, която й кимна леко, отчасти окуражително, отчасти предупредително.

— Това звучи твърде драматично.

— Преди време една шизофреничка едва не ви уби, след което тя самата беше убита, най-вероятно от вас.

— Истината е, че не я убих аз.

— Бяхте намесена и в други убийства и наръгвания с нож.

— Ако ми зададете конкретен въпрос, ще се опитам да отговоря.

— Дийн Рийв е човек, който обича насилието. Съгласна ли сте с това?

— Да, напълно.

— Смятате ли, че около вас има нещо — красива жена, привлечена от мрака и насилието… — На това място Фрида притвори очи и в съзнанието й се появи едно вестникарско заглавие. — Смятате ли, че по някакъв начин Дийн Рийв намира това за очарователно и дори за привлекателно? Все пак, вие сте психиатър. Познавате добре тъмните страни на хората.

Фрида отвори очи.

— Има психиатри, които се интересуват от злото и насилието, но аз не съм от тях. Работя като психотерапевт и задачата ми е да помагам на хората, когато се чувстват нещастни. Нямам кой знае каква сложна теория за Дийн Рийв. В определен момент от живота му просто се изпречих на пътя му.

Гари Хилиър вдигна ръка. Фрида кимна към него.

— Какво бихте казали на жените за поуките, които трябва да си извадят от вашите драматични преживявания?

Интервюто продължи един час. Фрида трябваше да отговаря на въпроси за детството си, за това дали е неомъжена, дали иска деца, за това какво мисли за депресията, как се грижи за физическата си форма („Ходя пеша“, отговори тя). По едно време тя прекъсна един сложен въпрос, зададен от Даниъл Блексток, за да попита дали може да каже нещо.

— Проблем ли има? — попита Хилиър. Той я гледаше втренчено по начин, който не й хареса.

— Убедена съм, че това, което ние всички искаме, е да хванем един убиец — заяви Фрида. — Надявам се, че и вие мислите същото.

— Това се разбира от само себе си — каза Лиз Барън.

— Смятам, че за нещата, които се разбират от само себе си, понякога се налага да се говори.

— Нека ви задам още един въпрос — продължи Лиз Барън. — Смятате ли, че имате репутацията на несговорчива жена?

Пресаташето се изправи, изкашля се леко и каза, че може би вече е време пресконференцията да приключи.

— Имате ли нещо против да се снимам с вас? — попита Лиз Барън.

Фрида беше толкова изненадана, че в първия момент не можа да отговори, но пресаташето каза: „Да, разбира се“, отиде и взе телефона на Лиз Барън; след това Гари Хилиър и Даниъл Блексток също поискаха да се снимат и накрая всички си направиха групова снимка. Фрида се почувства като в странен сън, в който тя беше на ужасяващо парти, от което не може да си тръгне. Но накрая всичко свърши. След като журналистите си тръгнаха, Фрида се обърна към Петра Бърдж.

— Достатъчно ли беше?

— Почти.

На другата сутрин журналистическите материали вече се бяха появили. Тя ги видя онлайн, но не можа да се насили да ги прочете докрай. Лиз Барън я беше нарекла „ледена кралица“ и беше написала, че Фрида е заключена в „смъртоносен танц“ с Дийн Рийв. Тя беше разговаряла със специалиста по изготвяне на психологически профили Хал Брадшо, който, на базата на богатия си опит с доктор Клайн, беше посочил, че тя проявява опасната склонност да бъде психотерапевт знаменитост. Разкриването на престъпления е наука, казваше той, а не участие в шоу за таланти. Гари Хилиър я беше нарекъл „впечатляваща“, а Даниъл Блексток — „мрачна“. Имаше доста страници със снимки — нейни, на Дийн Рийв, нейни заедно с приятели и със семейството й, снимки, за които дори не подозираше, че съществуват. Откъде ги бяха изровили? Телефонът й звънеше толкова често, как така всички знаеха номера й? Тя изключи звука. На екрана му започнаха да се появяват известия. Имейлът й се препълни с входящи съобщения. Би ли се съгласила да участва в еди-коя си програма, би ли дала интервю за друга, би ли написала собствена публикация за случилото се, би ли направила коментар поне за десетина вестника. Тя изтри всички тези покани, но те продължиха да пристигат.

Двете с Фран Болтън излязоха рано от квартирата и се отправиха пеша към Хампстед Хийт, брулени от студения вятър и дъжда, после поеха мълчаливо през Примроуз Хил и Риджънтс Парк. Не след дълго се озоваха пред частния й кабинет и Болтън каза, че ще постои отвън. Фрида се приближи до прозореца и се загледа към обширната строителна площадка, където дребните фигури на строителни работници със защитни каски на главите бръмчаха с багери в дълбокия изкоп. Тя взе папките, които й трябваха, както и телефонните номера на пациентите, на които трябваше да се обади, за да отмени сеансите с тях, но не си тръгна веднага. Отпусна се за малко в червеното си кресло, сложи ръце на страничните облегалки и се загледа в празното кресло отсреща. Кога отново щеше да се види с пациентите си? Кога щеше да се върне към предишния си начин на живот и към своята истинска същност?